Неповторимият Коко Азарян

„На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш”. Този първи урок получаваше всеки студент на големия театрален режисьор проф. Крикор Азарян. Стотици са тези, които маестрото полира изящно като нешлифовани диаманти и които изгряха като актьори и режисьори. Сред тях са Лилия Абаджиева, Мариус Куркински, Деян Донков, Чочо Попйорданов, Галин Стоев, Владимир Люцканов, Анастасия Ингилизова, Иван Радоев, Камен Донев, Касиел Ноа Ашер, Стефка Янорова, Лилия Маравиля, Стефан Вълдобрев, Рени Врангова, Койна Русева… И за близките, и за приятелите, и за учениците си той беше просто „Коко”. Маестрото е роден на  15 март 1934 г. в Пловдив.

Зад огромната ерудиция, талант и известност на режисьора обаче се криеше един изключително скромен човек. Арогантността и манията за величия бяха поведения, непознати за него. И всеки, който се бе докосвал до високия сериозен брадат арменец, излъчваш строгост, веднага усещаше, че в него има една невероятна благост и топлота. И мъдрост, и тъга, наследени сякаш от древния арменски народ, чийто горд син бе режисьорът. Професорът е кръстен на  първия светец, въвел християнството в Армения – Свети Крикор Лусарович, което означава „носещ светлина”. Може би и затова мотото му бе „Бъди в мир в себе си”.

„Аз съм един скептичен романтик. Никога не съм се взимал на сериозно. Това ме е предпазвало от маниакалност.  Защото знам, че участвам в една игра. Има смисъл да живееш само, ако си верен на себе си. Ако успееш да не погребеш детето в себе си”, сподели маестрото през 2001 г. в интервю пред журналистката Милена Нейова.

„Коко беше добър човек, толерантен. Владееше себе си, имаше голям самоконтрол и не бързаше да отговаря. Знаеше цената на думите и не ги хвърляше напразно. Беше търпелив и ако се случваше да избухне, да се скара, (наричаше тези състояния „падна ми пердето”), това означаваше, че е доведен до някаква крайност. Обикновено в професионално отношение му се случваше. Той се дразнеше, когато някой от службите в театъра не си вършеше работата или някой актьор не си знае текста. Уважаваше всички и за него никой не беше втора ръка човек. Съдеше за хората само по делата им. Беше скромен, аскетичен в бита си, не се интересуваше особено от удобствата, от това какво яде, какво ще облече.

Съсредоточен бе във вътрешния си свят и външните дразнители периферно му въздействаха. Беше отдаден на професията си. Винаги ме е респектирала професионалната му хигиена. Нито веднъж не каза лоша дума срещу свой колега, нито срещу актьор, нито срещу режисьор, не позволяваше и на другите в негово присъствие да го правят”, пише съпругата му поетесата Валентина Радинска в своя разтърсващ документален роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”.

Театърът беше животът на Крикор Азарян. Той изгоря заради театъра – дори, когато бе покосен от коварно заболяване маестрото бягаше от болницата, за да отиде на репетициите на „Вишнева градина” в Народния театър и да даде последни наставления на актьорите.

„На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа”, казваше още проф. Азарян. И съветваше бъдещите театрали, че „тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.”

Според него това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата. „Точно тези умения го извисяват неговите очи, защото на зрителят му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне. Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: „Че това и аз го мога”, даваше безпощадното си заключение именият театрал. Неслучайно студентите му и актьорите, които той канеше за участие в неговите постановки го обожаваха и уважаваха. И разбираха, че когато е строг и ироничен той иска да ги научи на истински театър, а не да ги унижи или да ги откаже от него.

