Кучката, която спря войната
В неделя през нощта поне 350 пъти чух от щаба на победителите, че изборите са минали и е време да заровим томахавките и отново да живеем заедно
Поколения деца са израснали с канадската зимна класика „Кучето, което спря войната“ от далечната 1984 г. Гениална антивоенна метафора, която показва как сляпото съперничество и агресията водят само до разруха. Доста подходяща и за нас днес, след като избрахме пенсионирана пазителка на семейното огнище и професионална умиротворителка с инсулинова резистентност за държавен глава. Да ни е честита!
В неделя през нощта поне 350 пъти чух от щаба на победителите, че изборите са минали и е време да заровим томахавките и отново да живеем заедно. Битият – бит, ебаният – ебан. Бай Ахмед от Рибново, дето се мъчи да отдели за тетрадки на внучетата си от 330 евро пенсия, трябва да гушне наглото лайненце с порше от завод „Мраз“.
Георги Господинов и Калин Янакиев трябва да седнат на по ракия с разплутото ченге Краси Каракачанов. Александрина Пендачанска трябва да отиде да удари един парцал с белина на осрания ергенски кенеф на Велислава Дърева. Константин Вълков трябва да вземе Карбовски под мишница и заедно да направят репортаж за циганите-травестити покрай Петрич.
Иначе в „Кучето, което спря войната“, нещата се получиха магически. Разказва се за група деца, чиято невинна игра със снежни топки бързо ескалира в истински конфликт с военни тактики, шпионаж и озлобление. Голямото его на лидерите и изкуствено създадената вражда превръщат приятелите в ожесточени врагове, които губят контрол над ситуацията и се превръщат в зверове.
Кулминацията идва с трагичното срутване на ледената крепост на детските банди, която отнема живота на добродушното, дебело куче Клео. Хлапетата осъзнаха своята илюзия и заедно в мъката сложиха край на конфликта. Много въздействащо, нали?
Опасявам се обаче, че няма да наблюдаваме на родна почва вариант на тази метафора под заглавие „Кучката, която спря войната“. Защото нашето противопоставяне не е плод на емоция и фалшив предизборен ентусиазъм, на първични инстинкти и моментна агресия, на унеса на тълпата и крясъка на неандерталеца дълбоко в генетичния код. Защото вече със сигурност има две коренно различни Българии.
Едната, уж печелившата, всъщност умира от рак на всички възможни органи и системи. Това е родината на путлеропитеците и бившите членове на БКП, на селските дерибеи и простите милиционери, на менопаузните продавачки в „Билла“ – Симитли и шмъркащите им балони скотски отрочета.
Това са кретените с „Бяла роза“ пред театъра, айфон на кредит в джоба и повече отработени часове в кварталното казино, отколкото на струга. Те се радват единствено на съветски ракети, патриарси с пищови, набити педерасти и изгонени араби. Жените им са курви, кръвното им е високо, а любовта към Бай Тошо – вечна и непоколебима.
Останалите... ами те ще се оправят някакси. Ще бачкат по европейски, ще взимат европейски пари и ще се възползват от всички невъобразими предимства, които ни дава принадлежността към цивилизования свят. Но няма да прегърнат първите, защото няма куче, което да спре войната. Има само една червена кучка.
