Неподражаемият Георги Русев : Нямам нищо общо с еснафите, които играя!
Комикът, който можеше да накара и най-тъжните да се превиват от смях - Георги Русев, остави зад себе си ролите на неповторими чешити в киното. Той и досега е актьорът с най-култовите реплики, превърнали се във времето във вицове. Днес дори младежите си подхвърлят неговите смехории, искат ли да се позабавляват. Уникалният творец успя да иронизира дори смъртта, подхвърляйки шегата, че не е номерът да се родиш на 1 април, а да умреш на тази дата, защото никой няма да ти повярва. По ирония на съдбата той умира точно навръх Деня на хумора. А ако беше жив на днешния 7 май щеше да навърши 91 години.
Колкото и да е странно, в живота Русев е сериозен и отговорен човек, готов да отстоява неговите си принципи до крайност с твърдост, която малцина виждаха зад благата му усмивка. Актьорът е родом от Костенец, Ихтиманско. Там израства в семейството на свещеник, преселил се от Македония. Той е най-малкият в семейството. Родителите му са изключително будни хора – бащата работи като учител, преди да се запопи, а майката е изключително начетена и интересна жена. Артистичният талант най-вероятно наследява от нея – докато останалите бродирали по седенките, тя четяла стиховете на Яворов и романите на Димитър Талев.
Една година работи като даскал, където децата го обичали заради неподражаемото му чувство за хумор, дадено му по рождение. Като дете обожавал да гледа пристигащите и заминаващи влакове. Висял с часове на гарата в родния Костенец, втренчено наблюдавал локомотивите и най-вече прочутия „Ориент експрес”. Веднъж тренът спрял, за да го напълнят с вода, а малкият Георги успял да се качи да го разгледа. Тогава, очарован и впечатлен, споделя: „То блестящо нещо! Влакът на Агата Кристи! Всеки ден го чакахме с приятелите ми и чувствахме, че това не е нашият влак, че е от друг свят”, връща спомените той. Когато през 1938 г. „Ориент експрес” дерайлира край Костенец, момчето първо съобщило за инцидента на началника на гарата. Изтичал бързо при него и казал: „Влакът падна”.
Георги Русев винаги разказваше смешни истории от всякакви моменти в живота си, включително и от учителската си практика. Развеселен си припомняше историята за един от учениците. „Един ден пристигна малчуган, който изтърси: „Знам буквите, ама не мога да ги снаждам. Обаче ми трябва удостоверение, че съм завършил 7-и клас, отивам да ставам милиционер в София.” „Ето така и аз укрепвах народната власт”, подсмихваше се актьорът. Русев завършва ВИТИЗ през 1952 г. в класа на проф. Филип Филипов, след което играе 9 години на сцената на пловдивския театър. През 60-те се прехвърля в Младежкия, а при големия конфликт изхвърча от театъра заедно с Вили Цанков, Петър Слабаков и Коста Цонев.
Като директор на пернишкия театър „Боян Дановски” от 1977 до 1990 г., актьорът прави огромен жест към морала, когато сам се отказва от шефския пост. Прави го, когато става ясно, че театърът се затруднява да плаща и трябва да съкращава колеги, които сам е назначил. „Не мога да изгоня хора, които сам съм назначил”, казва той. Русев става основател на прочутия Малък градски театър „Зад канала”. Играе и в Народния, както и в Театър 199. От 70-те до 90-те е абсолютен фаворит и за зрителите, и за културтрегерите, а когато годинките се натрупват, на никого не минава и през ум да го пенсионира, затова сам слиза от сцената през 2006-а на 78-годишна възраст.
Русев е абсолютна звезда в киното, но оставя и незабравими 170 роли в театъра. Награждаван е за играта си в „Опит за летене", „Рейс”, „Суматоха”, „Последната нощ на Сократ”, „Цялата истина за св. Георги”, „Езоп”, „На дъното”. На широкия екран влиза чак на 37 г., но не се блазни да трупа пари и си остава с непоклатимия принцип, че каквото и да стане, няма да приеме да участва в масовки. По това време всички се натискат да се снимат в многолюдните сцени, но Русев отсича, че в подобно нещо няма да участва. И спазва желязно това свое правило, докато колегите му печелят и пари, и връзки с режисьорите.
Актьорът с най-симпатичната усмивка е критичен, без да се натрапва, но признава, че не харесва тогавашното кино, във вида, в който е - прекалено емоционално, показно и натруфено.