„Проф. Азарян учеше чрез въпроси, питаше: за какво става въпрос в тази сцена, каква е движещата сила на действието, какво се случва… Гледаше те в очите и очакваше да отговориш. Най-много държеше на това актьорът да мисли от името на персонажа. Когато репетирахме пиесата „Опит за летене” имах едно монологче и много разпалено раздавах всичко, което имах като актьор – с прескоци, с имитации на животни – мислех, че съм много интересен, забавен. Давах колкото мога, за да се харесам. Той каза „Стоп” и ме попита: „Камене, мойто момче, ти мислиш ли като приказваш?”. Можех да излъжа, но реших да бъда откровен: „Не”. И той отвърна: „Личи си!” Тази случка разказа един от учениците на Коко – Камен Донев по време на режисирания от него спектакъл, посветен на рождения ден на маестрото „Крикор Азарян и електрическата крушка” в Театър „Азарян” в НДК. Театърът се роди през 2015 г. и бе своеобразен жест към  професора. Камен Донев призна и как преподавателят му обяснил, че има проблем с русенския диалект: „Вика ме след един изпит настрана и ми казва: „Камене, майна, абе има ти нещо…” И взе да се удря по брадата. „Майна, все едно караш колело по калдъръм”. След това започнах да чета с тапа в устата цели вестници, за да си оправя „калдъръма”.

Деян Донков пък добавя своя разказ: „Една от последните прекрасни беседи, в които както обикновено мълчахме дълго и велико, той бавно навлезе в тишината с благия си глас и каза: „Майна, (пауза) винаги съм се питал коя е оная дума, която в себе си съдържа всичко случващо се, която най-добре отговаря на живота (пауза) - и за мен тая дума е „изведнъж”, майна.

Актьорът Марин Янев – близък приятел на Азарян, който многократно е работил с него в театъра описва режисьора така: „Той не беше булевардна личност. Край него не можеше да се говори за любовни афери, скандали между колеги, за дребни неща. Той беше мащабен човек и в личния си живот, разбира се. Големият респект към него идваше от творческата му работа.”

„Две неща са ме направили такъв, какъвто съм. Първо, че съм арменец и нося гена на един изстрадал народ без родина. И второ, че съм имал щастието да се родя в Пловдив”, казваше режисьорът.

Коко проплаква на 15 март 1934 г. Заедно с родителите си и сестра си живее в под наем в двуетажна къща срещу входа на арменското училище на улица, сгушена в полите на Стария град. Днес тази къща е съборена, но там има паметна плоча. Азарян сам разказваше, че родителите му били доста бедни и семейството живеело много скромно. Работел само баща му, който бил и самодеен актьор, а майка му била домакиня. „Да купиш боза? Това беше празник за нас. Единственото ми богатство беше фантазията, въображението ми. Имах една игра, която е оформила вероятно и бъдещето ми като режисьор. Живеехме в двуетажна къща на ул. „Перник” (днес улицата носи името на Крикор Азарян, б.а.). Аз спях в една стаичка с дървен таван от напукани дъски. От дъждовете всичко беше на петна. И вечер, като си лягах, гледах тавана и тогава изплуваха образи. И започваха да се оформят разни митологични същества. Лагери се образуваха, започваше някакъв бой, война между едните и другите. Постепенно аз така се встрастих, че бързах да се прибера и да си легна. Особено, когато имаше луна, всичко много по-релефно оживяваше. Така, както днешните младежи играят на компютри, това беше моята игра”, изповяда се театралът.

Първият досег на Коко с театъра е още в ранна детска възраст. Като самодеен актьор баща му го води на представления, а когато за някаква пиеса е нужно дете веднага взимат малкия Азарян.

Бъдещият режисьор учи в арменския колеж „Мъхитарян”, който се намирал на Сахат тепе и в който преподавали предимно арменски духовници. Но с идването на комунистите на власт на 9 септември 1944 г. колежът е затворен. 11-годишният Коко е преместен да учи в Арменското народно училище. Като малък Азарян растял затворен и свит. Но като поотраснал започнал да става бунтар и както сам признава правел много бели. Едва 14-годишен вдигнал стачка в школото, за да защити нарочен за уволнение любим учител. Бунтът успява и преподавателят не е махнат.

„След 4 години същият този, да го наречем „жертвата” тогава, стана причина да уволнят директора. Беше едно от първите открития, които направих. Че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Той направи донос срещу директора - че е американски възпитаник и идеологически развращава учениците. И го уволниха. (…) Това беше първото крушение на илюзии за мен. Много тежко го понесох. И една нощ отидох и написах лозунги на стените на арменското училище. Написах, че комунистите са долни лъжци. По почерка изглежда са ме познали и ме изключиха от гимназията. Беше вече 1951 г.”, разказа приживе режисьорът.

След това провинение е изпратен трудовак в Мадан. Малко преди да се уволни той случайно попада на досието си и остава втрещен. Батальонният командир забравил да затвори сейфа с папките и Крикор, който по това време служел като писар, видял характеристиката си. Там пишело, че баща му е враждебно настроен към народната власт, фашист, антикомунист и частник. Синът му пък бил изключван от комсомола и никога не проявил желание да бъде възстановен. След войниклъка записва вечерна гимназия в Пловдив и паралелно работи в обувния завод „Петър Ченгеларов” в родния си град. Именно този момент от биографията на режисьора инспирира сценографа Никола Тороманов да направи интериора на Театър „Азарян” със стари обувки, които бяха събирани от негови последователи и почитатели.

В цеха прави артистично-музикален състав и играе като артист. Непокорният му дух обаче не му дава мира и той е уволнен дисциплинарно, защото се противопоставя на нормите в завода. „Тогава станах артист”, разказваше Коко и добавяше, че в началото на 60-те разбира, че сцената го влече неудържимо. Решава да кандидатства актьорско майсторство във ВИТИЗ, но не е допуснат до изпита, защото бил прескочил възрастта за артист. Казали му обаче, че може да пробва режисура. През 1963 г. проф. Боян Дановски като шеф на изпитната комисия го приема да учи режисура.

Още в трети курс Азарян изпъква, защото за пръв път в България поставя пиесата на Славомир Мрожек „ В открито море”. Спектакълът обаче е свален, защото Мрожек прави дисидентско изказване. След това поставя „Дневникът на един луд” с Наум Шопов. След дипломирането си е разпределен в Пловдивския театър, като дебютният му спектакъл е по пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата”. Постановките на младия режисьор пълнят салоните, а театралната критици се надпреварват да хвалят визионерството му.

Един от най-обсъжданите му спектакли е „Януари” по Йордан Радичков, поставен в началото на 70-те в Пазарджишкия театър. Родни и чужди знаменитости се извървяха тогава през живописния град да видят постановката м годините Крикор Азарян си заслужи определението „най-големия познавач на творчеството на Радичков.  Освен „Януари” постави „Опит за летене” и „Лазарица”.

Единственият му опит в киното, като режисьор, също е свързан с Йордан  Радичков. През 1978 г. Коко направи по текст на майстора на перото филма „Всички и никой”. Близо 40 години от професионалния му път са свързани с Театъра на армията. Три десетилетия маестрото преподаваше актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. През 2005 г. напусна академията огорчен след безпрецедентен скандал. Заради лошото отношение към Коко на част от преподавателите и студентите Чочо Попйорданов емоционално се закани да се самозапали в защита на своя учител. Скандалът гръмна, след като чрез тайно гласуване на събрание на катедрения съвет именитият режисьор не получи необходимите гласове да води клас по актьорско майсторство и бе изпратен да се състезава на втори тур с проф. Илия Добрев и Андрей Баташов.

„Авторитети като проф. Крикор Азарян не бива да се подлагат на конкурси, те са национално богатство и чест за всеки университет”, се казваше в подписката на близо 200 артисти и студенти от НАТФИЗ. В крайна сметка професорът реши да си тръгне сам от НАТФИЗ и отиде да преподава в Нов български университет.

