Лельо Силвия, „големият ти кораб“ отиде нахуй при „Москва“

„Аз съм туркиня, а се боря за българското“ – с този блестящ афоризъм леля ви Силвия Кацарова иска да ви качи на големия си кораб и да ви лашка по вълните на зрелия социализъм от ранните 80 години на миналия век до повръщане с въвеждането на квоти за българска музика в обществените БНТ и БНР. Хитруша е Силвер – и тя като Костя Копейкин, Корнелия и подобните им патриоти веднага вади смрадливия зелен чорап на „националния интерес“, за да си защити насъщното хонорарче.

Да, ама „българското“, „българщината“, „българската култура“ са идейни, а не функционални категории. Те не се обуславят от брой излъчвания на „Огън от любов“ или „Топъл дъжд“ – националното чувство е продукт на историческо развитие, а не на машинално повторение. Автоматично, чрез натискане на бутона „плей“ действат само кадровите гьобелсовци на Путин, докато пържат и последните мозъчни клетки на униформените си орки с „Вставай, страна огромная“.

Ние, все пак, колкото и да сме отпадъчен придатък към европейското семейство, живеем относително далеч от сянката на „Роскомнадзор“. Твърде мекичък беше Ицо Хазарта с твърдението си, че музикалните квоти са убежище за некадърници. Те са нещо много по-лошо – повторение на олигархичния модел на постсъветския капитализъм на културния фронт. Вместо монопол на горивата и електроенергията, картел на превозвачите и сговор на зърнопроизводителите, това е опит да се създаде богопомазана каста изпълнители, за които пазарните правила не важат.

Демек, леля ви Силвия, кака й Данчето Христова и останалите сладки динозаври и динозавърки мечтаят за капиталистически приходи, ама с изключителните права на социалистическото недоносче „Концертна дирекция“. Точно както миризливите ни гастарбайтери ходят да мият кенефи в Нидерландия и Швеция за европейски надник, ама иначе псуват Европа на педалите и соросоидите и се молят Владимирович да я тресне с някоя ракета „Сатана“ 2.

Тази шизофрения доникъде няма да ни доведе. Крайно време е да си отворим очите за следния факт – българската музика няма аудитория, защото е зверски тъпа. А единствената причина да не е изчезнала напълно от медийния хоризонт е в свойството на лайното освен да мирише, известно време да се носи безметежно по повърхността. Но и това едва ли ще е вечно. С недозрелите опити за комсомолски имитации на човеконенавистните Йосиф Кобзон, Лев Лещенко и Муслим Магомаев може да си поживееш добре година, петилетка, четвърт век дори, но рано или късно ще се наложи да молиш за квоти.

Отвратително и подло е обаче да се говори за национални интереси в едно изречение с шлагерчетата на „Ритон“ или Орлин Горанов. Не са точно това носителите на българските фолклорни традиции, нали? Нито са Иван Вазов, нито братя Миладинови. Разбирам, че ги е много яд, задето един чичко от плевенските села, дето дори не може да изкара половин парче с фалшивия си бас-баритон без да седне на стол, им взе бизнеса. Ама да са ръгали чушки в боба като него, вместо 30 години да припяват за скапания си кораб. Който отдавна е заминал нахуй като крайцера „Москва“.