Популизмът не е най-голямата заплаха за ЕС

Докато изборите наближават, Брюксел е фокусиран върху това как ще изглежда бъдещия Европарламент. Според доста специалисти, някои от членовете на Съюза, които са антисистемни играчи, може би ще поискат да забавят или да доведат до провал бъдещите европейски законодателни процеси. Казано с по-простички думи, те ще пожелаят да „потопят лодката”. Но без значение колко добре европейските популисти ще се представят на изборите, традиционните десет големи партии малко или много ще запазят мястото си. Не, истинската заплаха за бъдещето на Европа идва от друго място, от столиците на тези държави.

Издигането на евроскептичните чувства в Италия, се превърна в повратна точка за целия континент. В Австрия, партията на Ханс-Кристиан Щрахе, експлоатира недоволството на трудещите се на нископлатени длъжности. Разделението в Европа на север и юг също е още един очевиден проблем: много хора, живеещи в Южна Европа, се чувстват разочаровани от един ЕС, който, с право или не, виждат като германска или „северна” идея. Те инстинктивно се обръщат към лошото състояние в тяхната държава, което дава възможност на цинични национални лидери да се представят като защита срещу арогантния Брюксел – спомнете си за бедните гръцки пенсионери, на които беше казано, че трите големи и зли държави са виновни за състоянието им, а не политическия им елит, който е управлявал зле страната. 

Но нека се върна към една реалност, която ми е добре позната, тази в Централна Европа, чието безпокойство има не само национално измерение, но и регионално, обхващащо всички посткомунистически страни. Аз виждам тяхното отчуждение от мейнстрийма като много по-голяма заплаха за единството на Европейския съюз, отколкото обърканите популистки движения. Защо? Понеже Централна Европа все още е подчертано различна от останалата част на ЕС – политически, икономически и, най-вече, в културно отношение.

Трудно е да се отрече, че разделенията между така наречените стари и нови членове, се учеличават. През 90-те и в началото на 2000 г. неминуемото напрежение между Изтока и Запада, по време на преговорите за членство, беше смекчено  от важността на „геополитическия модел” за хората, които свалиха „Желязната завеса”. Папа Йоан Павел II беше казал, че Европа най-накрая отново диша с два бели дроба. Посткомунистическите общества „жадуваха да са свободни”. Това доведе до свободно предвижване на работна ръка, директни плащания към фермерите, както и други блага. Западните държави бяха по-сдържани, но бяха готови да приемат онова, което техните политици и бизнесмени им казват.

Колко бързо се промени настроението. Широко възприето вярване е, че след 2004-а имиграцията накара британците да променят отношението си към ЕС. Политически некоректни управници от Запада сега тихо признават, че разрастването на Изток може да е било грешка. Междувременно, хората в Източна Европа вярват, че са осъдени завинаги да притежават статут на второкласни – и тази вяра се превърна в самоизпълнило се пророчество.

Какво се обърка? Промяната на закони, институции и стандарти, винаги ще е по-лесна, отколкото промяната на мисленето. През целия следвоенен период, комунистическите общества се намираха на изцяло различна траектория – пропуснаха ерата на разцвета, от 1945 до 1975 г., времето на просперитет, секуларизация, постмодернизъм и израстване на демократичните институции.

Самоналожената изолация на Централна Европа ще продължи. Лидерите на държави като Полша и Унгария показват техните собствени „визии” за Европа, но много добре знаят, че те не са осъществими и реалистични. Това е техния начин за комуникация с електората им, чийто сантимент е различен от този на западноевропейците – по-консервативни, повече загрижени за здравеопазването и местната корупция, отколкото за движения като #MeToo. Те са самоуверени и от това идва тяхното притеснение за мюсюлманската имиграция или „левия” интернационализъм. Точно както е в Русия на Путин или в Турция на Ердоган, религиозното благочестие се превърна във важен елемент за политическо идентифициране, а на антиклерикализма се гледа като на предателство („Онзи, който напада църквата, напада Полша”, каза наскоро Ярослав Качински).

Настроенията и от двете страни ще продължат да се влошават. Низходящата спирала на Италия ще погълне вниманието на Франция и Германия, повече отколкото ще го направят намръщените хора от Централна Европа. Следващият бюджет на ЕС вероятно ще бъде много по-малко благоприятен за бедния Изток, а разходите ще бъдат обвързани със спазването на върховенството на закона.

Америка на Тръмп ще продължи да забива клин между Германия и членовете на Европейския съюз, които се чувстват дискриминирани, докато Русия ще търси облага от всяко едно разделение. Всички тези насоки могат да бъдат умело използвани от политиците, опитващи се да натрупат точки пред своите избиратели.

Не очаквайте следващият председател на Европейския съвет или на Европейския парламент да е от Централна Европа. Бюрократите от Изток вече изпитват повече трудности при присъединяването си към Европейската служба за външна дейност, особено по-високите етажи.

Сузана Чапутова

Тази картина може и да изглежда мъглива, но в по-дългосрочен план има причина за оптимизъм. Държавите в Централна Европа положително са на страната на Европейския съюз. Избирането на Сузана Чапутова за президент на Словакия доказа още по-силно, че партии с европейска насоченост могат да печелят избори. Популистката вълна в Централна Европа лесно може да затихне, точно толкова бързо, колкото и се появи – хаосът от Брекзит отвори очите на много хора за това каква би могла да е реалността извън ЕС. Макар да не съществува единно решение при разделението Изток-Запад, здравословната препоръка за всички би била да запазят спокойствие и да продължават напред, отколкото да се отдават на желание за изключване на която и да било държава-членка, до колкото и утежнения да води нейното правителство. Петнадесет години след разрастването на Европейския съюз и 30 години след обединението на континента, работата тепърва започва.

Превод от "Гардиън"