За щастие, пътищата му се пресичат с тези на режисьора Георги Мишев, който до края прави роли за него и остава приятел. „Аз не ставам за такова кино. Трябваше да дойде друг тип автор и той се появи в лицето на Георги Мишев. Ако имам някакво значение в българското кино, то е преди всичко заради явлението Мишев. Ако той не се беше появил, сигурно щях да заиграя във филми още по-късно...”, признава Русев. Самият режисьор също се възхищава от Гочето, а при участието му в „Черните ангели” направо му сваля шапка. „Героят му посочи на полицаите накъде е избягал с колелото си преследваният от тях Андро (Йосиф Сърчаджиев) и един от тях, вместо да благодари, му шибна два-три шамара. Мъжът (Георги Русев) се свлече до някаква тараба и на лицето му се изписаха целият срам, потрес и обида на света. Казах си: Гледай го тоя натуршчик как страхотно изигра епизодичната си роля?!”, смаян е от таланта на комика Мишев.
Славата на Георги Русев тръгва с филма „Преброяване на дивите зайци”, пак на Георги Мишев. Всъщност актьорът блести във всички негови ленти, няма го само в „Момчето си отива”, защото по същото време снима друг филм. Истинска наслада е да гледаш Гочето като Дочо Булгуров в „Селянинът с колелото”, във „Вилна зона”, в ролята на учителя Ветев в „Не си отивай”, собственика на изложбената зала в „Самодивско хоро”, вуйчото Бойчев в „Матриархат”, или като адвоката Балтиев в „Дами канят”... Прочутата реплика : „Кучета и котки може, а прасета не може! „е тъкмо реплика на Дочо Булгуров. Русев става абсолютен любимец на народа и хората постоянно му подвикват, като на свой човек, щом го забележат по улиците.
Всички режисьори се надпреварват да го канят във филмите си, така че накрая едва смогва и снима неуморно, по няколко филма едновременно. Задават се шедьоврите „Оркестър без име”, „Покрив”, „Илюзия”, „Вчера”, „Зона Б-2”, „Адио, Рио!” А в „Опасен чар” Русев е неотразим след прословутата реплика на Тодор Колев към героя на Георги Русев: „Лошо, Седларов, лошо!” и на дъщеря му „Стига простотии бе, тате!”
Промяната през ноември 1989 г. заварва Георги в източногерманския град Карлмарксщат, където се снима в комедията на Иванка Гръбчева „13-ата годеница на принца”. Когато научават, че Тодор Живков е свален от власт, Георги Русев прогнозира, че в България вече ще има и сенат, за който той може да се кандидатира.
Артистът обаче не е радостен, че всички го възприемат само като комик и Русев коригира това впечатление за него, като разкрива част от скритата страна вътре в себе си. „Аз съм актьор, който може да играе и в комедии.”, уточнява той. И дори споделя, че всъщност е човек, крайно остър и стига до крайност, когато трябва да се направи конфликт. „След тази крайност остава само да се грабне оръжието...”, обяснява на недоразбралите манталитета му и нрава му.
Русев е широко скроен човек, противно на дребнодушните типажи, които играе в киното. Журналистът Пенчо Ковачев, който е негов съсед в столичния квартал „Стрелбище”, разказва как двамата често сядали в пицария в квартала през събота и неделя и Русев му разказвал невероятни истории и случки от снимките в киното, интересни моменти от ролите си. „Той е невероятен сладкодумец и съм се смял до сълзи на многобройните му истории. Когато трябвало да се плати сметката, той го спирал с жест и дяволита усмивка: „Тук плащам с 30% намаление. Защото съм нещо като талисман на заведението...”, махвал с ръка Гочето.
Когато през 2006 г. става ясно, че ще бъде награден с „Аскеер” за цялостно творчество, споделя с Ковачев, че е написал словото си за тържествената вечер, и му го прочита. „Беше нещо великолепно, смешно и закачливо - в десетината реда сякаш беше събрал хумора на целия си творчески живот. Не посмях да му предложа никаква поправка. На самото награждаване обаче той произнесе съвсем друго слово.”, разказва журналистът. Когато попитал актьора защо все пак не е прочел изключително остроумния измислен предварително текст, Русев не отвърнал. „Вместо отговор той само леко се усмихна. Сякаш ми каза, че всичко трябва да е с мярка. Разбрах го като скромност, като нежелание колегите му да си помислят, че прекалено се величае”, спомня си Ковачев.
Георги Русев има един от най-стабилните в гилдията бракове и за разлика от повечето си колеги, които се развеждат по няколко пъти, остава с една жена цял живот. Живее в истинско женско царство – съпругата му Надежда Попова е инженер-химик и с нея успяват да запазят 55 годишен брак. Актьорът има две дъщери, доживява и две внучки, даже и една правнучка.
