Патриарх Кирил – човекът, който спаси от смърт 48 000 евреи

На 10 май Българската православна църква ще отбележи 66 години от възстановяването на Българската патриаршия, чието съществуване е прекратено в края на ХІV век при падането на България под турско робство. Възстановяването на патриаршеския институт през 1953 г. е събитие с историческа важност в многовековната църковна и политическа история на българската държава.

Още през Възраждането българските църковни дейци започват борба за каузата, която може да обедини народа ни. Първата стъпка е учредяването през 1870 г. на Българската екзархия със седалище в Цариград. След дълги политически, дипломатически и църковни борби през 1953 г. България отново има своя автокефална, независима църква и избира своя пръв патриарх от времето на последния Български патриарх Свети Евтимий Търновски.

С високата чест да стане глава на БПЦ е удостоен тогавашният Пловдивски митрополит Кирил I. На тази космополитна, висока ерудирана и уважавана личност се пада историческата задача да утвърди престижа на БПЦ в едно бурно време на промени в цяла Европа и в света, когато в цяла Източна Европа, както и у нас, насилствено е наложена атеистичната комунистическа власт. Патриарх Кирил Български има нелеката задача първо да удържи на натиска на БКП и на ДС да подчини изцяло църквата на държавата, а от друга страна останалите независими православни църкви да признаят новия патриаршески статут на Българската църква и да признаят самия Кирил за равен.

Първият Български патриарх след Свети Евтимий живее в две превратни исторически епохи и само благодарение на своята висока образованост, на безупречния си авторитет и на дипломатическите си връзки в цяла Европа успява да извоюва редица победи за България, за хората и за църквата.

Една от безспорните победи на духовника със светско име Константин Марков Константинов е, че той, както и други членове на Светия Синод, през 40-те години спасяват близо 48 000 български евреи от нацистките лагери на смъртта. Акт, който няма аналог в света.

Затова и еврейската държава в лицето на официалния израелски мемориал на Холокоста „Яд Вашем”, през 2002 г. присъди почетната титла „праведник на света” на Патриарх Кирил и на Екзарх Стефан. Имената на двамата църковни първойерарси бяха изписани на Стената на светците в Йерусалим.

Освен пръв предводител на автокефалната БПЦ, Кирил е и голям дипломат, учен и пътешественик. Пише исторически изследвания, обича да пътува, катери планински върхове, посещава галерии и архиви в чужбина. Бележките му от посещенията на природни забележителности в България могат да се окачествят като истински пътеписи, а подробните записки от посещенията му в Грузия през 1948 г. или голямата му обиколка в Светите земи през 1962 г. могат да бъдат ползвани като пътеводител от всеки поклонник.

Бъдещият Българския патриарх се ражда на 3 януари (нов стил 16) 1901 г. в софийския работнически квартал „Ючбунар”. Той е четвърти син в седемчленното набожно православно семейство на Марко и Поликсена Константинови. Получава Свето кръщене на Богоявление. Родителите му искали да го поставят под прякото небесно покровителство на двама светци със същото име - Св. Константин І Велики, допринесъл за възтържествуване на християнството в Римската империя, и Св. Константин Кирил - Философ, просветителя на славяните.

Първият Български патриарх след Свети Евтимий Търновски е потомствен духовник. Прадядо му е бил свещеник, а дядо му - митрополит на албанската област Гора, населена през XIX век с българи. Майка му и баща му са родом от областта Корча в Албания. Татко му Марко Константинов се преселва в София през 1886 г., където е готвач, гостилничар и търговец.

Константин получава първоначално и прогимназиално образование в София. От малък проявява интерес към религията и историята. През есента на 1914 г., на 14-годишна възраст, постъпва в Софийската духовна семинария и я завършва през 1920 г. с много добър успех. На младини бъдещият Пловдивски митрополит се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на 1920 г., заедно с брат си Георги, участва в антиправителствени акции и след техния провал се налага да напусне България. Записва се в Богословския факултет на Белградския университет, а успоредно с това следва и  философия в Загреб като учи и сръбски език.

Завръща се в родината си след разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. с намерението да стане монах и да се посвети на Бога. На 29 декември 1923 г., малко преди да навърши 24, Константин е подстриган за монах от Софийския митрополит Стефан в катедралния храм „Св. Неделя” в София и приема монашеското име Кирил. Неутолимото му желание за знания го довежда като стипендиант на Богословския факултет на Университета в Черновиц в Украйна, където за сравнително кратко време научава още два езика - немски и румънски. През следващата 1927 г. защищава докторат и получава степен „доктор по богословие”.

