Падението на Тереза Мей беше неминуемо

Всички политически кариери завършват с провал. Но не всички приключват с наказателно поражение. Неминуемото оттегляне на Тереза Мей видя бруталност, изключително рядка дори и за британската консервативна партия.

Тя беше коронясана с възторжени възгласи през 2016-а, а и съобщи, че ще уважи резултатите от референдума за Брекзит. По време на изборите през 2017, тя спечели толкова голям дял от популярния вот, колкото са постигали някога Маргарет Тачър и Тони Блеър, един факт, който бе превърнат в провал.

Мей се бори да прокара един необходим компромис за Брекзит в раздвоената Камара на общините. Отговорът на усилията ѝ от страна на нейната партия, трябва да послужи като предупреждение към този, който ще я наследи. Паникьосани от Брекзит и разцепени заради лични амбиции, торите изхвърлиха на боклука тяхното най-ценно политическо оръжие, лоялността към своя лидер.

Политиката рядко се преписва на личния провал, но гибелта на Мей си е нейно дело. Алексис дьо Токвил беше казал, че британската политика имитира тоягата, а не тълпата. Чувствителните лидери формират около себе си свита, защитна маса. Неумението на Мей да създава приятелства или съюзници, я лиши от естествената подкрепа, от която имаше нужда по време на мъчителното си начинание. Тя изглеждаше трудноприспособима и упорита, дори и в търсенето на компромисите, от които толкова много се нуждаеше.

Единствената опора на Тереса Мей беше нейния съпруг, Филип. Иначе бе сама и през тази седмица се видя, че има нужда от полезни съвети, от които беше лишена. Да бъдеш изхвърлен от мястото си от някогашните си поддръжници, е особено болезнено. Същото беше и при Тачър и Хийт, дори и за Макмилан и Идън преди тях. За торите водачеството им напомня за онова по времето на римската империя – определя се чрез коронация, прекратява се чрез убийство. Това си е образец за неправилно действащи хора. Нищо не се е променило, след като процесът премина от избор на определена клика и гласуването на членовете на парламента през 60-те, а после от партийните членове през 1998. Всичко, което може да се каже е, че вероятно не съществува по-добър начин.

Лейбъристите много по-трудно успяват да се отърват от незадоволителните си лидери, но и двете системи  са за предпочитане пред неконституционалните фиксирани условия на американците, при които свалянето зависи от импийчмънт.

Още по-важно е, че оттеглянето на Мей няма да промени нищо в случващото се около сагата за Брекзит. Колкото и неспособен да е вестоносецът, новината си остава една и съща. Някои версии от сегашната сделка на Тереза Мей са фатални, ако икономическите връзки с Европейски съюз не се променят драстично. Следващият лидер на Торите все още ще трябва да изработи компромис, който би могъл да бъде приет от Камарата на общините. Двете страни на една разделена политическа общност трябва да бъдат събрани в едно.

Митнически съюз и единен пазар, колкото и колебливо да са описани, със сигурност представляват търговски интерес за нацията, следователно и икономически такъв. Ако резултатите от проучванията могат да служат като показател, те също са желание на нацията. Една митническа бариера, без значение дали е „виртуална” или някаква друга, няма да помогне на никого, освен на бюрократите и полицейските началници. Същото се отнася и при забрана на имиграцията.

Тезата на поддръжниците на Брекзит, че някакво търговско Елдорадо очаква Великобритания „в останалата част на света”, е лъvлив цинизъм. Компромисът на Мей може да се окаже, че ще бъде оценен като нейното най-правилно решение, единствено защото, както би казала Тачър, не съществува друга алтернатива. Изборите тази седмица в Европа са отклоняване на вниманието. Вероятната победа на желаещите Брекзит няма да означава рухване на подкрепата за двете управляващи партии в Англия. Тези избори не са правителствени. Те са отговор на един глупав въпрос, задаван непрестанно от Найджъл Фараж: одобрявате ли начина, по който големите партии се справиха с Брекзит? Големи усилия ще се изискват от всеки човек да отиде до урната и да зачеркне с кръстче това.

През последните две години Камарата на общините достигна до едно ясно решение. Камарата гласува срещу напускането на ЕС, без преди това да има сделка за митниците и границите. Който и да стане лидер на торите – Борис Джонсън, Джеръми Хънт или някой друг, - ние ще трябва да настояваме за това. Ще се наложи да се сключи сделка за Брекзит с Брюксел, и то бързо, а тя ще е нужно да е подобна на онази, която Камарата, не три, а цели четири пъти отхвърли.

Борис Джонсън

В доктрината на Макиавели се казва, че властта може да се спечели чрез принципи, но се запазва с прагматичност. Похватите, използвани за домогването до власт, не са същите при нейното запазване. Политическият учен Дейвид Рънсиман ни напомня, че докато лицемерието е рухване на етиката, в политиката то е нужно.

За да осигурят Брекзит, кандидатите за лидери на торите ще се нуждаят от лицемерието на Дизрели или това на Чърчил (през мирно време). Те трябва да са готови да престъпят принципите си, да обърнат гръб на приятелите си, да заблудят медиите и да направят всичко това с популистка самоувереност. По някакъв начин план „Б” на Мей трябва да бъде преработен, за да се мобилизира коалиция в Камарата за един по-лек Брекзит. Тъй както отбелязва Рънсиман, същината на Дизрели не е в това да захвърлиш принципите си, а да нямаш такива още от самото начало.

Камарата на общините трябва да разбере, че ако не бъде постигнат компромис, това няма да уважи сделката, която беше сключена с електората през 2016. Това ще изисква нов мандат, дори и чрез нов референдум, или чрез завръщане в самото начало, отмяна на член 50 и нови избори.

А що се отнася до Джонсън, той може да бъде оставен на милосърдието на консервативната партия. Тя е много добра в това да изяжда своите хора.

Саймън Дженкинс, „Гардиън”