Пената: Сините бойкотираха преди "Парк де Пренс", но успяхме

Днес се навършват 27 години от Парижката епопея, изстреляла България към невероятния успех в САЩ през 1994 година. На 17 ноември 93-та нашите заклаха петлите в сърцето на Франция, а Емил Костадинов съсече Бернар Лама с кинжален изстрел секунди преди последния съдийски сигнал.

Тогава селекционер на националния отбор е Димитър Пенев. Ето и спомените на големия български треньор, публикувани и в наскоро излязлата му биография "Стратега".

"Най-сериозният конфликт в националния отбор беше, когато от Левски отказаха да играят – заплашиха, че няма да участват повече за България. Това е в периода на последните няколко мача преди изключително важния двубой в Париж с Франция на 17 ноември 1993-та. От името на Федерацията пуснахме писмо, че искаме да се срещнем с ръководството на сините. Направихме срещата на стадион "Васил Левски" - аз, Краси Борисов и представител на БФС.

Попитах ги: „Добре де, досега играхте за националния, а сега вече не. Как я мислите тази работа? Как си мислите, че ще просперирате, след като България вече е насочена към външния пазар и излизат доста футболисти да играят в чужбина. Вие накъде? Левски е до границата с Румъния на север, със Сърбия на запад и с Гърция на юг. Дотам. И ще ви забравят. Националният отбор е лицето - играеш много срещи, ще ви видят навсякъде“.

Те мълчат.

„Добре, помислете си и дайте отговор, че времето напредва“, завърших.

Вече влизахме на лагер. На другия ден идва писмо, гледаме, че не е подписано от футболистите собственоръчно, личи си. Личеше си, че подписите са фалшифицирани. Беше доста левашки направено, една баба ще ги хване или един митничар, който не му се работи и е натрупал достатъчно средства. Писмото беше подписано от ръководител в Левски, който работеше против футбола, против нас, против България. И против мен. Аз го усетих, тогава имаше индикации.

Някои от тези футболисти след това играха дълго време в националния отбор.

Директен конфликт не съм имал с никой.

Имаше друг случай - един футболист на Левски, който не игра на „Парк де Пренс“, получи премия. Но не искам да споменавам името му.

Преди мача на „Парк де Пренс“ беше много трудно на спорта като цяло. Много стачки, идване на демокрацията, размирици, скандали... Ръководството на БФС беше младо, управляваха Брокерите. Вальо Михов – уволнен. Те ръководят, той мълчи. Такава беше ситуацията, неспокойна атмосфера. Всичко е пари, но не всеки път парите оправят нещата, ставаме заложници на тях в такива ситуации.

Бяхме на прицел - всички решения не бяха в наша полза, иначе имаше голям интерес към нас. Повече от 10 наши футболисти играеха в големи клубове на запад - някои искаха от тях автографи, други пари за помощ. Това обяснява цялата ситуация в България, напрежението беше голямо.

В БФС имаше размирици. Помолих ги няколко пъти, ако има възможност, да се престане. Честно казано, не бях сигурен, но предполагах, че ще се класираме. Исках от тях съдействие - за аклиматизацията в Щатите, за настроението, ако искате и заради надморската височина, защото доста хора не я разбират тази подготовка. Тя трябваше да е добра, тъй като има разлика в температура, обстановка, във всичко.

Страдали сме преди това от тези пропуски на детайли. Преместихме лагера да бъде няколко дни в Германия. Мишо Касабов направи връзката. С него няколко пъти ходихме до Германия, за да се срещнем с Берти Фогтс – тогавашният селекционер на Бундестима. Да обсъдим и да видим германците къде ще я правят, колко контроли ще изиграят. Берти сподели, че трябва да сме на еди колко си километра от мястото на първата среща - височина, въздух, температура. Всичко това трябваше да се превърне в реалност. Но по-важен беше мачът с Франция и дали ще отидем на Световното първенство. 3-4 дни преди мача в Париж - добри условия, не наблягахме на физическата подготовка. Трябваше ни колектив – настроение, тренировки, задържане на топката, плътно покритие. Разполагах с хората - Ицо, Емо, Балъков...

Предпоследният ден преди да тръгнем от Германия за Париж, бяхме в един детски лагер, където имаше малчугани, отбори на подготовка. Две нормални игрища, правихме загрявка, тактически изпълнения, фаулове, дузпи. Важното беше, че всички бяха здрави, а и от резервите имаше добра конкуренция - Бончо, Боримиров, Ивайло Йорданов. Те си играеха добре в своите отбори, бяха титуляри, а при нас вдигаха конкуренцията, показваха качества и в контролите, но беше трудно да изместят някой от титулярите тогава.

Пристигнахме в Париж, тренирахме на „Парк де Пренс“.

Преди един голям форум разговорите са много, разнородни и важни - уточняват се премии за победа, за равен, други неща. Абе, доста дълъг процес, в който са включени и самите футболисти, разбира се.
Стигаме до премията. Имахме 5-6 разговора. На втория разговор бяхме уточнили между 8-10 000 щатски долара за титулярите, а за резервите по 50%. На другата сутрин преди заминаването дойде Ицо, каза, че са си стиснали ръцете на 10 000.

Паспортите на Емо Костадинов и Любо Пенев бяха изтекли. Имахме тогава по два паспорта, благодарение на президента Желю Желев и държавата, естествено. Но нашите бяха взели изтичащите, а другите бяха останали съответно в Германия и Испания. На следващия ден, преди да тръгнем към Франция, с международника Христо Йосифов отидоха в Мюлуз, където играеха Боби Михайлов и Гецата Георгиев. Срещнаха се в хотела, а границата отворена, преминаха я след това.