Младият монах е истински полиглот – освен български владее немски, френски, руски, сръбски и румънски. Светият Синод оценява заложбите на йеродякона и го назначава за секретар на Рилския манастир, а през есента на 1927 г. е изпратен да специализира философия в Германия и в Австрия. За 8 години се изчаква по духовната стълбица – през 1930 г. става йеромонах, година по-късно вече е протосингел на Софийската митрополия, след това е възведен в архимандритски сан. През 1932 г. Синодът го назначава за началник на Културно-просветния отдел на църквата, а 2 години по-късно вече е главен секретар на Св. Синод. През 1936 г. е ръкоположен за Стобийски епископ.

На 12 май 1938 г. Кирил е избран за Пловдивски митрополит след смъртта на владиката Максим. Пловдивската епархия е една от най-големите в България - тя заема почти половината територия на Южна България и се отличава със здрави църковни традиции, водещи началото си, може би, още от апостолския век, и с добре уреден църковен живот. Митрополит Кирил влага цялата си енергия за процъфтяване на ръководената от него епархия. Първата му работа като владика е да отвори в града под тепетата приют за 100 сираци с пари на църквата.

През януари 1945 г. за Български екзарх е избран Софийският митрополит Стефан. Човек на няколко епохи, бъдещият Софийски митрополит носи в себе си оптимизма и патриотизма на възрожденеца, прагматизма и демократизма на новия буржоа, русофилството на искрения славянофил. Затова никак не е изненадващо, когато още през 1940 г. е сред малцината, които протестират срещу мракобесния законопроект за Защита на нацията. Воден от мисълта, че ние всички сме синове на един небесен баща, Стефан Софийски и Синодът като цяло категорично се обявяват против дискриминацията на българските евреи и апелира „да запазим доброто си име на свободолюбив, правдив и толерантен народ”.

Възторгнат от вдигането на схизмата през 1945 г. и от възстановяването на Екзархията, той не вижда бездната, която се разпростира все повече под краката му. Приятел на Трайчо Костов, застъпник в миналото за освобождаването на Тодор Павлов от лагер, заклет русофил, той искрено вярва на думите на комунистическия вожд Георги Димитров, че църквата ще бъде пощадена от новата власт.

Политическата му наивност е повече от очевидна, когато се отправя за Москва и иска среща със Сталин чрез посредничеството на руския патриарх, за да спаси изпадналия в немилост Трайчо Костов. През септември 1948 г. с правителствено решение е принуден да подаде оставка поради отрицателното му отношение към отечественофронтовската власт и тъй като се противопоставял на намесата на партийните и държавните органи в работата на Синода. Екзарх Стефан е интерниран в пловдивското село Баня, където под принудителен домашен арест живял до смъртта си на 14 май 1957 г.

След оттеглянето на дядо Стефан митрополит Кирил става силната и обединителна личност сред духовенството. От една страна е представител на по-младото и енергично поколение висши църковни дейци. От друга е неоспорим авторитетът му на администратор и научен работник.

На 3 януари 1951 г. Синодът избира за свой наместник-председател дядо Кирил, който в продължение на две години и половина достойно изпълнява най-висшата по това време църковна длъжност. От същия този ден Българската православна църква има нов устав, който провъзгласява Българската екзархия за Българска патриаршия.

На 8 май 1953 г. в София е свикан Третият църковно-народен събор, който официално утвърждава новия устав и обявява Българската църква за Патриаршия. Неговите заседания протичат при тържествена обстановка в големия салон на Българската академия на науките, като председател на Събора е Пловдивският митрополит Кирил. На 10 май 1953 г. Патриаршеският избирателен събор, събран в Тържествената зала на Св. Синод, със 104 от общо 107 гласа избира за Български патриарх дядо Кирил. Един час след избора, при тържествена църковна обстановка, новоизбраният български Патриарх е интронизиран в катедралата „Св. Александър Невски” – символ на българското православие.

Новоизбраният патриарх Кирил при посрещането си в Пловдив, 1953 г.

Възстановяването на Българската патриаршия се случва в епохата на Студената война. Макар това да е част от политиката на комунистическото правителство в България за установяване на пълен контрол върху църквата, възвръщането на автокефалността на БПЦ е огромна победа за българския народ, защото се възстановява вековна институция, бастион на православието.

През 1953 г. актът на възстановяване на патриаршеското достойнство на БПЦ не е признат от Вселенската патриаршия. В деня на своето възстановяване Българската патриаршия обаче е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви. Малко по-късно Българската патриаршия е призната от Сръбската православна църква, а през 1961 г. най-сетне идва и признанието от Цариградската патриаршия. На следващата година Патриаршията е призната и от Йерусалимската патриаршия и от Гръцката православна църква.

