Паша Христова загива бременна в горящия самолет

Ако естрадната легенда Паша Христова беше оцеляла в жестоката самолетна катастрофа и не бе останала завинаги на 25, вероятно щеше да бъде световна звезда. 48 години след страшната драма на летище „София”, погребала 30 души от артистичния елит, темата продължава да буди шокиращи въпроси и емоции. А Паша Христова остава като трагичен символ на случилото се. Приживе талантът й обаче успява да блесне като фойерверк, а шлагерите й са вечни.

Само за 6 години момичето от Княжево триумфира до „Златният Орфей”, записва над 60 песни и плочи в „Балкантон”. И очарова всички с чистотата и чара на неподправения артистизъм. Гласът ѝ е неподражаем - с рядък диапазон и драматизъм до най-фините нюанси на нежното музициране.

Момичето с кристален глас се ражда на 16 юли 1946 г. в Княжево, където израства. Корените й са от село Варана, община Левски, където са живели баба й и дядо й. Парашкева Христова, както е истинското й име, изкарва детството си в мизерна комуналка с баща си, след като родителите й се развеждат. Бай Христо е известен фотограф, но макар и артист по душа, скачал като опарен, щом Паша отворела дума, че иска да се посвети на музиката. „Щерка ми няма да става „някаква си кръчмарска певица”, заявявал таткото.

Гласовитото дете обаче има тъжно детство - първият емоционален удар й нанасят собствените й родители с раздялата си. Разводът дълбоко натъжава Паша и чувствителното и ранимо по природа дете става затворено и вглъбено. „Въпреки това обаче тя не изгуби усмивката си, а израсна като тихо и свито дете”, разказва лелята на певицата. 13-годишната Парашкева е покрусена, когато губи любимата си баба, която я отглежда от петгодишна. Старата жена издъхнала в леглото, в което спели прегърнати с внучката. Тъкмо бабата е човекът, поощрявал момичето към изкуството и музиката и я водела на уроци по цигулка. След тази загуба тъгата става постоянен спътник в живота на момичето с големите черни очи, за да се стигне до голямата трагедия, която не й позволява никога да остарее, нито да изживее зрелостта си на жена.

Нежното момиче обаче изживява звездни мигове, които едва ли би достигнала, ако бе останала да работи като чертожничка в „Балканкар”, където скучната и монотонна работа я отегчава до смърт. Паша е твърдо решена да се качи на естрадната сцена. Заради силния отпор на баща си се налага да бяга от къщи. Все пак, между досадните чертежи и линеали, тя среща бъдещия си съпруг Васил Иванов, от когото е единственият й син Милен, който също почина млад. Този брак се оказва без бъдеще. Но бъдеще има - Паша все пак осъществява мечтата си. Естрадната сцена я прегръща като родно дете. Талантът й е като отприщена стихия, за отрицателно време шлагерите й запяват всички, а след това остават за поколенията в Златния музикален фонд на България.

Първият й голям успех идва от фестивала на забавната песен в Сочи през 1967 г., където е удостоена със златен медал и първа награда. С уникално живо пеене, импровизаторски талант и перфектна интонация Паша грабва журито. Първата песен, която записва под съпровод на „Студио 5” с диригент Божан Хаджиев, е „Щъркелът пристигна пак” (1966 г.), по композиция на Зорница Попова. С „Дъждовете започнаха”, композиция на Георги Робев и Богомил Гудев, Паша участва на Третия фестивал „Златният Орфей” през 1967 г. и получава трета награда в конкурса за български изпълнители.

Важен етап в творческата биография на Паша Христова е постъпването й през 1968 г. като щатна певица в оркестър „София”. Под ръководството на диригента Димитър Симеонов с огромен успех гастролира в много от страните на бившия социалистически лагер. Отговорни за нейния репертоар са едни от най-изтъкнатите наши композитори по това време, написали специално за нея песни, сред които: „Морето се завръща” (1967 г.) по текст на Димитър Точев, „Колко те обичам”(1968 г.) по текст на Стаменка Христозова, и двете по музика на Зорница Попова, „Пет часа”, музика на Георги Ганев (1967 г.), „Среща в неделя”(1968 г.) на Владимир Башев, „Скрита любов” (1969г.), „Янтра” (1969 г.) по музика Морис Аладжем и текст на Димитър Ценов, големия хит „Една българска роза”(1970 г.) с композитор Димитър Вълчев, написана от Найден Вълчев, „Повей, ветре” (1970 г.), „Остани” (1971 г.) – композиция на Николай Арабаджиев.

