Поетът Борис Христов празнува 80 далеч от хорската суета в приказното село Лещен

"Днес един от най-големите поети на България, Борис Христов, навършва 80 години. Далеч от хорската суета, сред най-близките си, в приказното село Лещен, в галерията, която създаде там, сред камъните, които събира из Родопите и записва тяхната мъдрост, картините на съпругата му и дървените скулптури от вековни дънери, той свири вечер на изработения от самия него инструмент, и вълнува от далеч, но дълбоко, душите и умовете на хиляди читатели." Това написа литературният критик Светлозар Желев.

"Човекът, презрял гмежта на столицата, наградите и славословията, е пример за морален стожер, по който да се сравняваме, и вдъхновение за сила, талант и воля. Имах честта да слушам как свири, да поговорим дълго за живота и да погледаме във вечерната мараня на гаснещата светлина билата на Родопите на по една ракия в двора на неговата къща, когато му занесохме Наградата "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст. Винаги ще го чета и препоръчвам. Благодаря за думите, поете", добави Желев.

Борис Христов роден на 14 август в Крапец, Пернишко. През 1953 г. селото е залято от завиряването на язoвир „Студена“, а жителите му са изселени в пернишкия квартал „Изток“. Христов завършва гимназия в Перник през 1963 г. и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1970 г. Работи като учител в Перник, в периода 1971-1972 г. До 1981 г. е сценарист и редактор в студията за игрални филми „Бояна“, от 1982 г. е редактор и в литературния алманах „Струма“. От 1992 г. е журналист и редактор в списание „Феникс“.

Дебютът му в литературата е през 1975 г. с цикъла стихотворения „На седмия ден“, отпечатан в сборника „Трима млади поети“, заедно с Паруш Парушев и Екатерина Томова.

Първата му самостоятелна стихосбирка е „Вечерен тромпет“ (1977), която се възприема възторжено в литературните среди. Определяна е като изключително явление на фона на тогавашната идеологизация и нормативен диктат в литературата.

Нестандартният творчески подход причислява поета към дисидентските кръгове, но въпреки това „Вечерен тромпет“ има и второ издание през 1979 г. в тираж 3200 бройки – нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време. С проникновените си стихове Борис Христов завладява читателите и вдъхновява критиката, започват да го включват в състави на редколегии, в различни проекти за износ, например, Международния писателски семинар в Айова, САЩ, през 1984 г.

Втората му стихосбирка „Честен кръст“ (1982) също е успешна. Тя се явява и вододел в творческия му път - след нея Борис Христов се насочва и към прозата, но не загърбва напълно поезията. След промените от 1989 г. излизат още поетични произведения – антологията „Крилете на вестителя“ (1991), преведена на английски език, „Думи върху други думи“ (1992), „Вечерен тромпет. Честен кръст“ (2000), „Поезия“ (2004).

Борис Христов е автор на романа „Бащата на яйцето“ (1987), по който режисьорът Анри Кулев снима едноименния филм, на повестите „Сляпото куче. Долината на обувките“ (1990) и „Смъртни петна“ (1991), на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1991), „Черни букви върху черен лист“ (1997), на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008), „Камък и слово“ (2015), „Спомени за хора, камъни и риби“ и „Стълб от прах. Избрано“ (2015).

Работи по антологиите „Българска лирика“, „Българска народна лирика“ (1994), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995), „От изгрев солнце до заник“ (1997), сборника „Веда Словена“ (1997), „Антология: Сборник за народни умотворения“ (2020), „Иван Вазов, лирика“ (2020), „П.К. Яворов, лирика“ (2023).

Автор е на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми, сред които „Корабът“ (1980), „Смъртта на заека“ (1982), „Сънувам музика“ (1983), „Лабиринти“ (1984), „Бащата на яйцето“ (1991). Както литературното му творчество, така и сценариите за филмите му, в значителна степен, са реализирани, разпространявани и оценени в пълнота едва след 10 ноември 1989 г.

След средата на 90-те години на 20-и век поетът заживява в гоцеделчевското село Лещен, където в малка галерия, заедно със съпругата си, творят в различни сфери, далеч от суетата на шумния град. По този начин Борис Христов на практика реализира една от основните смислови линии в творчеството си – оттеглянето. От този момент публичните му прояви се броят на пръсти.

На 30 ноември 2000 г. се явява в столицата, за да получи голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е вторият носител на наградата, след проф. Вера Мутафчиева и на 29 май 2009 г. – в Пловдив, за да приеме „Орфеев венец“, връчван от литературния фестивал „Пловдив чете“. 

Борис Христов е носител и на националната литературна награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ (2009), на голямата награда на литературния клуб „Перото“ (6 ноември 2015), на националната Вазова награда за 2020 година – на община Сопот и Министерството на културата (юли 2020), на националната Яворова литературна награда за поезия от 55-ите Яворови януарски дни в Чирпан (2023), на националната литературна награда за поезия „Иван Динков“, която община Пазарджик присъжда на всеки три години.

През 2010 г. Борис Христов отказва да получи орден „Св. св. Кирил и Методий“ (първа степен), за който Министерският съвет на 26 май приема решение да му бъде присъден за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството. В открито писмо, той посочва, че предложението на правителството за удостояването му с високо държавно отличие противоречи на негово решение, което е взел далеч преди промените в България - да не приема държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.

"ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим."