Писателката Здравка Евтимова: Ако трябва да се издържам от писане, няма да съм жива!

Интервю на НАТАЛИЯ РУСЕВА

Макар че  Здравка Евтимова е автор на над 22 книги – с поезия, спомени , разкази, проза и критика, част от които са преведени и публикувани в над 30 страни, тя страни от литературните партита и светски изяви. Вместо публичност, предпочита да присажда круши и ябълки в селото на дядо си. Там е научила внуците си що е то орех и че малините не растат в кутийки от супера. Всеки ден, макар и секретар на българския ПЕН клуб, тя пътува до Перник и обратно. Във влака открива романтиката, чете виртуални книги, среща се с приятели.
Преди повече от половин година Здравка Евтимова стана известна чак в Америка. С разказа си „Кръв“ тя влезе в учебник по литература в САЩ. И достойно се нареди сред творбите на Айзък Азимов, Едгар Алън По, Рей Бредбъри. Признанието съвсем не я главозамая.

- Г-жо Евтимова, в разказа „Кръв от къртица”, който зае място в американски учебник, преди година пък в датски, сякаш вярата в изцелението надвива медицината. Можем ли да се уповаваме само на една... вяра?

- Написала съм разказа преди години и се учудвам, че е направил впечатление сега, а след като го преведох на английски, дори и в чужбина. „Роди” се по тъжен повод. Баба ми беше болна, синът ми също. Слава на Бога, детето ми оздравя след 18-часова операция на мозъка. Разказът ми завършва с фразата: „Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката”. Явно съм била много отчаяна, че болестта ще „победи”. Колкото до вярата, без нея не може. Вярвам в медицината, макар че всички знаем при какви трудни условия работят лекарите у нас. Та когато ми се наложи да търся помощ от нея, се надявам докторите, които у нас са страхотни професионалисти, да имат и човешки сърца.

За съжаление, се сбъднаха думите на майка ми, че трябва да се заделят пари за най-лошото. Ето, у нас всичко почива на пазарна основа, дори и медицината.

За това спазвам поговорката „Да се надяваме за най-доброто, но да се готвим за най-лошото”. Вслушвам се и в думите на древния философ Руми: „Всичко излишно е отрова”, затова и се задоволявам с малко неща.

- След този случай, слава Богу, със щастлив край, сте приели християнството. Явно човек не може без вяра...

- Бях на 47 години, когато приех християнската вяра. Отец Димитър, точно на Димитровден, ме кръсти в българската църква в Брюксел, където бях на работа тогава. Интересното е, че синът ми оживя, завърши медицина, днес е неврохирург. Смята, че е оцелял, за да спасява хора. Много е състрадателен - щом види болен човек, се втурва да му помогне. Уви, пазарната икономика го прати в Германия.

- Е, явно разказът е послание на надеждата, на доброто, щом са го „забелязали” не само в Европа, а и отвъд Океана?

- Вероятно е така, аз силно се надявам хората да намират сила, да имат надеждата. А и трябва да се помни, че успоредно с доброто, има и много зло. В крайна сметка от нас зависи кое ще победи...

- А как разказът ви стигна чак до американския учебник по литература?

- По интернет никак не е трудно – намираш кои списания търсят разкази и пращаш. Имах късмета да намеря добри издатели. Преведох на английски разказа си за 3 дни, преди да го изпратя в Щатите, а го написах за броени чосове. Чак след 5 години ми се обадиха от едно тамошно издателство, че ще издават антология на разказа. Тогава промених името му – от „Кръв от къртица“, стана само „Кръв“. И след година ме попитаха дали съм съгласна да влезе в учебник по литература. Това ме зарадва. Мисля, че той е разказ на надеждата...

- Дали българските деца ще могат да го прочетат в учебник?

- Разказът е много тъжен и не искам да натъжавам нашите деца. А и нямам никакви амбиции къде и как ще излизат творбите ми. Но ми се ще да докосвам сърцата на хората, не крия.

- Е , у нас не се печели с писане...

- Ако очаквам с писане да си плащам сметките, няма как да стане. Затова и работя, и превеждам. Оставя ли се на писането, ще припадна от глад, защото хемогобинът ми е доста нисък...

- Името ви Здравка освен на цвете, се дава и за здраве. И при вас ли така е станало?

- Историята с името ми е чисточовешка. Татко не е искал да ме кръстят така. Казал на мама да хвърли една лъжица в гранинката на двора и върху което цвете падне, на него да ме кръстят. Мама се съгласила, но преди това, сякаш предугаждала, засадила половината двор със здравец. Родът ми от бащина страна е много интересен – от едно листо например баща ми мошеше да съчини цяла история. Беше много добър, светъл човек. Е, като всеки перничанин и той обичаше да си пийва, което е пък причината аз да не обичам алкохол.

- Кой ви показа прелестта на словото, как хванахте молива и започнахте  да пишете?

- Баба ми Лазарина беше страшно сладкодумна. Беше почти неграмотна. Но ми „четеше” приказките на Вилхем Хауф. Прочиташе по една къса дума, взираше се в картинките и разказите започваха. От нея научих за думите, за изказа. Досаждах на всички да ми разказват приказки и един ден баща ми ми даде един буквар и каза, че с тези буквички ще науча всички приказки на света. Сложих го под възглавницата, чакам приказките, ала ги няма. Но лека-полека научих буквите. Щом започнах да чета, разбрах, че приказките, които баба ми „четеше”, нямат нищо общо  с написаното.

„Бе, ти на мен ли ще вярваш, или на книгата? На мен ще вярваш, щот ме познаваш!”, отсичаше баба. Така разбрах, че човек е свободен, когато пише.

Помня, един ден стоях наказана вкъщи, а децата играят навън. Не знам как стана, но хванах молива и написах нещо като малко разказче. След дни събрах сили и го занесох, май беше в списание „Славейче”. И то взе, че излезе. Голяма радост беше!

По-късно, като ученичка, в едно междучасие занесох разказ в  сп. „Родна реч”. Имах късмета да попадна на поета Георги Константинов, който ме окрили да пиша. По-късно се запознах с проф. Боян Биолчев, тогава беше асистент, оставях му разказите написани на ръка и той ми слагаше бележки „носи още”. После срещнах голямата поетеса Станка Пенчева в сп. „Отечество”, с Мирон Иванов от в. „Стършел”. За разказ в хумористичния вестник дори получих наградата „Чудомир“. Страхотни хора, които бяха много добронамерени. Те видяха потенциала в мен. Научиха ме да разбирам човека, който може да реди думи. Защото човек може да сваля звезди от небето, да подарява море на думи, но ако в текста му няма нито море, нито звезди... Но ако се окаже, че има не само звезди, а цяла вселена, на такъв човек трябва не само да му се подаде ръка, а и на Черни връх на гръб да го занесеш. А Станка Пенчева така повярва в мен, че почти ми заповяда да си купя пишеща машина. Цяло лято брах шипки, продавах ги и така си купих първата машина.

- Колко беше първият ви хонорар?

- Не помня, но с парите поканих майка на реване и боза в една сладкарница. Като дойде моментът да платя, не достигаха 50 стотинки. Мама ги плати.

- Като малка не сте ли мечтала да станете лекарка, да помагате на хората?

- Не, по скоро това бе мечтата на семейството ми. Обичах химията и тази любов и до днес не ме е оставила. Вероятно затова пиша фантастика с удоволствие. Но медицината... и до днес ме е страх от кръв. Щом се роди синът ми, майка веднага заяви, че той ще стане лекар. Така се и случи, въпреки че аз не исках. Но и никога не натрапвам мнението си. Предпочитах да потъвам в книгите.

- Коя е любимата ви книга от онова време?