Последните две години от живота на Паша Христова й носят най-голямото признание. През 1970 г. в третото издание на Международния фестивал „Златният елен” в Брашов – Румъния, Паша получава трета награда за изпълнител. През пролетта на същата година заедно с Мими Иванова и Мария Нейкова печели слушателския вот на Пролетния радиоконкурс с песента на Светозар Русинов и Димитър Точев „Яворова пролет”, а през юни в Слънчев бряг представянето й в конкурса за български песни на „Златният Орфей” е истински триумф както за нея, така и за авторите на песните „Една българска роза” и „Повей, ветре”, за които получават първа награда и Големия приз – златната статуетка.

Съдбата насища краткия живот на Паша с много емоции, сякаш е ясно, че земният й път няма да е дълъг. Бракът на гласовитата българка с Васил не потръгва, а нещата окончателно приключват, когато се влюбва безпаметно в своя колега - известния композитор, пианист и диригент Николай Арабаджиев - Фучо. Между двамата пламва толкова силна искра, че скоро разбират, че няма как да продължат да живеят разделени. Много от колегите на Паша в гилдията разказват, че те наистина са били две половинки от едно цяло. Докато с Васил отношенията са били мъчителни и трудни, усмивката на Паша винаги грейвала, когато наблизо бил любимият Фучо.

„Това, че се събра с Фучо, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също бе невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно”, без колебание отсъжда певицата Мими Иванова, която е солистка на оркестър „София”.

Голямата любов обаче иска жертви и чувствителната Паша страда – веднъж, защото Фучо също трябва да изостави семейство и втори път, защото самата тя се измъчва от вина заради невръстния си син. Чувства се гузна, затваря се в себе си и дори спира да разговаря с колегите си. „Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна”, разказват нейни колеги.

Умира, стиснала ръката на любимия си в самолета 

Едва ли има българин, който да не е чувал бруталната история за една от най-тежките самолетни катастрофи у нас - на летище „София” през 1971 г., в която загиват 30 души от цвета на артистична България. В огнения ад умира и Паша Христова, едва 25-годишна.

И до днес обаче истината за драматичния инцидент тъне в мъгла, а версиите са повече от шокиращи. „Ил 18”, в който пътуват за Алжир наши певци, артисти и танцьори, пада малко след излитане, разцепва се и се запалва. От 73-ма на борда загиват 30, включително и шестимата от екипажа с основния пилот Борис Луканов, който е брилянтен професионалист и с когото често лети дори Тодор Живков. Част от пътниците в задната част на „Ил-18” успяват да се спасят, макар и ранени и с тежки изгаряния, като скачат от пламтящата машина.

Във фаталния ден – 21 декември, Паша тръгва за полета към Алжир необичайно елегантна – излиза от къщи облечена с черно манто и черна рокля, разказва танцьорката от „Аура” Елена Донкова, която е една от оцелелите в катастрофата. „Беше страшно елегантна, сякаш знаеше, че отива някъде”, потръпва от зловещия спомен тя.

Певицата е оживена и нетърпелива да потегли към Алжир, защото в самолета до нея ще седи любимият й Фучо. Тя не подозира, че до края на живота й остават броени минути. Нейна колежка пък твърди, че Паша й споделила, че не й се пътува, защото иска на Коледа да украсят елха с 2-годишния си син. Жестоката картина разкрива легендата Борис Гуджунов, който също пътува в самолета и е един от малкото оцелели в трагедията. Тъй като певецът бил болен, заявил, че се отказва от пътуването. Два дни преди полета обаче го викнал Арабаджиев и го навил да тръгне с тях. В нощта на 7 срещу 8 декември обаче му се присънил пророчески сън. „Яви ми се жена в черно, с черна забрадка и бяло лице и ми каза: „13 души като тръгнете със самолета, да не тръгваш!”. Събудил се облян в пот и веднага предупредил колегите си, че няма да пътува за Варна, където щели да изнасят концерт. Все пак тръгнал, след като го убедили, че не са 13, а 11 и се принудил да потегли. „Полетът беше ужасен, едвам стигнахме до морето. Така беше и на връщане”, разказа приживе певецът.

Тъй като тогава нищо не се случило, имал и други пътувания, когато дошла датата за полета до Алжир, страхът му вече се бил стопил и дори забравил злокобното пророчество. Неприятностите на летището започват, когато става ясно, че трябва да висят 2 часа, защото им сменят  самолета. Правителствената делегация лети с техния, а те се качат в този, с който трябвало първоначално да пътуват държавните велможи. Малко преди полета Гуджунов се зарадвал от вестта на Фучо, че имат паспорти и ще осъществят дълго мечтано пътуване до Западна Германия. „20 минути след това половината от нас бяха мъртви”, проронва легендата.

Ето и разказа му: „ Самолетът се издигна на около 40 метра, когато се наклони силно наляво, крилото задра пистата и на края на летището спряха останките му.” Гуджунов има изключителен късмет, че седи не от страната на лявото крило, а мястото му е при седалките тройки. При двойките в средния корпус обаче е Паша – тъкмо там, където самолетът се разцепва и няма шанс за оцеляване. При удара лявото крило е разцепило корпуса и от него изпадат част от пътниците, които загиват .

