Кой е Удроу Уилсън, на когото Иван Гешев иска паметник?

Главният прокурор Иван Гешев и ръководството на Прокуратурата днес официално подкрепиха инициативата на Асоциацията на прокурорите и на Камара на следователите за поставяне на бюст-паметник на американския президент Удроу Уилсън в София в знак на признателност на българския народ към неговите заслуги за запазване на националния суверенитет и териториалната цялост на страната ни. 

Кой обаче е Удроу Уилсън, който не позволи в Ньой България да бъде ликвидирана като държава и разделена между Гърция, Сърбия и Румъния? Той е 28-ият президент на САЩ и е в Белия дом между 1913 – 1921 г. Той е вторият демократ, който служи два последователни мандата в Белия дом (първият е Ендрю Джаксън), като мандатът му се свързва с влизането на страната в Първата световна война, както и с установяване на нова система на международните отношения след кръвопролитния военен конфликт.

На мирните преговори през 1919 г. във френското предградие Ньой президентът на САЩ Удроу Уилсън отстоява оставането на Беломорска Тракия, Южна Добруджа и Царибродско в българските държавни предели и осуетява плана за ликвидирането на България като държава. Президентът е безкомпромисен докрай и осуетява домогванията на гръцкия премиер Елевтериос Венизелос, сръбския премиер Никола Пашич (който впрочем има български корени, от Тетевен) и румънския премиер Йон Братиану, дори заявявайки, че той, Уилсън, по-скоро ще напусне конференцията и Париж, отколкото да се съгласи с подялбата на един народ със самостоятелна държава и вековно минало. Лауреат е на Нобелова награда за мир за 1919 г.

В България на негово име е наречена единствено улица в Пловдив, а през септември тази година паметник на Уудроу Уилсън бе издигнат в Свети Влас. През 2016 г. е предприета инициатива за изграждането на паметник в София в негова чест, която така и не намира широка гласност или подкрепа, въпреки огромния му принос за защитата на българското единство и суверенитета върху изконни български земи, както и утвърждавания от него следвоенен принцип за защита свободите на националните малцинства от Обществото на народите, включително тези на 330 000 македонски българи в 34 231 km² територия на Егейска Македония и 180 000 беломорски българи плюс още 80 000 българи бежанци от Източна Тракия, Мала Азия, Добруджа и най-вече от Егейска Македония, настанени в 8712 кв. км на българската Беломорска Тракия всички дадени на Гърция, и най-вече за твърдата му позиция в 1919 г. против гръцките планове, подкрепени от Сърбия и Румъния за фактическото ликвидиране на България като държава.

Паметникът на Удроу Уилсън в Свети Влас

Искането на гърците предвижда заличаването на Царство България и разкъсването му на три „автономни“ области, подчинени на споменатите Гърция, Сърбия и Румъния. То е възприето благосклонно от Франция и Великобритания, но среща категоричен отпор от САЩ в лицето на президента Уилсън, присъстващ лично на мирната конференция. 

През 2017 г. по инициатива и проект на изпълнителния секретар на „Боянския клуб за подкрепа на българската държавност и нация“ арх. Миломир Богданов, застъпникът на българското териториално единство президент Удроу Уилсън е почетен с паметна плоча „Венец на достойнството“ в Алеята на заслужилите за България личности в НИМ.

Преди да заеме президентския пост, той е доктор по история и политически науки (от 1883 г.) в университета „Джонс Хопкинс“, гост-лектор в университета „Корнел“, професор по право и политическа икономия в Принстънския университет (от 1890 г.) и от 1902 г. е президент на Принстънския университет, а през 1912 г. е избран за губернатор на щата Ню Джърси (1911 – 1913).

Прави ефективно антитръстово антимонополно законодателство, подкрепя даването на избирателни права на жените, със закон намалява лихвата по кредитите за фермерите, въвежда мерки за забрана на детския труд и закон за създаване на система за трудови обезщетения, със закон повишава надниците и подобрява условията на труд за железопътните работници, укрепва и разширява армията и флота, като събира за това средства чрез нов данък върху сградите и повишаване на данъка върху печалбата.

