Митрофанова пред ТАСС: Отношенията между София и Москва сега са на нулева точка

Какви са отношенията между България и Русия днес, през какви етапи са преминали и какви са перспективите за развитието им? Възможна ли е конфронтация между Българската и Руската православни църкви? С какви трудности се сблъскват живеещите и пребиваващи в България руснаци, какъв е интересът на българите към Русия. Какво ще бъде във фокуса на вниманието на руските дипломати в България през следващите години? По тези и други теми говори посланичката на Москва в София Н. Пр. Елеонора Митрофанова в интервю за ТАСС, взето в навечерието на 145-годишнината от установяване на дипломатически отношения между България и Русия.

- През юли Русия и България ще отбележат 145 години от установяването на дипломатически отношения; какво означава тази дата за нашата държава?

- Всяка юбилейна дата е преди всичко повод за анализ на изминатия път и набелязване на задачи за бъдещето. Русия и България имат дълга и богата съвместна история, която датира много по-далеч от установяването на дипломатически отношения. Общата вяра, писменост и славянски корени ни обединяват от древни времена. Това обяснява нашата особена близост, която се запазва и в тези трудни времена. В нашето общо минало имаше много най-различни периоди - както на развитие на сътрудничеството, така и на прекъсване на дипломатическите връзки, така че сегашният етап в този смисъл не може да се нарече уникален. Въпреки това е много жалко, че наближаваме почти 150-годишнината на дипломатическите отношения в състояние на фактическо противостояние.

- Може ли да се отбележи кога през изминалите години сътрудничеството между страните ни е било най-продуктивно?

- Имаше няколко такива периода. Първият период е непосредствено след края на Руско-турската война от 1877-1878 г., когато действа временното Руско гражданско управление под ръководството на княз Дондуков-Корсаков. Тогава българската държавност се създава практически от нулата - и държавни органи, и пощи, и въоръжени сили. Характерното е, че още в началото на работата на първото Народно събрание през 1879 г. държавната администрация на България се състои в по-голямата си част от българи. Всъщност управленският персонал също е обучен за толкова кратък период от време. Тоест наистина ставаше дума за възхода на страната, а не за някаква скрита руска колонизация, както сега обичат да го позиционират. Следващият етап на доста тясно сътрудничество е, разбира се, съветският период, който тук сега се нарича „престъпен комунистически режим“. Ако погледнем в цифри, точно през този период България има най-големите си постижения. БВП на страната от 1946 г. до 1986 г. нараства 14 пъти, БВП на глава от населението - почти 30 пъти. България в този момент е на 28-мо място в света по жизнен стандарт - това говори много. Този просперитет до голяма степен се основаваше на това, че купувахме български стоки на световни цени и ги продавахме на субсидирани цени. По отношение на развитието на индустрията, селското стопанство и възхода на образованието този период е много продуктивен. В най-новата история руско-българските отношения също са имали периоди на растеж - по-специално през 2007-2008 г., когато са постигнати споразумения за реализацията на три големи инфраструктурни проекта - АЕЦ „Белене“, газопроводът „Южен поток“ и петролопроводът „Бургас-Александруполис“. Реализацията на тези проекти щеше да превърне България в нетен износител на електроенергия, но това, както знаете, не се случи. През 2017-2019 г. също се наблюдава затопляне - тогава Патриархът на Москва и на цяла Русия Кирил и министър-председателят Дмитрий Медведев посетиха София, президентът Румен Радев и външният министър Екатерина Захариева посетиха Москва. След 2022 г. обаче целият този натрупан багаж на сътрудничество беше пожертван от българското ръководство в полза на блоковата дисциплина - в ущърб на прагматизма и собствената изгода.

- Защо, постигайки сериозни успехи благодарение на сътрудничеството с Русия, със СССР и пак с Русия, България неизменно минаваше на страната на нашите съперници?