По-малката щерка – Валя е филоложка, работила е в Студия „Време” като монтажист, била е и учителка, а след това започва търговия с дрехи. Дъщеря й Надежда ражда правнучката на актьора Габриела. Валя е одрала кожата на баща си и всеки припознава в нея чертите на великия комик. В свое интервю наследницата на Георги Русев обяснява, че баща й е бил твърде различен вкъщи и никога не е подхвърлял реплики от типа „Когато говориш с мен, да мълчиш” или пък да се сопва на коя и да е от жените. „Ролите за него бяха едно, а семейството нещо съвсем друго. Но обичаше аплодисментите и му беше трудно да се раздели с тях. Казваше: „Веднъж получиш ли аплодисменти, не можеш да се откажеш да ги получаваш.”Тя не можела да си обясни и защо баща й все играе роли на разни чешити и особняци.”, връща се към спомените щерката на комика.
Актьорът се чувства истински щастлив в огромното женско царство от дъщери и внучки, а те най-обичали да ги забавлява винаги готовият за шеги дядо. Във фамилията общата неделна трапеза в апартамента на Русеви е неписан закон. Младите обожават тези семейни обеди, защото родителите им никога не били досадни и строги хора, които размахват пръст за всяка дреболия. Съпругата Надежда пък все гледа да пази тишина на мъжа си, за да репетира ролите си. Русев винаги ги изпипва до най-малкия детайл, репетира старателно, но винаги добавя и от себе си, а на отрицателните роли да добави по нещо човешко. Извън сбирките с най-близките, Русев ненавижда показността, мрази големите сбирки и шумните компании, тъй като е изключително скромен по природа. „Имаше принципи и ни учеше и нас на тях. „Човек трябва да е скромен”, казвал на дъщерите си.
Русев е сдържан и към успехите си в изкуството, грандоманията така и не успява да го докосне до края на живота му. Не си води списък за смешните „кожи”, нито брои уникалните си реплики. Актьорът обаче води статистика на паденията си. Приживе разкрива, че в някакъв момент отворил енциклопедия и оттам научил, че се е снимал в над 80 филма.
До края на дните си, макар и на върха на славата, познат и любим на почти всеки българин, Русев остава съвсем обикновен и непосредствен човек. „Не си правя илюзии, че актьорът е вечен. Той трябва да осъзнае кога да слезе от сцената. Комедията е на ръба на човешкото състояние. Не можеш да разсмиваш публиката, когато ти сам не можеш да се смееш”, казва приживе великият комик.
Всички, които го познават, знаят, че противно на типажа си на екрана – крайният еснаф, който е роб на дребничките си амбиции, в живота Русев е изключително широко скроен, благороден, незасегнат от алчността. Никой, общувал с него е наясно, че комикът никога на е издребнявал в отношенията си с хората. „Моите персонажи ги познавам много добре от живота. Чрез мен хората намират оправдание за себе си. Защото, като ме гледат, знаете ли какво си казват? Я-я, тоя е като мен!”, наясно е Русев.
Русев много пъти е казвал, че типажите, които играе в киното, нямат нищо общо със самия него. „Героите ми са обикновено провинциални хора. Хора, които нямат нищо общо с политиката, но в същото време са много политични. Герои на времето си, те притежаваха чертите на тъй наречената средна класа, носеха и наивност, но и самочувствие от рода на „Ние сме сега на власт, ние сега решаваме въпросите, с нас трябва да се съобразявате. И естествено изпадаха в смешни ситуации, защото не носеха в себе си качествата, за които имаха претенции.”, разказва без озлобление комикът.
Не крие, че на няколко пъти се е срещал Тодор Живков, но не за да му иска нещо, както са правили мнозина от родните актьори. Докато играе в Младежкия театър, се заформят два конфликтни лагера за съдбата на сцената там. По това време Гочето е съюзен председател на колектива и решават Вили Цанков да определя художествената политика. Когато обаче битката между двата лагера се изостря, Бай Тошо вика представители на различните крила поотделно. След което отсъжда с две думи: „Помирете се!”. По това време за Политбюро е важно накъде върви българският театър, защото там се вплитат важни идеологически въпроси. Актьорите обаче така и не изпълняват поръчката на Живков и голяма част застават зад Цанков. Първия обаче пак ги извикал и казал: „Аз казах ли ви нещо на вас, защо не го изпълнявате?”.
Но и вторият път не успял да стресне творците и заповяданото помирение не се получава, а актьорите правят събрание и Вили Цанков пак е подкрепен масово. След като научава за сбирката, Живков казал: „Тия там са големи организатори, бе!”. След което произнесъл и присъдата: „Хайде сега отивайте в Перник!”
Сред изгонените са и Петър Слабаков и Коста Цонев и други все известни актьори. Така Гочето, след наказанието на Тато, остава цели 24 години в Перник, 13 от които е директор на театъра. По това време театърът изцяло е под покровителството на Тодор Живков. Тато се хвали, че е играл хан Татар в любителски театър. Но все пак актьорите разбират, че Първия доста е преувеличил и е играл не хан, а ролята на Гошо Кокалчето.
