Михаил Билалов: Емигрирах заради любов с $400 в джоба

Михаил Билалов, най-зловещият мафиот в тв ефира, най-после ще се срещне с българската публика в САЩ и Канада. От 2 до 24 ноември бляскавото комедийно дуо на звездата от „Под прикритие“ и колегата му Николай Урумов тръгва на турне с комедийния спектакъл „Мокра поръчка“. Дни преди да прелети над океана Билалов говори откровено за  оцеляването си в годините на емиграция, чувството да си далече от дома и защо публиката никога не може да бъде излъгана.

- Предстои ви да се срещнете с българската си публика в САЩ и Канада. С какво чувство пристигате?

- С чувството, че когато се кача на сцената, трябва да си свърша работата отлично. Публиката иска да бъде забавлявана и това е нейно велико право независимо в кой град или държава се намира. Самият аз съм живял като емигрант повече от 15 години. Знам какво е да си работил като луд цял ден и да искаш поне в рамките на час и половина да забравиш за всичко около себе си. Особено, когато живееш в чужда среда. За мен най-важно е когато човек излезе от спектакъл, да бъде впечатлен или най-малкото да не бъде разочарован. Да излезе със светнали очи. И го казвам не само като актьор, но и като зрител. 

- Напоследък с колегата си Николай Урумов играете в доста комедии, които се наложиха в България като истински театрални хитове. Сега гостувате в САЩ и Канада с пиеса, която също е комедия. Как се спряхте на нея?

- Радостта е за предпочитане пред тъгата, нали така? Още повече, когато смехът е примесен с умела интрига и неочаквани обрати, които карат зрителя да не усеща как лети времето. Тайната на добрия хумор е в изненадата. Когато изправяш публиката срещу собствените й очаквания. Затова и добрите комедии се пишат и играят много по-трудно от драмите, въпреки че няма „оскари“ за комедии. Да разсмиваш е по-голямо актьорско предизвикателство, отколкото да разплакваш. Поне за мен е така. 

- Вие сте точно десет години на българска сцена. Разбрахте ли вече какво иска публиката?

- Едно е сигурно. Зрителите не искат да бъдат подвеждани. Те са дали пари, за да си купят емоции и е редно да получат емоции. Много хора в нашия занаят си мислят, че са по-умни от публиката и могат да я залъжат, но това е наивно. Хората винаги ще имат вкус за доброто и винаги ще отличават лошото. 

- Кое може да ви „извади от обувките“, докато сте на сцената?

- Това, което вади всеки актьор – звънене на телефон или снимки по време на представление. Имах случай, в който на една жена телефонът беше на дъното на дамската й чанта. Знаете, дамска чанта... нищо не може да се открие. Докато го намери и спре, трябваше да спрем и ние. Извън тези неволи – нищо.

- За разлика от повечето българи, които в началото на 90-те емигрираха най-вече в САЩ и Канада, вие напускате България, за да се озовете в Париж. Кое ви заведе там?

- Това се случи през 1994, точно след световното по футбол. Тогава бях млад актьор, на двайсет и няколко. В страната беше пълен мрак, улиците бяха тъмни и кални, а гладът беше невероятен. Играехме пред трима души в салон. Просто на никого не му беше до това. Но истината е, че аз не емигрирах от отчаяние или нужда, а по любов. Последвах мечтата си за една жена, но в крайна сметка животът ни размина. Тя обаче беше причината една сутрин да цъфна до Пантеона в Париж с 400 долара в джоба си, взети назаем, и да започна да оцелявам.

- Имахте ли шанс да играете на парижка сцена?

- Играя едва сега, и то пред българска публика. В актьорския занаят има едно специфично нещо: хубаво е езикът, на който мислиш и играеш на сцената, да бъде майчиният. Дори в САЩ при такъв огромен пазар европейските актьори рядко пробиват. Хавиер Бардем или Пенелопе Круз са редки изключения. Да не говорим за австриеца Шварценегер, който постигна твърде много в живота си даже и за американски актьор. Франция е много затворена и предпазлива спрямо чужденците, особено в театъра и киното. Затова бързо се усетих, че шансовете ми за френска сцена са почти нищожни. И по логиката на други мои интереси записах да следвам ландшафтна архитектура. Да, играл съм епизодични роли във френското киното, но предимно на лоши руснаци от службите, а да играеш едно и също е доста отегчително.

- И все пак вие снимате главна роля във филма „Досието Петров“ по сценарий на Жан-Клод Кариер – френски автор с „Оскар“ в киното...

- Изглежда, че на мен ми върви на автори с „Оскари“. Имах невероятния късмет да се срещна и да работя с двама такива - Едуард Олби и Кариер. Но парадоксът е, че играх по техни текстове след като се завърнах в България. Срещнах ги като български актьор, а не като френски.