Това признание е постигнато в резултат на продължителни тежки преговори с Цариградската патриаршия за признаването на това достойнство в периода март-август 1961 г. чрез обмяна на послания между патриарх Кирил и Вселенския патриарх Атинагорас. „Тук проличава дипломатическият усет и твърдост на днес чествания предстоятел на Българската църква. Вместо израза „въздигане на Българската църква в реда и висотата на патриаршия”, употребен в писмото на патриарх Атинагорас, патриарх Кирил в ответното писмо използва израза „възстановяване на патриаршеското” достойнство, с което подчертава славното минало и достойнство на Българската църква, отбелязва църковният историк проф. Александър Омарчевски в свое изследване за живота и дейността на патриарх Кирил.

Наред с изпълняването на огромните си задължения на църковен първойерарх и проповедник, патриарх Кирил продължава да пише исторически изследвания. Той е най-компетентният и най-продуктивен църковен историк в България през своята епоха. През 1970 г. е избран за редовен член на БАН.

На 17 януари 1971 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” в София патриарх Кирил празнува 70-годишния си юбилей. На 7 март 1971 г., неделя, след кратко боледуване християнският пастир умира. Съобразно собственото му желание е погребан в Бачковския манастир. Заветът на патриарх Кирил е отправен към БПЦ, на която той завещава да пази скъпото достояние на православната вяра, винаги да я проповядва в духа на вековните народни традиции и никога да не се отделя и чужди от народа; да скъпи и украсява с нови успехи патриаршеското си достойнство, което сияе през вековете с непотъмняваща слава.

Митрополит Кирил става особено популярен в обществото с опитите си да защити българските евреи от политиката на Третия райх на Адолф Хитлер. Окончателното решение на еврейския въпрос – т.е. унищожаване на всички евреи в нацистка Германия, на окупираните от нея територии и в съюзническите държави, е взето през 1942 г. Тогава започва масово депортиране към газовите камери. Прилагането на антиеврейските мерки у нас е възложено на създадено през август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси, оглавено от Александър Белев.

Антиеврейската политика в България започва през 1940 г., когато Народното събрание приема Закон за защита на нацията. Още при внасянето на законопроекта Светият Синод, интелектуалци и общественици подписват протестно писмо срещу него. Законът лишава евреите от редица конституционно гарантирани права. Евреите са обявени за опасни врагове на българската нация и дори заплаха за нейното съществуване.

По време на Втората световна война Пловдивският владика е сред основните дейци, допринесли за спасяването на българските евреи наред с други владици и с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Духовникът дори заплашва властите, че ще легне върху влаковите линии, ако композиции, натоварени с евреи от българските земи, тръгнат към нацистките лагери на смъртта. Тази изключителна жертвоготовност и християнското му човеколюбие му спечелват силни симпатии по целия свят.

„Никога няма да забравя как бяхме затворени в едно училище в Пловдив и как владиката Кирил с черното расо прескочи оградата и дойде при нас, за да ни каже да не се боим, че нищо няма да ни се случи”, спомни си преди години бизнесменът Хаим Адрок – един от спасените български евреи. През 1943 г. той е бил дете, но си спомня драматичните събития в Пловдив от 9 и 10 март, когато са арестувани около 1500 евреи, затворени са в едно от училищата, в очакване да бъдат изпратени в Полша.

Научил за случващото се, митрополит Кирил през целия ден действа по всички възможни начини, за да предотврати депортирането. Изпраща бърза телеграма до Двореца със следния текст: „Негово Величество цар Борис ІІІ, Двореца София Ваше Величество, В име Божие, усърдно моля за милост към евреите! + Пловдивски КИРИЛ”.

„Трябва да помним, че преди да сме български народ, ние сме християни. Като такива от нас се иска да не отменяваме Христовия закон за любовта, който ни задължава да се застъпваме за ближния. Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и на Христовото умение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно, трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните”, заявява Кирил на заседание на Синода.

На 24 май 1943 г. в прочутата проповед в църквата „Света Неделя” Екзарх Стефан издига мощен глас: „Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!” Още на същия ден славният духовник праща телеграма до цар Борис III. Обръщението му не е много царедворско, вместо да почне с „Ваше Величество”, Екзарх Стефан не се церемони: „Борисе... Не преследвай, ако не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето.” Цар Борис III е принуден да спре депортацията на евреите от Царство България.

11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот – територии, които са присъединени към България по време на Втората световна война, обаче не са спасени и са унищожени в концентрационните лагери. По време на най-кървавия конфликт в световната история България получава от нацистка Германия правата за административно управление на територията, но не и възможността да направи свои граждани всички живеещи на тях.

За евреите от тези земи е било забранено да получат българско поданство и те остават под юрисдикцията на нацистките власти. 48 000 български граждани от еврейски произход от Царството за щастие са спасени от лагерите на смъртта. България е единствената страна в Европа, още повече съюзник на Третия райх, в която еврейското малцинство не само не е унищожено, но и се е увеличило в сравнение с началото на войната.