Съдбоносната любов на Валя Радинска и Коко Азарян е достойна за роман. Запознават се в далечната 1979-ма, когато той режисира единствения си филм „Всички и никой” на Йордан Радичков. Младата репортерка от „Народна младеж” трябва да направи интервю с младата звезда Георги Новаков за рубриката „Предизвикани диалози”, но в разговора трябва да се включи още някой. Актьорът е непоколебим и настоява това да е Крикор Азарян. Валя се заема да търси режисьора в Народния театър.

„Тогава и Жоро Новаков нямаше как да предположи, че Господ е решил да го употреби, за да изпълни един свой план…”, пише Валентина Радинска. Азарян обаче репетира „Крал Лир” и отказва срещата. Когато по-късно все пак интервюто е уговорено и разтрепераната от вълнение журналистка отива в кабинета му, става авария… Касетофонът й отказва да се включи и записът е провален. Валя едва успява да запише думите на режисьора в една тетрадка, притеснена и сконфузена. Коко обаче иска текста, за да го редактира. Задрасква почти всичко казано и добавя куп нови неща. След това се налага отново да се срещнат за допълнителна редакция. Някъде тогава чувството един към друг ги завладява напълно. На един уж делови обяд, и двамата признават, че са хлътнали жестоко. Пътят на любовта им обаче не е гладък и двамата го поемат, изпълнени с вина…

Валя и Коко се женят през 1988 г., когато синът им Степан е на 7 месеца. Кумуват им Тодор Колев и съпругата му Йорданка. „Любовта ни беше силна и чиста. И досега смятам, че тя бе нещо кармично, съдбовно. Чувствам се една много щастлива жена. Бях обичана и обичах 30 години един изключителен човек, който беше и моят най-добър приятел, и моята по-добра половина, и от когото се възхищавах от първия ден на познанството ни до деня, в който смъртта ни раздели”, пише Валентина Радинска в книгата си за Коко.

Романтичната връзка между поетесата Валентина Радинска и Крикор Азарян е низ от изпитания. Най-голямото от тях е, че 20 години те полагат неимоверни грижи за своя син, роден с церебрална парализа. Даряват го с много любов и всячески се стараят да облекчат мъките на детето си.

„Раждах без акушерка. Дежурният медицински екип не ми обърна особено внимание. С гръб към мен един едър гинеколог развеселяваше с вицове сестрите и анестезиоложката. От време на време със замах стоварваше стоте си килограма върху корема ми и викаше: „Напъвай, напъвай, не се лигави!” След което продължаваше с вицовете. Усещах, че губя съзнание. Докараха апарат, провериха тоновете на детето - бяха 80, а трябваше да са 200. Осъзнах, че лежа в собствената си кръв. Успях да изрека най-спокойно: „Умирам...”. Това е част от разтърсващия разказ на Валя Радинска за раждането на сина й Степан в „Ние с Коко”.

След преливането на половин литър кръвна плазма писателката по чудо се връща от отвъдното. А „някаква лекарка” от Майчин дом хладнокръвно й обяснила, че „мозъкът на бебето е объркан” и то сигурно ще има множество увреждания. „Веселият гинеколог, осакатил не само детето ни, но и нашия живот, се казваше Никола Василев и продължи да прави главоломна кариера – беше вицепремиер и министър на здравеопазването, шеф на НЗОК, председател на бордове на банки...”, разкри жестоката истина Радинска. Въпреки съветите на лекари на родителите и през ум не им минава да изоставят сина си в дом. И Валя, и Коко приемат, че макар и с недъзи, Степан е дар от Бога, а не наказание.

„Степан беше като извънземно същество, което знаеше страшно много неща, които нямаше как да научи в този живот. Беше хубав, буден, умен. Нищо не можеше - нито да говори, дори не можеше да си държи главичката, трудно дишаше и преглъщаше, с много тежки увреждания, но с абсолютно запазен интелект и чувство за хумор”, разказва майката. Степан, който е кръстен на бащата на Коко, си отива от този свят на 20 години. В негова чест Валентина Радинска пише стихосбирка.

