Наш световен шампион се прибра от САЩ , за да стане учител

Американската мечта – по този път са тръгнали толкова много хора, но къде ги е отвела? Едни до Холивуд, други в мегаполиси като Ню Йорк и Чикаго, а трети…обратно у дома. Такава е историята на Стилиян Петров. Той е световен шампион по карате, първенец на Япония по шинкен шобу, №1 на Бълканите по карате, Шампион на Америка по карате, заслужил майстор на спорта, първи ичи-геки в България, след 3-месечно обучение в Токио.

Той има всичко, за да успее в Щатите – успешна кариера, витрина, пълна с трофеи и характер, с който да преодолява трудностите. Сърцето на боеца обаче копнее отново да стъпи на българска земя, защото най-страшното на мечтите е, че те се сбъдват. Точно, както американският копнеж на Стилиян. Така след 7 години в САЩ, той се завръща у нас, за да стане учител в столичното 139-то ОУ. Успоредно с това работи с подрастващи и аматьори в залата, където дава групови и индивидуални тренировки за обща физическа подготовка и самозащита. Много хора биха се изненадали от решението му да хване самолета обратно за България и да бъде част от образователната ни система във времена, в които децата все повече са привлечени от „Тик-Ток“ и другите социални мрежи и все по-малко от спорт, успехи и физическо здраве.

„Да работя с деца е едновременно предизвикателство и удоволствие – признава Стилиян пред „Труд“. - В училище те често възприемат часовете по физическо възпитание като време за разтоварване и не винаги са толкова дисциплинирани, колкото тези, които тренират извънкласно. В спортните зали децата идват с ясна цел и мотивация, което прави работата по-фокусирана. Въпреки това, и в училище, и в залата, най-голямото удовлетворение идва, когато видя напредъка им – не само физически, но и в отношението им към движението и дисциплината.“

Не крие, че за успешната му кариера вече се говори по коридорите в гимназията, но начинът на осведомяване идва именно от враг №1 на спорта – смартфоните.

„Да, знаят – или по-скоро, TikTok и Google им „казват“. Често ме засипват с въпроси като „Ти наистина ли си световен шампион?“ и „Колко медала имаш?“, но най-важното за тях сякаш е да се снимаме. Понякога имам чувството, че една снимка с мен е по-ценна от цял урок по физическо!“

Обратно на темата за Америка, Стилиян разкрива плюсовете и минусите в това свое начинание. В Щатите тръгва от най-ниското стъпало до това да тренира с Долф Лунгрен. Доказва пред себе си, че е способен на успехи не само на тепиха, но и в живота и това също спомага за крайното решение да се прибере у нас.

„Причината да се прибера от САЩ беше смесица от лични и емоционални фактори. Въпреки възможностите, които страната предлага, осъзнах, че „американската мечта“ не е универсална – тя не означава едно и също за всеки. За мен домът, семейството и усещането за принадлежност надделяха над материалните възможности. Животът там ми даде ценен опит, но в един момент разбрах, че истинското ми място е тук – в България.“

Дали обаче има сходство между каратето и новото му амплоа – това на учител? Разбира се, въпросът е да намериш допирните точки, чрез които да предадеш това, което вярваш, че ще бъде полезно на подрастващите. За целта обаче Стилиян има добрият пример на своята майка, която също е преподавател, защото нали крушата е тази, която не пада по-далеч до дървото.

„И каратето, и учителската професия изискват търпение, дисциплина и постоянство. В каратето изграждаш характер чрез тренировки и преодоляване на предизвикателства, а в училище – чрез знания и личен пример. И в двата случая трябва да водиш, да мотивираш и да помагаш на другите да станат по-добри – било то в спорта или в живота. А най-хубавото е, че и на татамито, и в класната стая, когато виждаш напредъка на тези, които обучаваш, усещаш истинско удовлетворение.“

Япония също изиграва съществена роля в историята на Стилиян Петров. В Токио той е впечатлен от постоянството и дисциплината, с която местните постигат целите си.  Именно в страната на изгряващото слънце научава един от ценните уроци, които важат с пълна сила без значение от професията -  никога да не се отказва и да подхожда с уважение към всеки, с когото животът го среща. И сега се опитва да предаде същото в уроците във физкултурния салон, а също и в залата за тренировки.