Томас Удроу Уилсън е роден в Стонтън, Вирджиния, през 1856 г. в семейството на преподобния Джоузеф Ръгълс Уилсън и Джанет Удроу, и така става първият президент от този щат. Неговите предшественици са от шотландско-ирландски произход. Уилсън израства в Огъста, Джорджия, и винаги е твърдял, че най-ранните му спомени са, когато е чул, че Ейбрахам Линкълн е избран и че започва война. Бащата и майката на Уилсън произхождат от Охайо, но подкрепят Юга по време на Гражданската война. Те използват църквата си за място, където да оказват първа помощ на ранени войници на Конфедерацията и насърчават сина си да наблюдава прекарването на окования Джеферсън Дейвис от победните войски на Съюза. Уилсън завинаги ще запомни „...момента, когато стоях до генерал Лий и гледах неговото лице.“

Въпреки че страда от дислексия, Уилсън сам изучава стенография, за да превъзмогне недостатъка си, с дисциплина и отдаденост съумява да получи академично образование, но никога не успява да преодолее дислексията си докрай.

Уилсън учи в Дейвидсън колидж, а след това се премества в Принстънския университет, който завършва през 1879 година. След това изучава право в университета на Вирджиния за една година. След завършването и публикуването на дисертацията си „Конгресът като правителство“ през 1886 г., той получава докторска степен от университета „Джонс Хопкинс“ и така става първият американски президент, който има докторска степен.

Уилсън среща за първи път Елън Аксън в презвитерианската църква, тя е дъщеря на презвитериански свещеник. Той ѝ предлага брак и те се женят на 24 юни 1885 г. в Савана, Джорджия. Имат три деца.

Бъдещият президент смята, че американската конституция е остаряла, неудобна и толерираща корупцията. Преди да дойдат енергичните президенти в началото на 20 век, Уилсън дори смята, че парламентарната система е по-добра за обществото. Той започва работа върху „Конгресът като правителство“, най-известният си политически труд, за да докаже тезата си за нужда от парламентарно управление, но е впечатлен от Гроувър Кливланд и „Конгресът като правителство“ се превръща в критично описание на американската система. Самият Уилсън казва: „Аз посочвам фактите и давам диагнозата, не предписвам лечението.“

Уилсън смята, че сложната американската политическа система „от проверки и балансираност“ е причината за неуспехите в управлението. Той казва, че разделянето на властите прави невъзможно за гласоподавателите да разберат кой е отговорен за неуредиците. Ако правителството управлява лошо, Уилсън пита:

„ … как учителят, т.е. нацията, да знае кое момче се нуждае от наказание? … Силата и стриктното търсене на отговорност са в основата на доброто управление. … Очевидно има големи пропуски в нашата федерална система, която разделя властта на части и бърка отговорността като такава. Основната цел на Конвента от 1787 г. очевидно е била да извърши тази тежка грешка. „Научната теория“ за проверки и балансираност е последователно обяснение на създателите на конституцията за това какво са се опитали да направят; проверките и балансираност са се доказали като зловредни точно толкова добре, колкото и успешно са били наложени...  (Създателите) трябва да признаят, че първият плод от разделението на властта е, че тя става безотговорна.“

В президентските избори през 1912 г. Демократическата партия номинира Уилсън, въпреки че повечето са очаквали кандидат да бъде Чамп Кларк. Скандалът между Теодор Рузвелт и Уилям Тафт разделя Републиканската партия, като двамата се кандидатират поотделно, и това дава възможност на Уилсън да спечели.

Избирателното право е един от наболелите проблеми, които Уилсън среща по време на президентството си. Преди да се обяви в подкрепа на правото на жените да гласуват, група активистки, наричащи себе си „мълчаливите часовои“, започват протести пред Белия дом, като носят надписи като „Господин президент, какво ще направите Вие, за да могат жените да гласуват?“. На местна почва опитите му за реформи често се сблъскват със силна опозиция, но често пъти и успяват.