Великият комик си отива месец преди да навърши 83 години от масивен инфаркт. За жалост, се оказва пророк на собствената си смърт и подхвърлената шега за 1 април е реалност – умира точно на тази дата, през 2011-та година. „Обичам дъщерите, обичам внучките и правнучката, но най-много обичам теб! Обичайте се и след мене...” Така се обяснил по Ботевски на съпругата си Надежда Георги, прошепвайки тези съкровени думи малко преди да издъхне. Смъртта на великия комик дълбоко натъжава цяла България. Всички искрено скърбят за него, а киното ни осиротява без завладяващото му присъствие.
„Гочето винаги е играл поддържащи роли, които превръщаше в главни” – така синтезира силата на таланта му сценаристът на филма „Вчера” Владо Даверов, който е и негов приятел. Той обаче припомни, че въпреки смешната страна на персонажите му, те всичките са дълбоко драматични. „Дълбоко трагичен като герой беше. Правеше изкуство, а идваше директно от живота. Не беше престорен актьор.”, даде оценката си той.
„Няма режисьор, който да се откаже от такъв актьор", констатира Георги Мамалев. Стефан Данаилов пък най-често си спомня за Георги Русев от двете им срещи в „Дами канят” и спектакъла „Ревизор” в Сатирата. “Неговата органика респектираше публиката и мене. С темперамент на сцената, интересуваше се и от обществения живот. Заради него Пернишкия театър беше много интересен. Връзката му с Георги Мишев е много уникална, защото повечето от чешитите, които той изигра са плод на невероятната им взаимовръзка. И най-големия злодей да игра в него имаше нещо симпатично”, с усмивка си спомня Ламбо.
„Той е от тези актьори, които всички обичат", признава и Филип Трифонов, и споделя, че Русев е човекът, който никога и никого не е подразнил на снимки. „Много достоен, много честен човек, с много елегантно, незлобливо, на място чувство за хумор”, оцени колегата си с дълбоко уважение Георги Мамалев. Колегата на Гочето – големият комик Васил Попов пък обясни, че за Русев е трудно да се говори кратко. И призна, че Русев е актьорът, който най-много го е разсмивал. „Всичко му идваше от сърцето. Смехът му беше много истински”, връщаше се към спомените Попов. И сподели как на едни от снимките за новогодишните телевизионни програми, колегите му не можели да си кажат репликите от смях, падайки зад декорите, още щом Георги Русев си отвори устата.
Въпреки тежките наказания на Живков, Гочето става заслужил артист, после народен артист, получава орден „Кирил и Методий” втора степен, после първа степен с огърлие. Получава и наградите „Икар” и „Аскеер” за цялостно творчество, почетен гражданин е на Перник и Костенец. Днес в София, в кв. „Манастирски ливади” дори има улица на негово име.
Повечето от култовите реплики в родното кино са произнесени точно от Георги Русев, категорични са дори неговите колеги, забравяйки всякаква професионална завист, когато стане дума за Гочето. Паметен остава лозунгът на директора на интерната Цончев във филма „Вчера”: „Я ме вижте мен! На петдесет и осем години съм и нямам нито един кариес!”
Или другата „Е, този път ще се изключваме!” Или пак един от бисерите към учениците: "Какво е това, бе? „Бийтълс”! Ще ви дам аз на вас едни Бийтълси! Какви са тия маймунски танци? Не ви ли е срам? Ако искате забавата да продължи –валс. Я извъртете един валс, бе, че сте млади хора!”
Във филма „Опасен чар” героят му Седларов , докато разговаря с мнимия милиционер (Тодор Колев), казва: „Куче-касичка, крокодилче-химикалче. Имаме и по-модерни - шлем-касичка и зарче-касичка.” И върнатата от Колев: „Лошо, Седларов, лошо, икономията е майка на мизерията., на което получава отговор: „Тъй вярно, другарю капитан!”.
"Прасета не може, а кучета и котки може, така ли?!" пита възмутено пък героят му в "Селянинът с колелото".
Помним го и с ролята му на чичо Петър в „Оркестър без име, когато казва: „Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе! Здравето ми взе! Ти мани мене, ами кокошките спряха да снасят, при 20 кокошки - яйца от пазара купувам! Аз и на война съм бил, ама такова чудо! - Бомбардират, бомбардират, па спрат. Какво беше това чудо, какво беше това изкуство?”
Един от най-добрите имитатори на покойния комик е актьорът Мариян Бачев, който най-често имитира Гочето, още повече, че има и визуална прилика между двамата. Младият актьор признава, че великият комик го е вдъхновил и да копира неговият маниер в скечовете е истинска привилегия. Повечето имитатори на Георги Русев обаче са наясно, че колкото и да се доближават до образа му, никога няма да достигнат неговата класа.
