Нови открития на Великденския остров показват неочаквана връзка със света

Великденски остров – един от най-изолираните кътчета на планетата, се намира на повече от 3 500 километра от брега на Чили, сгушен сред необятния южен Пасифик.

Десетилетия наред археолози и историци смятаха, че неговите първи жители – рапа нуи, са били откъснати от останалия свят след пристигането си около 1200 г. сл. Хр. Но ново изследване на екип от университета в Упсала, Швеция, преобръща тази дълго утвърдена представа.

Великденски остров (или Рапа Нуи) е известен най-вече с внушителните си каменни статуи – моаи, които и до днес гледат строго към вътрешността на острова. Тези монолитни фигури, изсечени между 1250 и 1500 г. сл. Хр., и разположени върху каменни платформи (аху), дълго време се смятаха за напълно уникални за острова. 

Считаше се, че културата на рапа нуи се е развивала в пълна изолация,

далеч от останалите общества в Полинезия.

Изследването на проф. Пол Валин и колегите му от Упсала анализира археологически данни, радиовъглеродни дати и структурата на ритуалните пространства и монументи не само на Великденски остров, но и в цяла Полинезия – обширен район с над 1000 острова, пръснати из Тихия океан.

Резултатите, публикувани в списание Antiquity, показват удивителни прилики между ритуалните практики и монументалната архитектура на Великденски остров и други полинезийски острови като Тонга, Самоа, Таити и Хаваи. Особено характерно е строителството на аху – правоъгълни каменни платформи, които са били използвани като общи ритуални пространства

и са запазили сакралния си характер на много места и до днес.

„Храмовите площадки аху, познати и като марае, съществуват на всички острови в Източна Полинезия“, казва проф. Валин.

Изследването оборва твърдението, че Рапа Нуи е била заселена само веднъж, а след това населението е останало в пълна изолация столетия наред. Археолозите вече смятат, че през последните 800 години островът е бил достигнат от няколко вълни смели мореплаватели от запад на изток, най-вероятно с двукорпусни канута – доказателство за майсторството на полинезийците като мореплаватели.

Данните предполагат, че част от културните иновации, включително и самите аху, може би са възникнали на Великденски остров, след което са се разпространили обратно на запад към други острови през периода 1300-1600 г. Едва по-късно отделните общности в Полинезия се изолират една от друга и

започват да развиват свои самостоятелни обществени йерархии и архитектурни стилове.

Моаи – каменните великани на Рапа Нуи – са издялани от вулканичен туф и достигат средна височина от 4 метра. Повечето са били с поставени върху главите червени „шапки“ (пукао) от лек скориен камък. Лицата им, насочени към селата, са символ на божествените предци и пазители на общността. Археолозите вярват, че очите им са били инкрустирани с корал и са служили като израз на власт, духовна енергия („мана“) и родова памет.

Строителството на монументите започва още с първите заселници, а през XIV и XV век се наблюдава истински строителен бум. Противно на предишните схващания, културата на острова не изпада веднага в упадък, а

продължава да се развива до пристигането на европейските мореплаватели през XVIII век.

Първите европейци, които стъпват на Рапа Нуи, са холандците през 1722 г., последвани от испанците през 1770 и британците, предвождани от Джеймс Кук, през 1774 г. Докладите на Кук описват остров в криза, с преобърнати статуи и следи от социални сътресения – вероятно резултат от вътрешни конфликти и намаляващи ресурси.

Последвалият контакт с Европа, включително търговията с роби и болестите,

довежда до рязък спад на населението – съдба, сполетяла много тихоокеански култури през колониалната епоха.

В наши дни Великденски остров е обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО и привлича хиляди туристи всяка година. Но този наплив носи и своите проблеми. Проф. Хелена Мартинсон-Валин, съавтор на изследването, споделя, че само за няколко десетилетия плажовете на острова са се покрили с микропластмаса, донесена от всички краища на света – нова заплаха за едно място, което вече е преживяло толкова много екологични и културни сътресения.

Новите археологически данни не само пренаписват историята на Великденски остров, но и подчертават сложната мрежа от контакти, обмен и взаимодействие между обществата в древна Полинезия. Моаи остават загадъчни стражи на един остров, който, въпреки всичко, никога не е бил напълно откъснат от света.