- От онова време, та чак и до днес най-любимият ми автор, с който ме възпита баща ми, после и аз децата си, е Йордан Йовков. Татко беше закачил негов портрет в стаята, където се хранехме. Още го пазя, но вече не виси на стената. И до днес обожавам сборника му с разкази „Ако можеха да говорят”. Харесвам разказите на Чехов, повестта му „Степ”. „100 години самота” на Маркес също ме е разтърсила...

- Днес близките ли четат първи написаното от вас?

- О, не, не. Не им давам. Всъщност мъжът ми е инженер, сериозен човек и той чете само литеретура, лежаща на факти – техническа, историческа, където всичко е проверено. Синовете ми четат предимно по техните си специалности. Дъщеря ми пък обожава криминалетата.

- Как живеят заедно две противоположности по професия?

- Ами вероятно доверието е разковничето, което ни държи здраво вече 37 години. Съпругът ми е техничар, каквото направи с ръцете си, е здраво, ще издържи и 100 години. Това ми вдъхва доверие. Освен това няма пернишките пороци – не пие, не пуши, не е агресивен. Може би защото не е от Перник (смее се - б.а.)... Никога няма да ме изненада с нещо лошо, винаги държи на думата си. Изцяло мога да разчитам на него.

- Днес какво четете, на какво се радвате?

- За съжаление имам много малко време за четене, освен това съм зле с очите. Лекарите ме съветват да не ги товаря, ала аз съм по 8-9 часа пред компютъра на работа, после пиша у дома. Затова съм минала на аудио книги. Вечер се прибирам с последния влак за Перник и „отварям” телефона, на който са „качени“ книгите. И чета, т.е слушам класици в оригинал. Не вярвах, че ще ми допадне подобно „четене”, но ги слушам и с чистопрактична цел – да видя как големите автори нарушават граматичните правила, но пък така се създава чувство на напрежение.

Все едно, че стъпваш бос по таралежени бодли. А влакът все едно прекосява по романите, не се движи по релсите. Човек е в книгата, във влака и във Вселената, защото къде време у дома?

Да сготвиш, да отговаряш по телефона, да пишеш... И никакво време за четене.

Напоследък чета английски преводи на книги, които са се вписали  в съзнанието ми – като „100 години самота” и се възхищавам на качеството на превода. Прекланям се пред майсторството на преводача. И тъй и тъй сама си превеждам нещата, които издавам извън България, започнах да пиша направо на английски. Страхотно е това предизвикателство!

- След английската гимназия, която сте завършила, английската филилогия ли бе нейното естествено продължение?

- Страхотен клас бяхме. Имахме прекрасни учители, а средният ни успех на класа бе 5,89! Преподаваше ни и Мерсия Макдермот и си спомням как ни четеше за българското хоро, за това че тъпанът бие като едно общо сърце. В гимназията се научих да уча и после в университета ми беше като на почивка. По това време родих двамата си сина. Най-големият кеф беше когато имах изпити, а родителите ми вземаха децата да ги гледат. Но сега и аз съм сериозна баба и вземам моите внучки, защото знам какво беше.

- Имате възможност да живеете в столицата, работила сте и в чужбина. Защо останахте в Перник, не ви ли блазни големият град ?

- Защото харесвам Перник, в него е животът ми, а и там най-добре пиша. Освен това в Перник са двете ми внучки от дъщеря ми Нели. А и как ще се виждам с приятелките си, ако не се срещаме всяка сутрин във влака? Ами Радомир, от където е дядо ми? Там имам малко диво място, ала ходя и го поливам всяка неделя. Там присаждам калеми на дръвчетата, там водя и внуците. Там видяха какво е орех, какво е круша... Ами че те мислеха, че малините се берат от кутийките в магазините. Вече пораснаха на 3 и на 4 години са - те са на големия син Иван, неврохирурга. Но са в Германия и рядко ги виждам. Малкият ми син  е програмист, и той живее в Германия. От него също очаквам да ме зарадва с внучета.

- Над какво работите сега, с какво ще ни изненадате?

- Съвсем наскоро направих един роман, който се казва „Да изплетеш плетка за щурец“. Оставих го да поотлежи и тогава ще си го редактирам. Май се получи...