„Чуваха се само писъци, нищо друго, никой не говореше, не си казвахме нищо...”, върна се към страшния спомен Гуджунов преди години. Едва когато останките от самолета заорават и спират на пистата, оцелелите започват да скачат от руината. Борис успял да излезе, защото резервният екипаж на самолета успява да отвори вратата. Като вижда, че около него всичко се смачква, той се отскубва от колана. Остава без наранявания, но когато скача от вратата, натопява неволно ръцете си в керосина и получава изгаряния.

Паша обаче умира, стискайки здраво ръката на любимия си Фучо. Твърдят, че младата жена си отива бременна и тъкмо затова не скочила от самолета – от страх да не убие бебето. „Тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов”, разказва актрисата Латинка Петрова в книгата на журналиста и един от най-добрите познавачи на българската естрада Иван Георгиев „Една българска роза - 40 години след катастрофата”.

От красивото и талантливо момиче остава единствено медальон с котва, сърце и зарче. Бижуто обаче изчезва на погребението на Паша, въпреки че брат й го поставя върху капака на ковчега. Няколко дни след трагичната смърт на певицата тя грее на малкия екран като солист в новогодишна програма за 1972 година, което разчувства цяла България. Макар вече е мъртва, Паша е жизнерадостна на екрана. Кадрите остават непроменени, сякаш е още жива и трагедията е просто сън.

Погребват я без смъртен акт

До последно синът на Паша Христова - Милен, който си отиде преди 2 години, търси истината за смъртта на майка си, която дори не помни. „Истината за катастрофата не се рови толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката”, твърдеше наследникът на певицата.

Той успява да оформи образа й по стари семейни снимки и спомени. Преди няколко години Милен разкри, че майка му е погребана на католическия парцел на Централни гробища без смъртен акт, а документът е бил издаден чак 2 месеца след погребението. В него пише, че естрадната певица е издъхнала в болницата. Синът й се лута и търси истината защо смъртният акт е бил издаден чак през февруари 1972 г. Милен не вярва, че Паша е жертва на трагична случайност. Но така и не успява да стигне до истината, защото сам той издъхна без време.

Като капак на цялата мистерия около катастрофата в задграничния паспорт на Паша, странно защо, липсва печат и виза, а е бил валиден. Но най-големият въпрос поради каква причина е допуснато Паша да бъде погребана без смъртен акт, което законът не допуска по никакъв начин. И дали в гроба са останките на Паша? Самият Милен твърди, че певицата не е умряла в пламъците, а е била откарана в болница, където не са искали да я спасят. Снахата пък разказва, че известна врачка й казала да не пита за Паша, защото тя е убита.

Любопитен е разказът на патоанатома проф. Георги Цеков, който идентифицира трупа на Паша. Той разказва: „Докараха ни ги всички накуп - обгорели до неузнаваемост. Една черна купчина. Как да разберем кой кого е? Добре, че една от моите помощнички беше голяма почитателка на Паша. И тогава съдебният медик напипал медальончето, което се оказало, че принадлежи на певицата. Това бил талисманът й, с който никога не се разделяла. Паметта на певицата непоправимо очерня композиторът Петър Ступел, който свидетелства срещу арестувания от ДС за шпионаж „баща” на „Златният Орфей” Генко Генов. Та той твърди, че Генов накарал Паша и Николай да пренесат през границата 10 каси с уиски, а те нямали нищо против да му услужат. Според него те били склонни, защото Генов бил човекът, който уреждал награди и правел кариера на базата на лични отношения. Понеже мъртвите няма как да очистят името си, петното остава.

Борис Гуджунов: Целта бе убийството на втория пилот

Неофициалните версии за причината за катастрофата са шокиращи. Борис Гуджунов е категоричен, че самолетът умишлено е бил повреден, за да бъде убит вторият пилот. Летецът бил твърдо решен да разгласи истината за черните курсове, които са правили по това време някои хора от червения елит, за да изнасят пари към швейцарски банки. Въпросният втори пилот иска да съобщи за тежките далавери на самия Тодор Живков през неговия пилот Борис Луканов, командир на фаталния полет. Когато далавераджиите разбират за намерението, решават да ликвидират „певеца”.

„Било е саботаж, за да загине вторият пилот”, категоричен е Гуджунов. Пет години по-късно мъжът на Мария Нейкова, чийто баща е в системата на ДС, му разкрил, че катастрофата е предварително планирана, за да убият пилота. „Всичко това вече се знаеше през 1976 г., но всички мълчат, никой не го интересува”, споделяше великият певец.