Крикор Азарян се влюбва още като момче в красивата Арша. Двамата се сприятеляват още като деца в арменската махала в Пловдив. На 13 години Коко за пръв път целува истински Арша, която е по-голяма от него. Оженват се, когато той е на 20 - през 1955-та. Арша пее много хубаво, завършва Музикалното училище, но се отказва от музикалната си кариера си заради брака с Азарян. Двамата имат дъщеря Хермина, която от години е продуцент на „Киномания”. Тя споделя, че не е имала традиционен баща:

„Никога не е имал време за мен – не е идвал на родителски срещи, не разговаряхме често, мама е била винаги до мен. Когато завърших и плахо споменах, че искам да кандидатствам „Театрознание” във ВИТИЗ, той се вцепени. Каза ми: „Това е много отговорна работа – ти нямаш готовност за това. Няма да кандидатстваш сега, ще работиш една година, ще се подготвиш и тогава.”

В същото време обаче бащата е духовният приятел на дъщерята. „Той беше моята пътеводна звезда. Той е авторитетът, на когото аз безрезервно се доверявам. Онова, което липсва на днешното общество, са авторитети като баща ми – макар че, то много-много като чели не се нуждае от тях. Но ще дойде време, когато хората ще осъзнаят как липсата на авторитети е деформирала живота”, коментира Хермина.

„Чехов беше страст на моя баща. Това е авторът, който като чувствителност, естетика, мироглед най-силно припокрива баща ми”, казва дъщерята на Крикор Азарян Хермина. Самият Азарян нарича себе си „дете на Чехов”. Той посвети последните си години на своя проект от три пиеси по Антон Павлович – „Чайка” във Военния театър, „Три сестри” в Младежкия театър и „Вишнева градина” в Народния театър.

Вече тежко болен, когато метастазите са обхванали почти цялото му тяло, немощен и слаб и напълно съзнавайки, че краят му настъпва, маестрото с все сили работи по последния си спектакъл „Вишнева градина”. Дори напуска турската болница, в която се лекува, само и само да бъде с актьорите от театрите, в които се играят негови постановки. Скъпоструващото лечение и борбата на лекарите не дават резултат.

„Вишнева градина” е неговата лебедова песен. Вече почти между живота и смъртта, Крикор Азарян успява да облече своя балтон и да нахлупи любимия си каскет, за да отиде на репетиции с актьорите. За успешния завършек на постановката трябва да отдадем дължимото на режисьора Гаро Ашикян, който замества маестрото по време на част от репетициите.

Премиерата на „Вишнева градина” е в края на октомври 2009 г. Самият той загатва за смъртта си чрез пиесата, но веднага дава и надежда – животът продължава. Изумителният Наум Шопов в ролята на лакея Фарс е метафора на един отиващ си свят. До него обаче на дървено конче сред вишневата градина се люлее едно момченце – символ на новия живот. Професорът, вече съвсем отслабнал, излиза на сцената с тъжна усмивка, за да приеме възторжените овации на публиката. Знае, че това е последният му поклон. Последните му напътствия към артистите от „Вишнева градина” са запечатани в негово писмо до тях:

„Скъпи колеги, имам една молба – 10 минути преди представление се съсредоточете и си припомнете какво точно иска вашата героиня или герой в живота на пиесата. Сигурен съм, че това са неща, които вие искате – искате да ви харесат, да направите впечатление, да сте известни, да сте велики, и най-важното: да ви обичат. Направете това и ще разберете, че няма защо да играете нещо-си, бъдете си вие и без да лъжете, изповядайте вашите страхове и надежди. Бъдете честни и заразителни. Ваш Коко Азарян.”

Маестрото отлита към Небесния театър на 14 декември 2009 г. „Той успя не да се пребори с болестта, а да я победи по изключително достоен начин. В крайна сметка той беше победител. Свърши работата си преди смъртта да дойде”, споделя Валя Радинска.