- Това е много сложен философски въпрос, има много компоненти в него. На първо място, това може би се обяснява с факта, че след Руско-турската война на управляващите позиции в страната са поставени германците - княз Александър Батенберг, цар Фердинанд, и това немско влияние тук е много силно. Германците и през Първата, и през Втората световна война „изкушават“ българското ръководство с връщането на загубените земи и възстановяването на „Велика България“. Това е изцяло мое лично мнение - разбира се, няма ясен отговор на този въпрос. Ако си спомняте, Достоевски навремето, преди началото на Руско-турската война, пише в записките си, че щом освободим, както той ги нарича, „тези славянски племена“, те веднага ще се отвърнат от нас и ще се присъединят към европейските страни. „И не ме питайте, - казва той, - защо. Знам, че това ще се случи“. Този въпрос - „защо?“, мисля, си задават много мислители. Има много причини, но това е, което имаме.

- Как можете да характеризирате сегашния етап на отношенията между двете страни? Направи ли България всичко възможно сътрудничеството да бъде сведено до нула? Има ли все още допирни точки или, напротив, появиха се още повече подводни камъни?

- За съжаление трябва да признаем, че сега отношенията ни са на нулева точка. Официални контакти не се поддържат, решаването дори на наболели, неполитически въпроси, в частност за функционирането на дипломатическата мисия, се саботира от българска страна. На международната сцена София категорично се придържа към евроатлантическите насоки, като се присъединява към всички незаконни ограничителни мерки, наложени срещу страната ни от Брюксел и Вашингтон, и дори поема инициативата. Руският фактор се използва в местния вътрешнополитически дискурс като своеобразно „плашило“: при всяко негативно събитие в страната се търси „руска следа“. Всъщност България доброволно стана първо заложник, а след това и косвен участник в украинския конфликт, който първоначално нямаше нищо общо с нея. С действията си обаче София се нареди в редиците на неприятелски настроените към нас държави и охотно инвестира в ескалация на конфронтацията в Европа. Трудно е да се каже доколко местните елити осъзнават опасността от ескалация на напрежението, но засега не виждаме промяна в курса към Русия.

- Явно се е появила нова линия на напрежение между нашите страни. Възможна ли е, от Ваша гледна точка, конфронтация между сестрински православни църкви - БПЦ и РПЦ?

- Да, това също е много сериозен въпрос. Според мен американците предприемат всички възможни стъпки БПЦ да признае Православната църква на Украйна, да признае разколниците. Тук агресивно действа и „Фанар“ начело с патриарх Вартоломей. Сега той провежда странна политика - води разколници от ПЦУ със себе си на църковни събития, въпреки че не са поканени. Много ми е трудно да преценя какво се случва в българската църква, това е въпрос извън компетенциите на Посолството. Но знаем, че Българската и Руската православни църкви са сестрински и винаги са имали най-близки отношения. Припомням, че разколът, който беше наложен в БПЦ от гърците, всъщност беше премахнат от Руската църква, която възстанови и патриаршията тук. Руската православна църква изигра много положителна роля за възстановяването на единството на Българската православна църква. Надявам се, че българските митрополити ще имат достатъчно мъдрост, за да не допуснат нов разкол.

- В България се проведоха поредните парламентарни избори. Какво могат да променят те?

- Нищо не се е променило, не може да се каже, че политическият пейзаж се е променил радикално. Жалко, разбира се, защото в сегашната тежка международна обстановка е нужно, напротив, да бъдат единни, да бъдат със своя народ. Но за тези три години, откакто съм тук, това са вече шести избори. Това е тъжно, но в случая ние сме външни наблюдатели. Ще работим с правителството, което ще бъде избрано от парламента.

- Как оценявате шансовете за нормализиране на отношенията, намират ли се днес общи интереси в общуването с лидерите на водещи политически партии?

- Винаги има шансове - при взаимно желание. Да се надяваме, че ще го усетят.