Николай Слатински: Евроазиатщината и олигархията превземат България

Вчерашният ден, когато станах на цели 66, бе доста бурен.

Впрочем, някога, когато бях в президентството, щом на някакви събития (например КСНС, правителствен Съвет по сигурността) се засичахме с Царя , ние водихме един и същи разговор:
- Слатински, здравейте, ние с Вас имаме нещо много общо!
- Да, родени сме на 16 юни. С известна разлика в годините само.
- Ех, не - аз съм с цели 19 години по-възрастен от Вас, а 19 години са цяла пропаст от време!
Каквото и да говорим за неговото време като премиер (а аз мога да напиша тук цял ферман от сериозни критики), в личен план не ми се вдига ръката да напиша нещо лошо за Царя. Друга класа като възпитание.

Само два примера, че темата ми е за друго.

Докато бях президентски секретар написах книга „Националната сигурност – аспекти, анализи, алтернативи“. Изпратих по едно копие на всички в президентската администрация (президент, вицепрезидент, президентски секретари), на всички ключови фактори в системата за национална сигурност (като постове). Близо 50 книги. И абсолютно никой, с изключение на Царя, не каза поне едно Благодаря! Или да беше ме наругал някой президентски секретар – Ние тук докато работим за държавата, ти книжки си пишеш! Само Царят ми прати писъмце със собственоръчен подпис: Благодаря за книгата, струва ми се много полезна, ала понеже съм силно зает, можах засега само да я разлистя. Попаднах на следната мисъл, която ме впечатли особено! И привежда цитат то книгата.
Да, някой от екипа му е свършил работата, Царят само е подписал писъмцето. Но единствен той даде знак, че е получил тази книга, която сега на редица места е в списъка с литература за студентите в сигурността.
Второ, станах на 50 години пак докато бях в президентската администрация. През целия ден абсолютно никой от тази администрация, дори секретарката на празидента, не се обади, не каза една дума! Нито един!
А ранната сутрин, звъни телефонът ми, изписва се „Симеон“.
- Слатински, честит юбилей, сърдечни поздрави, ние с Вас имаме нещо много общо!
...

Да се върна към вчерашния ден, когато станах на цели 66. Той беше много бурен.
В момента няма да говоря обширно и обилно за започналия пуч в Народното събрание, защото още на 8 юни написах, че това е начало на преврат. Не толкова и не само срещу конкретното правителство. Това е преврат, който цели в сравнително близък времеви план начало на радикална промяна във външнополитическите приоритети и цели на България, изваждане на страната от НАТО и ЕС, обръщане на стратегическия ни взор в кремълска в частност и евразийска като цяло посока. Стремежът е да се сложи точка не на Прехода към демокрация, а на Демокрацията. Тази, както казва Адолф Втори Путин, либерастка идиотия, тази соросиодна патология, тази еврогейска идиотия, тази джендърна проказа.

Иначе е ясно, че се върви към междинната стъпка – Берово правителство (дали избрано от парламента, дали от путинист номер 1 – президентът), за да се организират „правилните избори“ и се разгроми мъничкият продемократичен ресурс в момента – ПП и ДБ.

Нещата са взаимно свързани и взаимно обусловени – не само Беровото правителство ще променя в проолигархична посока политиката, икономиката, финансите и всичко останало, но и промяната в политиката, икономиката, финансите и всичко останало, което води до хиперинфлация и ултрастагнация, т.е. до мега стагфлация, си иска подобен тип – Беровото правителство.
Освен започналия вчера парламентарен пуч, денят, в който станах на цели 66, се доближава, по мои изчисления, до своеобразна критична точка, точка на бифуркация, повратна или съдържаща различни варианти точка и по отношение на ковид. В близко време ще стане по кой сценарий ще продължи развитието – дали ще продължи спадът на заразени, или ще се материалиризат някои подводни все още сили, така че да започне ръст на заразените и нова вълна на ковид-агресия. Засега поне аз не мога да кажа със сигурност каква е вероятността за надигане на Шеста вълна, но за разлика отпреди 10 дни, вече не мога с абсолютна увереност да изключвам такъв възможен сценарий.

И последно, вчерашният ден, през който станах на 66, не бе някакъв специален по отношение на войната в Украйна .Преди няколко дни написах анализ, в който тезата ми бе, че на украинския фронт има нещо ново и че Русия започва като че ли подобно на боа, на питон, да поглъща бавно и постепенно Украйна. Рашистите се обоновават на едно място, започват да обграждат и да превземат някой град и методично го унищожават, разрушават и накрая забиват знамето си там. За първи път от поне два месеца в настроението на украинците и на тяхното ръководство се промъкват песимистични нотки, загубите на територии и хора смущават и разколебават. Западът трябва да удесетори своята военна помощ, защото нещата носят тревожни сигнали на преобръщане. Русия държи своето, граби всичко, което може да се заграби - суровини, ресурси, зърно, метали, лекарства, хранителни запаси, инвентар от спортни съоръжения и домове на културата, заводско оборудване. Тя системно унищожава всичко по пътя си – инфраструктура, стадиони, зали, училища, болници. Тя източва кръвта на Украйна... А тази кръв не е безкрайна.