След катастрофата службите карат оцелелите да подпишат декларации, че няма да искат никакво обезщетение и няма да съдят „Балкан”. Всъщност, от оцелелите днес са живи вече само двама – Мончо Симеонов и Радко Начков след смъртта на третия оцелял - Борис Гуджунов. Танцьорите обаче остават без крака. В случайността на инцидента се съмняват много хора, включително синът на Паша Христова - Милен и съпругата му, която е химик в БАН. Тя твърди, че когато самолетът се запалил, целият район е бил отцепен и не са допуснали пожарната да гаси. „Хората са горели като факли и са скачали от самолета. Огнеборците признават: „Ако ни бяха допуснали да гасим, нямаше да има изгорели!” В крайна сметка държавата дава кръвнина от 18 000 лева на сина на Паша Христова. 

Мария Нейкова преди смъртта си: Паша ме вика

Една от най-прочутите ни естрадни звезди – Мария Нейкова, оцеляла в адската катастрофа, години след това не може да излекува душевните и физически травми. След ужаса краката й са целите в ужасни белези и за да ги крие, не смее да сложи пола цял живот. Мария е близка приятелка на Паша и до смъртта си не можа да прежали дружката си. Тя разказваше как често й се явявала насън. Няколко месеца преди да си отиде Мария успяла да каже, че Паша я призовава при нея в отвъдното. „Пашка ме вика горе, при нея! Чувам гласа й!”, повтаряла тя.

Приживе пък, за да успокои душата си, твърдеше, че душата на мъртвата й приятелка се е вселила в... котенце и затова се обграждаше с пухкавите животинки, разказват нейни приятели. Синът й Цветан и досега няма обяснение от какво точно е починала майка му. Малко преди да си отиде популярната певица загубва мъжа си Недялко, който се самоубива.

Лили Иванова  искала да осинови детето й

В първите дни на новата 1972 г. се появява песента „Птицата” с подзаглавие „В памет на Паша Христова”. Автор на текста е Дамян Дамянов, композитор e Тончо Русев, изпълнява я Лили Иванова.

В свое интервю преди години синът на Паша Милен сподели, че единствената, която го е потърсила след смъртта на майка му, била Лили Иванова. „Не помня срещите, защото съм бил прекалено малък. Но знам, че е идвала у нас с черна „Волга” на Политбюро с перденце. Спирали са пред нас и ми е носила подаръци”, разказа той пред медиите. Малко след смъртта на Паша в Княжево тръгнали слухове, че кубратската дива приела много присърце факта, че Милен остава полусирак и искала да го осинови. Още повече, че тогава Лили вече била прехвърлила 30-те и нямала свои деца.

Въпреки яките си връзки настоящата прима не успяла да вземе момчето, защото според слуховете бащата Васил категорично отказал да даде сина си. Според него това щяло да бъде своеобразно предателство спрямо паметта на мъртвата майка. Някои пък твърдят, че ако Паша Христова беше жива, Лили Иванова нямаше да е №1 в естрадата и двете щяха да си делят почетното звание „прима на българската естрада”.

Рак уби сина на певицата 

Единственият синът на Паша Христова - Милен Иванов, си отиде от този свят в началото на 2015 г. , 44 години след трагичната кончина на майка си. Тя загина на 25, той почина също доста млад - едва на 45-годишна възраст. Милен се стопи от рак буквално за месец. Милен остана сираче на две години. Работеше като автобояджия в столичен сервиз. Той остави син и дъщеря, която е одрала кожата на знаменитата си баба.

Милен живееше със семейството си в апартамента, купен от баща му Васил с „кръвнината” от майка му. Младият мъж споделяше, че цял живот живее със спомена за майка си, която практически не помни. Не обичаше да бъде представен като „сина на Паша Христова”. Признаваше обаче, че и баща му, и бабите му често му разказвали за майка му и направили така, че той да има представа за нея чрез нейните песни, снимки и лични вещи.

„Една българска роза” е песента на ХХ век

„Вземи във този хубав ден една българска роза от мен./ Нека тя да ти разкаже с ароматния си глас/ за Балкана, за морето и за всички нас.” Едва ли има българин от по-старото поколение, който да не знае текста и мелодията на „Една българска роза”. Песента, изпълнявана от Паша Христова по текст на Найден Вълчев и по музика на Димитър Вълчев, е обявена за песента на ХХ-то столетие.

През 1970 г. естрадната певица печели награда на „Златният Орфей”, както и „Мелодия на годината” през 1972. През 2009 г. по повод 50 години БНТ специален юбилеен сайт обявява 50 любими песни от „Златният Орфей”. След гласуване „Една българска роза” на Паша Христова печели най-много гласове и отново заема първото място сред любимите на няколко поколения българи популярни песни. „Една българска роза” се смята и за най-емблематичната песен на изпепелената в адската катастрофа изпълнителка. Според близки до певицата обаче нейната любима песен била „Янтра”.