Отношението на Уилсън към проблемите на расата се смята за най-голямата слабост на неговото управление, мнозина го държат отговорен за започването на „най-лошия период на расизъм в американската история“. Неговата администрация за първи път след започналия от Ейбрахам Линкълн процес на десегрегация, въвежда принципа на сегрегацията, като изискването е при постъпването на работа, въз основа на фотографската снимка да се определя расата на кандидата за длъжността. Уилсън се отнася с подозрение към наричаните от него „американци с тиренца“ (англо–американци; ирландо–американци). „Всеки човек, който носи тире, все едно носи кинжал, който е готов да забие в жизнените органи на тази Република, когато реши, че е готов.“

Книгата на Уилсън „История на американския народ“ е цитирана многократно в известния расистки филм „Раждането на нацията“, който прославя Ку Клукс Клан като противовес на воденето от Републиканската партия Възстановяване. Филмът е базиран на трилогията на съученика на Уилсън, Томас Диксън, който твърди, че целта му е да ”революционизира отношението на северняците чрез представянето на историята по начин, който ще превърне всеки добър човек от публиката в истински демократ.“ 

Уилсън гледа филма на специална прожекция в Белия дом и режисьорът Дейвид Уорк Грифит съобщава на пресата, че президентът е възкликнал „Това е все едно да пишеш историята със светлина и единственото ми съжаление, че тя е ужасна истина.“ Изявлението е разпространено бързо и бързо предизвиква противоречия. В последващата кореспонденция с Грифит президентът ентусиазирано обсъжда създаването на филма, без никога да поставя под съмнение точността на цитата.

С малка преднина Уилсън взема втори мандат през 1916 г., с гласовете на предишни избиратели на Рузвелт. Той прекарва периода от 1913 до началото на 1917 г. в опити да избегне прякото участие на САЩ във войната в Европа. Предложението му за посредничество е отблъснато и от двата воюващи военна блока. Германия възстановява производството на забранени подводници и прави несръчен опит да привлече Мексико на своя страна – тези събития Уилсън приема като повод да вкарва САЩ в Световната война като „асоцииран воюващ“.

Президентът прокарва през Конгреса Закона за шпионажа и Закона за противодържавната дейност в опита си да окаже натиск върху социалистите, антибританските сили и всички привърженици на противника. Създаден е Комитетът за обществена информация, който напълва страната с антигерманска пропаганда и нарежда акции срещу ляво ориентираните политици. Уилсън нарежда лидера на социалистите и президентски кандидат Южени Дебс да бъде арестуван за антивоенни изказвания, в които свързва влизането в Първата световна война с икономически интереси на големия бизнес. Уилсън подкрепя и частната организация Американската лига за защита, която става известна с нарушаването на гражданските права.

Между 1914 г. и началото на 1917 г. САЩ навлиза многократно в Латинска Америка и преди всичко в Мексико, Хаити, Куба и Панама. Администрацията поддържа войски в Никарагуа, които „спомагат“ за избиране на президента на страната и за налагането на определени договорни задължения. Американските войски в Хаити са използвани от Уилсън за осигуряването на избирането на посочено от него лице за президент. 

Между 1917 г. и 1920 г. САЩ поддържат страната на белогвардейците в Руската гражданска война. Първоначално подкрепата е финансова, а по-късно се стига до морска блокада и наличие на сухопътни сили при Мурманск, Архангелск и Владивосток.

Външната политика на Уилсън се сблъсква с най-големите предизвикателства от времето на Линкълн насам. Решението дали да включи САЩ във войната тества до краен предел лидерските му качества. Той е за отстояване на традиционния американски неутралитет спрямо конфликтите в Европа, противопоставяйки се на натиска на англо-френските привърженици в Конгреса. Популярният лозунг гласи: "Той ни държи извън войната“ („Не kept us out of the war“).

Въпреки растящия натиск върху Америка да влезе във войната, Уилсън успява в периода от 1914 до началото на 1917 г. да запази относително неутрална позиция относно войната в Европа. Той предлага да бъде посредник между воюващите, но Антантата не приема това, защото за нея не е толкова важно да се постигне мир и общоприемливо урегулиране на конфликта, а работи да включи САЩ на своя страна и с тяхна помощ да внесе обрат и да спечели войната, Централните сили също лекомислено подценяват предложението на единствената неутрална Велика страна.

Когато Германия възстановява производството на подводници, атакуващи англо-американските конвои в Атлантика и прави опит да привлече Мексико на своя страна във войната, Уилсън не удържа натиска на Конгреса и вкарва САЩ в Световната война като „асоцииран воюващ“ с декларацията от 6 април 1917 г. за обявяване война на Германия, а на 7 декември – и на Австро-Унгария.

След края на войната Уилсън работи със смесен успех за осигуряване на независимост на завладените държави и за постигане на справедлив мир.

