Откриха вода на 2 млрд. години, жена се престраши да я опита

На близо три километра под земята в канадската провинция Онтарио геолози откриха вода, останала изолирана в скалите приблизително два милиарда години. Течността е по-стара от животните и растенията, а при последния й контакт с повърхността животът на Земята вероятно е бил ограничен до микроорганизми.

Ръководителят на изследването Барбара Шерууд Лолар от Университета в Торонто дори опитала водата, за да установи колко е солена. Оказало се, че тя е около десет пъти по-солена от морската, съобщава "Спейс Дейли".

Древната вода е намерена в мината „Кид Крийк“ край канадския град Тиминс. В нея се добиват мед, цинк и сребро, а най-ниските достъпни участъци достигат приблизително три километра под повърхността.

Тази дълбочина превръща мината в едно от малкото места на сушата, където учените могат да достигнат пряко до древни скали и течности, запазени в техните пукнатини. Шерууд Лолар посещава обекта за първи път през 1992 г., но най-значимите резултати идват години по-късно.

През 2013 г. нейният екип описва вода, взета на около 2,4 километра дълбочина, която е останала изолирана най-малко 1,5 млрд. години. Анализът на разтворените благородни газове показва, че системата е свързана със скали и минерали, образувани преди повече от 2,6 млрд. години.

През 2016 г. учените слизат още по-надолу и достигат до вода, чиято предполагаема възраст е около два милиарда години. Резултатите са представени на среща на Американския геофизичен съюз и поставят нов рекорд за най-дълго изолирана подземна вода.

Дегустирането на скални и водни проби е стар теренен метод, използван от геолозите за бърза първоначална оценка на солеността. Именно по тази причина Барбара Шерууд Лолар докоснала течността с език, а не от любопитство или заради необичаен научен експеримент.

Водата се оказала изключително солена, гъста и горчива, с отчетлива миризма на сяра. Според изследователката древните подземни води обикновено са по-солени, защото в продължение на огромни периоди взаимодействат със заобикалящите ги скали.

След излизането си на повърхността прозрачната течност постепенно придобива оранжев оттенък. Причината е разтвореното желязо, което реагира с кислорода във въздуха.

Водата не се среща само като отделни капки, затворени в камъка. При пробиването на пукнатините тя започва да изтича с дебит от литри в минута, което показва, че дълбоко в земната кора може да съществуват значително по-големи водни системи, отколкото се е предполагало.

Научната стойност на откритието не се ограничава до възрастта на водата. В нея са установени водород и сулфати, образувани при продължителни реакции между течността и древните скали.

Радиоактивните елементи в скалите разграждат водните молекули и произвеждат водород. Едновременно с това химични реакции със сулфидните минерали създават сулфати. Двете вещества могат да осигурят съответно източник на енергия и необходимите химически компоненти за микроорганизми, които живеят без светлина и без връзка с повърхността.

По-късни изследвания на системата в „Кид Крийк“ потвърждават присъствието на дълбоки микробни общности, приспособени към тази крайно солена и изолирана среда. Установени са процеси, свързани с преработването на сулфати и въглеродни съединения, което показва, че подземният живот може да се поддържа в продължение на огромни геоложки периоди.

Откритието промени представите за границите на обитаемата среда на Земята. То насочва учените и към възможността подобни екосистеми да съществуват дълбоко под повърхността на Марс или на други небесни тела, където няма слънчева светлина, но вода и скали могат да произвеждат необходимата за живот енергия. Изследванията на Шерууд Лолар вече се използват и при разработването на стратегии за търсене на извънземен живот.