Найджъл Фараж е най-опасният човек във Великобритания

Неговата партия, недвусмислено кръстена „Брекзит”, като цяло дори не е партия в истинския смисъл на думата и не съществуваше преди шест месеца, спечели почти една трета от гласовете на англичаните по време на преминалите наскоро избори за Европейския парламент, като по този начин застана на първо място и прати разбитата Консервативна партия на пето място.

Тъй като отдавна е подценяван, Фараж постигна повече от всеки друг политик от неговото поколение, а именно да премести британската политика в крайното дясно. Той е един от най-ефективните и опасни демагози, които Англия някога е виждала.

От последното си политическо превозно средство, „Партия за независимост на Обединеното кралство” или „ЮКИП”, Фараж събра група от пенсионирани членове на торите, малък брой бивши фашисти и други крайнодесни особняци, и ги превърна в разрушително политическо оръжие: значима националистическа партия. Това оръжие откъсна такива значителни парчета от вота на консерваторите, че ръководителите на партията се видяха принудени да обявят референдум за Европа – който в последствие изгубиха. Найджъл Фараж обяви победа и се полупенсионира с титлата на политически експерт.

Сега, почти три години след гласуването за Брекзит, той се завръща. Появяването му няма как да е по-навременно. След едно „изгубено десетилетие” на понижаващи се жизнени стандарти и слаб растеж на заплатите, довериeто в парламента и новинарските медии е стигнало абсолютното дъно. Консерваторите се разпадат; Тереза Мей подаде оставка, след като не успя да осигури парламентарно мнозинство за сделката относно Брекзит. Тя се провали в това, понеже вместо да търси вътрешнопартиен консенсус, Мей се опита да успокои собствените си крайнодесни членове и да предотврати напускането им на партията – отново. След като не успя да го стори, тя просто настрои общественото мнение срещу себе си.

Едно обществено проучване през април показа, че при избор между това дали да се остане в Европейския съюз и напускането му, без осъществяването на сделка, 44 процента от британците подкрепят тезата за „никаква сделка”. Голяма част от тези гласоподаватели са предишни поддръжници на торите. Но след като те са отговорната партия, не могат наистина да искат напускането, без преди това да се сключи сделка. Парламентът също.

Последвалата патова ситуация, комбинирана от избори, в които основните партии не водиха почти никакви кампании, предоставиха на Фараж една лесна мишена. И благодарение на неговия успех, върху консерваторите се стовари огромно напрежение да осъществят Брекзит през октомври, със или без сделка. Най-вероятно е Борис Джонсън да замести Тереза Мей на премиерския пост, а в момента той точно това иска.

Кампанията на партия Брекзит представляваше шоу с един основен участник. Макар да има изтънчена дигитална стратегия, партията не разполага с членове и политически манифест, както и нито един от нейните кандидати не е бил избиран по демократичен начин. Тя представи само една своя политика: Брекзит „без сделка”. Нейните митинги са фокусирани върху представянията на Фараж, който се появява под звуците на оглушителна и мотивираща музика. Той има дарбата на добър комуникатор, притежава дар слово, както и чувство за хумор.

Подобно на много английски реакционери – включително Борис Джонсън, - той говори по носталгичен начин за „доброто старо време”. Фараж не говори за данъци и приватизация. Темите му са за несправедливости и загуби, за суверинитет, който бил отстъпен на Европа, за имиграция и елитни космополити. И после назовава възможното лекарство, което ще има ефекта на плацебо: Брекзит. Голямото измъкване. Това е мощен антидепресант.

Иронично е това, че Фараж се харесва на хора, които са потискани от точно този вид насилствен финансов капитализъм, който той защитава. Той е, подобно на Доналд Тръмп, тази парадоксална фигура, капиталистически популист. Фараж е забогатял като брокер в лондонското Сити през 80-те - годините на разцвет, изпълнени с адреналин и тежко алкохолно пиене. Той е нещо като Гордън Геко на британската политика. Поразително е това, за тези, които си правят труда да го забележат, колко силно неговия политически дневен ред се основава на класови интереси: противопоставя се на удължения отпуск по майчинство, на вдигането на минималната заплата и намаляването на пенсионната възраст – всичко, създаващо неудобства на неговите съмишленици новобогаташите. Ако желанията му се сбъднат, много от поддръжниците му ще работят повече за по-малко пари, а и ще бъдат много по-слабо защитени. Всъщност това е неговата мечта за Брекзит: Сингапур на Темза.

Дори расизмът му е обвързан класово. Проблемът на Фараж не е само с мигрантите, така изглежда, а най-вече с бедните мигранти: тези от Източна Европа, или от мюсюлманските държави, или тези болни от Х.И.В. Той беше казал, че ще се чувства неудобно, ако има румънци за съседи, но пък иначе е женен за жена от Германия. Политикът мрази Европейския съюз заради неговото умерено социално законодателство и свободно предвижване на хора.

Грешка е да се твърди, че основата на неговата партия е „бялата работническа класа” – в „ЮКИП” има много специалисти и мениджъри, - но той успя да привлече много по-възрастни, бели трудещи се, намиращи се далеч от центъра на финансовата власт, където Фараж изгради кариерата си. Някои от тях са бивши членове на лейбъристите, занимаващи се с тежък, физически труд. Той им предлага това, че в едно съревнование, където човек за човека е вълк, те няма да се съревновават с чуждестранни работници. Поради тази причина либералните медии ровят за компрометираща информация за Фараж, заради расизма и връзките му с крайнодесните, но това не помага особено. Расизмът, който изобщо не го спира, е неговия билет към успеха. Той го слага на същата страна, където са и неговите най-бедни гласоподаватели.

След като парламентът се намира в задънена улица и консерваторите се доближават до предсмъртните си мъки, Фараж забеляза една възможност: нов политически модел, вдъхновен от движението „Пет звезди” в Италия. Една „дигитална платформа”, впрягаща безплатния труд на своите „потребители”, позволявайки им „участие” чрез размяна на съдържание и онлайн анкети. Парламентарната демокрация е бавна в най-добрия случай, а днешните времена изобщо не са изпълнени с добри случаи. Обаче подобни платформи вкарват промени в системата. Оставяйки „ЮКИП”, традиционна партия с членство, той създаде нещо, приличащо на спекулативен капиталистически „старт ъп” със спонсори, а не членове, и с главен изпълнителен мениджър, а не лидер.

Партията Брекзит, за разлика от по-старите партийни модели, не инвестира в трайна инфраструктура. Тя е подвижна, експерт в разиграването на обществените медии. Тя спечели битката за гласовете и постигна убийствен резултат на тези избори. Но след като парламентът е толкова слаб, неговата легитимност е незначителна, пътят за издигането на демагогията е отворен.

Това може да се окаже най-големият триумф на Найджъл Фараж. Типичен брокер от лондонското Сити и първенец в разбиването на конкуренцията, той експлоатира нашата демократична криза, за да промени политиката по свое усмотрение.

Ричард Сиймор

Превод от „Ню Йорк Таймс”