На 8 януари 1918 г. той произнася прочутата си реч за „четиринадесетте точки“, предлага създаването на Обществото на народите, организация, която ще се стреми да помага за запазване на териториалната цялост и политическата независимост на големите и малки нации.

Речта на Уилсън е също така реакция на Декрета за мир на Ленин от ноември 1917, издаден веднага след Октомврийската революция, който предлага незабавно излизане на Русия от войната и призовава за справедлив и демократичен мир, който да не е съпроводен с анексия на територии и води до сключването на Брест-Литовски мирен договор на 3 март 1918.

Американският лидер се надява, че предложените „Четиринадесет точки“ означават край на войната и постигане на справедлив мир. Той отплува за Версай на 4 декември 1918 г., за да участва в Парижката мирна конференция (което го прави първият американски президент, посетил Европа по време на мандата си), където работи неуморно за представяне на своя план. В опита си да спечели на своя страна Франция, той предлага създаването на Обществото да се включи в текста на Версайския договор, но разумната политическа програма среща късогледия отпор на победилите във войната европейски империалистически сили, и по-голямата част от другите четиринадесет точки отпадат.

"Четиримата големи" по време на Парижката мирна конференция, 27 май 1919 г. От ляво на дясно: британският премиер Дейвид Лойд Джордж, италианският министър-председател Виторио Орландо, френският премиер Жорж Клемансо и американският президент Удроу Уилсън

Ето и 14-те точки на Удроу Уилсън:

1. Мирни съглашения, сключени открито: дипломацията да работи искрено и публично.

2. Неограничена свобода на корабоплаването в мирно и военно време.

3. Премахване, доколкото е възможно, на всички стопански прегради и уреждане на еднакви търговски условия за всички народи, които са за мира.

4. Намаление на въоръженията до крайност съобразно вътрешната безопасност на всяка страна.

5. Свободно и справедливо уреждане на всички колониални въпроси.

6. Изтегляне на войските от всички руски земи и подпомагане на руския народ да се устрои свободно и без диктатура: да се гарантира добър прием на новата руска държава в обществото на свободните народи под правителство, което руският народ избере свободно.

7. Освобождаване и възстановяване на Белгия.

8. Възвръщане на Елзас и Лотарингия на Франция, понеже тези провинции несправедливо са ѝ били отнети през 1871 година.

9. Поправка на италианската граница в съответствие с националната принадлежност на населението.

10. Предоставяне на народите в Австро-Унгария на възможност за автономно развитие.

11. Възстановяване на Румъния, Сърбия и Черна гора. На Сърбия да се даде свободен излаз на море и отношенията между балканските държави да се определят приятелски под влиянието на силите, като им се създадат условия за политическа и национална независимост и териториална цялост.

12. Земите, населени с турци, да се ползват със суверенитет и сигурност, а на другите народности в Османската империя да се осигури свобода.

13. Възстановяване на полската държава със свободен излаз на море.

14. Образуване на Общество на народите (ОН) с цел да се дадат взаимни гаранции за политическата независимост и териториална цялост, както на големите, така и на малките народи.

На 25 септември 1919 г. Уилсън претърпява не особено силен удар, който остава незабелязан от обществото. Една седмица по-късно, на 2 октомври Уилсън има втори, значително по-сериозен, удар, който довежда до почти пълна загуба на способностите му. Въпреки че размерът на последиците от ударите е държан в тайна и след смъртта му от обществото, Уилсън е държан до края на мандата му настрани от вицепрезидента, от членовете на кабинета, от посетителите на Конгреса.

За времето, когато е неправоспособен, жена му, Едит Болинг Гат Уилсън, се превръща в негов секретар и страж, като тя решава кои въпроси да се отнесат до неговото внимание и кои да се решават само от членовете на кабинета. До този момент това е най-сериозният случай на президентска невъзможност за изпълнение на задълженията и е основен пример за целесъобразността на приетата през 1967 година 25–тата поправка към Конституцията. Тя предвижда вицепрезидентът да поеме функциите на „изпълняващ длъжността президент“, ако избраният президент не може да упражнява функциите си.

През 1921 година Уилсън и жена му напускат Белия дом и се оттеглят в къща във Вашингтон на Ембаси роу. Уилсън умира там на 3 февруари 1924 г., съпругата му прекарва още 37 години в същата къща и умира на 28 декември 1961 г.