Не чакайте Годо, прегръщайте живота

Световнопознатата пиеса на Самюъл Бекет е в две действия, а декорът е описан лаконично с три думи: път, дърво, вечер.

Двама души чакат край дърво. Чакат някой си Годо. Говорят си. Идват още двама, говорят и те, после си отиват. Продължава очакването на Годо. Но кой е Годо? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо?

И до днес тези въпроси остават без категоричен отговор, въпреки стотиците интерпретации на критици, писатели и драматурзи. Самият Бекет така и не повдига завесата докрай, за да даде на читателя някаква конкретна насока, да го осветли в търсене на прозрението, от което така силно всички се нуждаем. Вероятно това е една от причините „В очакване на Годо“ да се превърне в драматургичен хит. Както в самия живот, въпросите валят един след друг, за да се разпаднат заедно с възможните отговори.

Има неща, които не могат да бъдат обяснени. Разговорът за тях ни мотивира да продължим напред, защото ако сме сигурни в тяхната важност, няма да спрем да търсим смисъла. Трите думи от декора всъщност представят света, какъвто можем да си го представим.

Пътят, който ни е отредено да извървим, за да се научим да се харесваме преди да изискваме от другите да ни харесат. Опитът се трупа с дните, които оставяме след себе си, но надеждата винаги е обвързана с идеята за утре. Вървейки напред, ние минаваме през живота като възрастни, които не забравят детето в себе си.

Дървото цъфти и прецъфтява, за да ни напомня за неизменния кръговрат на живота. Всяка възраст носи своето очарование и когато сме в състояние да задаваме въпроси, трябва да помним наивните си погледи на деца, попиващи думите, с които по-големите от нас ни учат как да се отнасяме към важните неща. Дървото пуска дълбоките си корени в земята, но вятърът не спира да играе с клоните му и в това няма никакво противоречие. Насладата изпитваме, когато най-малко очакваме. За да изпитваме радост, трябва да сме прегръщали тъгата.

Вечерта е онзи момент, в който можем спокойно да разсъдим какво ни е донесъл отминаващият ден и с какво сме допринесли, за да го направим съществен. Защото не трябва да си позволяваме измамния лукс да приемаме календара за даденост. Уханието на лятната вечер бързо се сменя с мразовитите часове на ранния мрак, но и това е част от кръговрата, за който стана дума.

Въпросите не трябва да спират, особено в дни като сегашните. Светът сякаш се нуждае от усмирителна риза, бързайки към неизвестното до степен, че вече не вижда дърветата край пътя, а вечерите използва, за да напомни колко зловещо място може да бъде. Защото това, което се случва сега, не е война, а апокалипсис. И никой от нас не би искал да чуе репликата на един от героите в пиесата за смисъла: „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме.“ Точно сега подобен отговор никой няма нужда.

Годо никога няма да дойде. Въпросът е докато все пак го чакаме, да не спираме да търсим смисъла. Не за да съществуваме – за да се чувстваме живи.

Най-четеният съвременен български поет Добромир Банев, специално за Lupa.bg