Защо дядковците с меки... пУшки мразят поколението Z ?

Абе, брадатият сифилистичен олигофрен Карл Маркс може и да е бил прав отчасти в крайна сметка. Не за класовата борба на мързеливите болшевишки цървули срещу нормалните хора, но поне за тази между поколенията. У нас имаше протест първо срещу бюджета, после срещу кабинета Росен Желязков, накрая срещу цялата политическа система. Той обаче бързо измести фокуса си от социо-икономически в битово-племенен. Млади срещу стари.

Никак не е случайно, че емблематични лица от площадите от края на миналия век като Александър Йорданов, Любен Дилов, Евгений Михайлов, Косьо Мишев и още и още десетки агиткаджии, къпали се в народната любов, днес са най-върлите противници на бунта на младите. Отдавна прехвърлили 60-те, а някои и 70-те, те пикаят газ и ръсят евтин сарказъм по адрес на момчетата и девойките с тромби и плитки, с айфони и мечти.

Не защото непременно им дреме за кабинета „Желязков“ или за стабилността на прага на еврозоната. А защото без да се усетят са се превърнали в жалки и кисели старчета, които усещат абсолютния морален крах на своята отиваща си генерация. Защото дълбоко под наченките на невродегенеративните заболявания от рода на алцхаймер и паркинсон чувстват, че времето им безвъзвратно е изтекло и няма да бъдат запомнени с нищо, освен с бележка под линия в масовката на прехода.

Родените между Априлския пленум и световното в Мексико’70 със сини знамена в ръка и вдигнати два пръста за „победа“ бяха двигателите на декомунизацията, която така и никога не се случи. Не получихме справедливо осъждане на престъпленията на болшевишкия режим. Законът за лустрацията беше абортиран. Милиционерчето Боги на Нона обеща да отвори 250 000 досиета на гнусните „уши“ на ДС, а в крайна сметка извади...21.

В резултат и днес нашата страна се управлява от хора, чиито бащи и деди са непосредствени участници в репресиите на шумкарския режим. Изградихме псевдодемокрация от руски тип, където до днес властват андроповските и брежневските ченгета, колкото от тях са оцелели. По правило ДС, както и големият брат КГБ, е кастова организация, в която не работят само сътрудници от първо поколение. Те оправдават бащите си и не желаят да ги разобличат.

Роди се митът за „добрите ченгета“, които са служили на България. За добрите олигарси, за добрите мутри, които помагат на бедните и онеправданите. Е, не успяха да ни докарат едноличен режим на някой главорез ала Путин, явно се оказахме твърде далеч от Азия. Но провалът им като площадни лидери и личностното им несбъдване като обществен фактор остава да тежи на дядковците с подути простати.

Днес те се сърдят на децата и внуците си на площада, упрекват ги в безотговорност, в примитивност, в политическа и макроикономическа неграмотност. И може в много от твърденията си да са прави. Стига да не ги изричаха от пиедестала на собствената си нищожност и дребнавост. Любене, Сашо, Евгени, смирете се на стари години. И чуйте какво ви каза бай Вежди Рашидов онзи ден. „Нашето време свърши, трябва да го приемем.“

Веждичката не може да бъде обвинен в симпатии към протеста заради политическата си принадлежност, но това не му попречи да каже, че се радва на младите и красиви лица на улицата. Защото в душата си не е политик, а артист. А вие? Вие сте нищо.