Българският патриарх Кирил по време на богослужение
в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“

И преди, и след 9 септември 1944 г. непокорният владика е обект на небивал интерес от властта и нейните тайни служби. Те са се опитвали многократно да вербуват харизматичния духовник, но той не се поддавал на силния натиск. Лично митичният директор на страховития отдел „Обществена опасност” в Дирекцията на полицията Никола Гешев се опитвал да привлече митрополит Кирил и да го накара да сътрудничи на царската полиция.

Особено дейни стават опитите на фашистките агенти да притиснат Пловдивския владика по време на акциите, които той заедно със Софийския митрополит Стефан и други членове на Синода повеждат срещу депортирането на българските евреи в нацистките лагери на смъртта. Срещу Кирил е заведена разработка „Иван Рилски”. Това обаче изобщо не трогва митрополита и той продължава да се опълчва на властта.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. облаците над главата на висшия духовник още повече се сгъстяват. Спасителят на евреите и борецът срещу нацизма е хвърлен в затвора като „фашистки и вражески” елемент. В ареста комунистите го унижават грубо и дори обръсват брадата му, което е голямо оскърбление за духовник с толкова висок сан.

В този момент обаче Кирил получава невиждана подкрепа от различни места –граждани, свещеници, еврейски организации. Дори областният комитет на Отечествения фронт в Пловдив застава зад духовника. За него се застъпват и от Съюза за закрила на децата в Париж. Така пропада идеята да бъде изправен пред т.нар. Народен съд. На 30 ноември 1944 г. главният обвинител Георги Драгнев пише: „Такава спонтанна манифестация и любов към задържания Кирил е първи по рода и силата си случай”. Разследването е прекратено и владиката е освободен.

Духовникът започва активно да се бори за спасяването на интелектуалци от комунистическите репресии и помага с всички сили на семействата им. По-късно дори успява да издейства пенсии за съпругите на осъдени и убити. Както през 1943 г. укрива евреи вкъщи, така и след 9 септември приютява в църквата и у дома си съдени от Народния съд. ДС отвръща на удара - открива разработка „Топола” и опитва да вербува бившия анархокомунист. „Кирил, поради своите морални устои, не желае да служи на каквито и да е служби”, недоволстват в ДС.

След избирането му за патриарх тайните служби засилват интереса си към него и отново опитват да пробият. Поредният опит за вербуване е през лятото на 1960 г. и тогава лично министърът на вътрешните работи Георги Цанков дава заповед Негово Светейшество да не бъде пипан.

Според архивите през 60-те години Държавна сигурност е имала трима агенти сред висшето духовенство. Един от тях е бил Неврокопският митрополит Пимен, който през 90-те години оглави разкола в Българската православна църква и стана патриарх на алтернативния синод. Като агент той се е подвизавал с псевдонима „Патриарх”. Иначе в средата на 50-те години БКП и държавата изземват от църквата социалните и благотворителните й функции. Премахнато е религиозното образование и възможността за обществена изява на църковните организации, а църковните и манастирските земи насилствено са набутани в ТКЗС.

В края на 60-те години на ХХ в разгара на антибългарската пропаганда на Белград по отношение на македонския въпрос, патриарх Кирил е на посещение в югославската столица. Той е посрещнат с широко отворени обятия от сръбския патриарх Павле. Домакинът пита какво място височайшият гост би пожелал да посети. „Охрид – отвръща Кирил. – Това е свещено място за нас, българите, това е Охридска епархия, това е Свети Климент Охридски, това е изворът, на който Биляна е платно белила, любимата ми песен, мога да я запея, чувал съм за уникално кафене в дънера на вековен чинар...” Колите с двамата патриарси потеглят към Охрид.

На площада ги чака мало и голямо. Патриарх Кирил скача пъргаво от колата и вдига ръка за поздрав, като извиква колкото му глас държи: „Братя българи, днес наш гост е лично сръбският патриарх Павле. Моля ви с прочутото българско гостоприемство да разведем нашия висок гост из изконните български ценности там, където е живял и работил Св. Климент Охридски...”

Площадът е взривен от възторжени възгласи. Патриарх Павле и антуражът му стоят минута като вкаменени. Скандалът гръмва, но е късно. Сред нестихващи възгласи „Да живее патриарх Кирил!”, „Да живее България”  подготвена предварително кола поема българския патриарх и придружаващите го и по най-бързия начин се отправя към българската граница. Югославският лидер маршал Йосип Броз Тито е бесен. Правителството в Белград изпраща протестна нота до София.

Когато патриарх Кирил се връща в България, се отправя към Министерския съвет, където Тодор Живков съучастнически вече е готов с отговора до Тито: „Уважаеми другари, както много добре знаете, БПЦ е отделена от държавата и ние, правителството, още по-малко партията, можем да се месим в религиозните й работи”.

Снимки: Архив на Борис Цацов