- За какво мечтаехте, докато оцелявахте в Париж?

- Когато те засмуче реалността, нямаш много време за мечти. Първия месец имаше дни, в които не знаех нито какво ще ям, нито къде ще спя. Накрая, с последните си пари, реших да се прибера обратно в България. Обсъждах го в някаква кръчма, когато от съседната маса ме чу един българин. На практика той ме „спаси“ от завръщане, защото ми предложи да продавам негови картини. И изведнъж животът в Париж стана по-светъл и слънчев. Това е пример, че навън българите могат както сериозно да си пречат, така и сериозно да си помагат.

- На какво се дължи това пречене, според вас?

- Отдавам го на факта, че ние сме оцеляваща култура, а оцеляващата култура сади домати и краставици вместо цветя и храсти. Затова тя е готова да мине през всичко, само и само да се спаси, да оцелее. Това е заложено в мисленето ни. Познавам обаче и много стойностни българи, които навън са съпричастни и помагат на себеподобните си, защото са придобили друго мислене.

- Кое от емигрантския си период не искате да преживявате пак?

- Може би работата си на втори готвач в един руски ресторант. Шефът ми се казваше Жоел и беше африканец, осиновен от руснаци. Изключително забавен тип. Двамата с него трябваше да покриваме ресторант за осемдесет човека, само че когато се напълнеше не беше никак забавно. Имаше нощи, когато сънувах само пелмени и ватрушки. Направих ли добре сместа? На колко е фурната? Кошмарът на артиста, че си забравям текста на сцена, се смени с кошмара на готвача, че прегарям десерта...

- Още помним сцената от сериала „Под прикритие“, когато вашият герой, мафиотът Петър Туджаров, режеше моркови пред ужасения поглед на жертвата си.

- Преди да направя фирмата си за ландшафт, се сблъсках с много и различни професии. За актьора да има добър опит и да наблюдава, е важно. А аз съм наблюдавал и участвал в какво ли не. Работих на улицата, в офис, в кухнята, слагах сателитни чинии... Затова, когато режа бързо моркови, нямам нужда от дубльор. Никога не знаеш кое за какво ще ти потрябва.

- Как ви промени животът навън?

- Научих се на дисциплина, да ценя времето на другите и да спазвам правилата. Когато българинът поживее известно време в чужбина, изведнъж от главата му се изпарява идеята да мине почти през краката на пешеходеца, да избяга от работа, да не си плати данъците или да вкара с връзки детето си в някое засукано училище. Когато другите не си хвърлят боклука през прозореца, е малко неудобно само ти да го правиш. Когато всички го правят, ставаш като тях. Това е синдромът на „мръсната улица“. Затова не е чудно, че сме едни навън и съвсем други у дома.

- Как се отнасяте към факта, че близо два милиона и половина българи не живеят вече в страната си?

- Никой не бяга от хубавото, така че се отнасям с огромно разбиране. Много от тези българи, между които бях и аз, по различни причини се чувстват чужди и неоценени. И това най-често става, когато започнат да търсят професионална реализация. В България все още е много трудно да те приемат по талант, заслуги или някакви качества. Усещането е, че добри позиции се печелят с връзки, с принадлежност към някакъв кръг, с лоялност към определена шайка. Това е едно ужасяващо наследство от соца, който дивашкият ни преход продължи да влачи със себе си.

- В „Стани богат“ често поздравявате играчите, които са се върнали да живеят в България. Искрен ли сте в тези моменти?

- Да кажем, че не преигравам. За да живееш в България, се иска доста мъжество и да си наблъскан с идеализъм до ушите. На мен самия понякога също ми идва да „реемигрирам“, но виждам, че сега светът е много различен от някогашния.  Изобщо не съм много сигурен в коя държава животът е по-добър. Вижте Германия, Италия, Франция... Някога това бяха страни, към които отлитахме като нощни пеперуди, привлечени от улична лампа. Сега не съм съвсем сигурен.

- Децата ви са родени и живеят в Париж, но майка им е японка. На какъв език си говорите с тях?

- На български. Използвам френски рядко, най-вече когато им се карам, за да съм сигурен, че са ме разбрали добре. Едно от основните ми задължения като родител беше да им дам моята вяра и моя език. Наскоро с малката си дъщеря имах преговори. Бях я задължил да прочете „Тримата мускетари“ при което настъпиха тежки пазарлъци и тя предложи вместо да чете Дюма да се научи да пише на български. Прегърнах идеята като добавих, че така ще може да прочете „Тримата мускетари“ на български.

Назаем от bulgariasega.com