Като си писахме с мои украински приятели, поздравяващи ме за рождения ден, те споделяха подробности от сегашния си живот.

Един от най-близките ми приятели, впрочем, който заради болна майка не можа да напусне Харков, повече от месец вече по никакъв начин не се появява в интернетото пространство, не пише, не се обажда. Силно се притеснявам, че нещо се е случило с него.

Друг от най-близките ми приятели, останал в Харков, пише:
„Ние по принуда така „свикнахме“ с бомбардировките, че някак не забелязваме вече дали те са по-слаби или по-интензивни. Още повече, че това, което на са изстреляли по нас от оръдия, те си го наваксват, като ни пращат еженощно мощни ракети от Белгород, оттатък границата.

Какво да се прави, не може да се живее като плъхове и мишки в скривалищата. Нас ни засипват с изстрели и ракети, а все повече хора са по улиците, все по-често можеш да видиш по парковете и детските площадки деца.

Както бе казал Арестович, Украйна дълго ще живее като Израел – с ежечасно очакване на бомбардировка и обстрелване, в ежедневно очакване на ново нахлуване на Русия. Тогава масово бяхме шокирани, а сега ни се налага да го приемаме като реалност. От 1 септември децата ще тръгнат на училище и ще се спускат в бомбоубежището при всеки сигнал на въздушна тревога. Така, вероятно ще бъде и с футболното първенство. Русия иска да ни отучи завинаги от нормален живот. Ние ще ѝ докажем, че въпреки Русия, можем да продължим да си връщаме нормалността и да се опитваме въпреки цената, да живеем нормално.“

Трети близък приятел, който е по-далеч от Харков, в относително спокоен украински град, ми написа, че при тях има постоянно въздушни тревоги, които непрекъснато прекъсват всяка ежедневна дейност, но руските ракети още не са стигнали до тях, макар че неизбежно и това ще стане. Те го очакват и се готвят за това.

И накрая, четвърти близък приятел, намиращ се вече извън Украйна, в Европа, се замисля за връщане в Харков. Пише ми:

„Много приятели се върнаха, но радост от завръщането няма. Иначе градът се опитва да се върне към своя довоенен живот – засаждат цветя, децата играят на площадките баскетбол и футбол, даже обществената баня заработи. Малки стъпчици към нормалния живот, важни не толкова като съдържание, а като посока, в която се поема в нашия изстрадал и потънал в разрушения град“.

...

В заключение, България влиза в дълга вълна на дезорганизиране, дедемократизиране, деморализиране и деевропеизиране.
Инфлацията ще расте (защото освен икономическите и финансовите измерения на инфлацията, за които нека пишат икономиските и финансистите, при висока инфлация власта на олигархията и олигархията на властта крадат най-много и най-безнаказано).
Нестабилността ще расте.
Конфронтацията ще расте.
Насилието ще расте.
Този преврат, който започна на 8 юни, е всъщност реакционна контрареволюция на зловещи, злобни, зловреди и злокачествени прослойки в обществото, които започват решително и агресивно настъпление срещу онова, колокто и недостатъчно да е, което ни донесе Преходът, с което можехме да се похвалим за тези 33 години.
Хората, на които демокрацията им е скъпа, трябва да се мобилизират за отговор на тези тъмни сили. При тоталната заспалост на огромни части от обществото ни, това вероятно ще бъде неравна борба. Но тази борба в никакъв случай не е обречена на неуспех. Все пак България е част от ЕС и НАТО.
Някой ще каже – е,и, какво като сме част от тях, да не би те да се намесят и да свършат вместо България българската работа?

Какво може да се отговори?

Не, няма да се намесят. Но тяхната подкрепа няма да е никак малка. Залогът е не само България. Ако България бъде пробита и превзета от евроазиатщината и олигархията, от корупцията и мракобесието, то евроатлантическото и европейското пространство може да се окажат кула от карти, която да рухне с издърпването от нейната геостратегическа и геополитическа колода на първата, българската карта.
Отстояването на България днес означава и отстояване на Европа.
Ето защо наш важен ресурс е европейската солидарност.

Отстояването на Европа днес означава и отстояване на България.

От личния фейсбук профил на проф. Николай Слатински. Заглавието е на редакцията на Lupa.bg, която му честити личния празник на патерица.