Ние кацаме преди това в Париж, на никой не му направи впечатление на летището, че тях двамата – Емо и Любо, ги няма. Никой не попита за тях. Дори и на следобедната тренировка никой не коментираше тези неща. Преминаха без паспорти.

За мача с Франция на "Парк де Пренс" беше и Ромарио, Ицо го покани. Но и се задаваше проблем с парите - от федерацията ги бяха изнесли в чужбина. Премиите за мача във Франция ги обяви бизнесменът Иван Кочев - Чомбе от Петрич. Той каза 8000 долара на калпак, а Брокерите ги направиха 10 000. Преди мача бяха отстранили Вальо Михов, но след срещата го накараха да обяви 50 000 долара. То чудо - те и тези, дето играеха в чужбина, се стреснаха от тази сума.

А иначе в съблекалнята беше шоу - жената на посланика ни в Париж там, а играчите голи, по хавлии. Викам й: "Не е удобно, голи са момчетата". А тя каза, че тук е Франция и може всичко, защото са виждали голи мъже. Смях голям.

Подканих доктора да намери чантата в моя гардероб, бяха ми подарили едно шампанско. И да го донесе, та да почнат празненствата. Пръскаха навсякъде.

Минаха няколко месеца, не ни дават никакви пари. Те, брокерите, вкарали парите в чуждестранна банка и ги олихвяват. В крайна сметка взехме парите, но не по 50 000, дадоха ни по 20, което пак си беше огромна сума. Някои взеха по 30 000.

В списъка, който ни поискаха, аз и моят щаб не пишем един футболист, защото той беше от бойкотиращите и не беше дори в групата за мача на "Парк де Пренс". Няма да му споменавам името. Но Вуцата (б.а. - Иван Вуцов) го добавя, той тогава отговаряше за националния. Три пъти правим нов списък в нашата стая, Сашо Динев мине и го вземе, качва го на Иван Вуцов, той пак го променя и го добавя името.

"Дайте му за другите мачове, но за този не е бил, бре!", им казах. В крайна сметка този футболист взе 20 000 долара без да е пътувал с отбора.

Много години минаха, почти съм ги забравил вече тези премии, похарчил съм ги отдавна. Предимно за семейни разходи отидоха - нямаш жилище, трябва нещо по-голямо за вкъщи, за децата книжчица, жените трябва се контят и да се пудрят, нови модерни дрешки... И така всичко намалява. За мен нищо не си купих с тази премия. В онези години, когато бях все още млад, си купувах модерни ризки, панталони, но мине някой месец, подарявам ги, купувам си нови. Не съм ги крил парите в сандъци или в буркани. Снимките ни напомнят за онези времена, че сме свършили и ние нещо хубаво. За коли беше трудно, но като имаш 10-20 хиляди долара, е друго.

Радостно и с голямо самочувствие - за нас, за нацията, за комшиите. Постоянно се комуникираше, телевизия, радио, покани от обществото.

Успехът във Франция беше сладък, а на петлите ще им държи влага. На нас такива инфарктни мачове не са ни чужди - преди години, в квалификациите за Световното първенство през 1962 година в Чили, ги побеждаваме пак драматично. Две победи с по 1:0 – след гол на Христо Илиев – Патрата (б.а. – 12 ноември 1961-ва в София), а след това и в плейофа, но на неутрален терен, в Милано – с попадението на Якимов (б.а. – 16 декември 1961 година). Различни емоции, но големи успехи за българския футбол. През 1985-та ги бихме пак в квалификации - с 2:0 в София за Световното през 1986-та. И не случайно доста наши футболисти по това време играеха в големи обори - Джеки, Георги Славков, Пламен Марков, Стойчо Младенов... Да не изброявам всички.

След като се класирахме за Световното в Щатите през 94-та, направихме второ посещение в Германия. Ние започвахме в Далас срещу Нигерия, а Бундестима в Чикаго с Боливия. И когато дискутирахме нещата с Берти Фогтс, те отидоха в Австралия, а ние директно в Далас, който е близо до Мексико. Говорихме за аклиматизацията, как да станат работите - колко дни е необходимо да се напаснат нещата.

За пореден път ми изплуваше в съзнанието случката от Мексико`70, когато ни оставиха без вода и ние рухнахме. Това не исках и нямаше как да допусна да се случи отново.
Но никога не сме слагали на кантар нещата между САЩ`94 и Мексико`70. В никакъв случай футболистите от националния отбор на България, които участваха на Световните първенства в Мексико през 70-та и в Германия през 74-та, не бяха по-слаби от тези в Щатите. Но четвъртото място много вдигна акциите. Добрият става среден, средният слаб и отпада. Закономерности".

17 ноември 1993 година

Франция - България 1:2

България: Борислав Михайлов, Емил Кременлиев, Трифон Иванов, Петър Хубчев, Цанко Цветанов (81` - Даниел Боримиров), Красимир Балъков, Йордан Лечков (81`- Петър Алекандров), Златко Янков, Емил Костадинов, Любослав Пенев, Христо Стоичков

Селекционер: Димитър Пенев

Голмайстори: 1:0 Ерик Кантона (32), 1:2 Емил Костадинов (37 и 90)

Стадион "Парк де Пренс"