Приказният разказвач Андерсен впечатлен от Тутракан и Силистра през 1841-а
Жителите на Силистра и Тутракан имат сериозен повод за гордост - това са първите градове, в които стъпва през 1841-а роденият на днешната дата вълшебен разказвач на приказки Ханс Кристиян Андерсен.
Талантливият датчанин е посещавал българските земи, воден от приключенския си дух и любопитство към света. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към традиционното схващане, че в епохата на османското иго България остава изолирана от Европа и че останалите европейски народи са забравили напълно за съществуването на нашия народ.
Впечатленията си от страната ни, писателят споделя в своя пътепис „Пътуване по Дунав“, част от неговия сборник с пътеписи, озаглавен „Базар на поета“.
Българското пътешествие писателят започва на 5 май 1841 година, когато тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци.
Ето какви са първите впечатления на писателя: „Българският бряг обаче се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.“
Ханс Кристиян описва и любопитни детайли от посещението си в Силистра и Тутракан:
„Посрещна ни първият град от българската страна. Бе Тутракан; пред всяка къща имаше малка градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „Урала!“ Тук всичко говореше за мир и спокойствие; безредиците в страната все още не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, за да намерят убежище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха бунтове и смърт.
"След Тутракан се натъкнахме на изключително живописна долина. Прелестни плетове висяха над червено-кафява пръст. Табун от прекрасни черни коне бяха подкарани към реката, за да бъдат преведени от другата страна. Един от тях се отличаваше с живите си движения, черната като въглен козина и веещата се грива. Така тичаше надолу по хълма, че земята излиташе от ударите на копитата му.", рисува с перото си пейзажи датчанинът.
"Ти, див кон! Теб вероятно ще те яхне младата влашка княжеска невеста, ще те гали нежната ѝ ръка и ще украсят бляскавите ти черни страни с пъстроцветни чулове! Дали танцуваш, защото вече зърваш новото си отечество отвъд реката? Или пък във Влашко ще те използват за разплод и ще положиш началото на някой нов род, стотици пъти по-голям от табуна, който сега те обкръжава? Родословното дърво ще започне с твоето име! За теб е поздравът на момчетата, за теб, прекрасно огнено животно! Урала! Урала!“, във възторг описва грацията на животното Андерсен.
През 1824-а разказвачът на приказки открива и Русе – градът, който го впечатлява силно. „От българската страна се издигаха жълти скали, насочихме се към тях и докато все още виждахме искрящото кубе в Гюргево, стигнахме до къщи и градини, образуващи предградието на важния български град Русчук; множество минарета, издигащи се плътно едно до друго ни показа, че това ще да е град на вярващи хора.“
Андерсен сравнява нашите краища с родната си Дания и не проявява ни най-малко снизхождение.
„Утрото е толкова прекрасно! Каква зелена, ширнала се долина! Колко хубаво ухае сеното! Дали не сме в Дания? Погледни само, какъв венец от цветя! Виж, обрасли с трева хълмове и долмени като в Зеландия! Човешка ръка ги е сътворила! Всичко е толкова идилично, толкова датско – и все пак не сме в Дания! Зелената долина, където сеното излъчва своето ухание е във Влашко, а хълмовете с долмените отдясно са в България!“
Параходът открива пред писателя и малки, и големи населени места, но независимо от размерите им, те не убягват от зоркия му поглед:
Пътувайки по Дунава, писателят спира поглед и на Свищов. „Това е Свищов, над който стоят стените на крепост. Турци с дълги лули се изтягат на дървените чардаци на къщите и наблюдават парахода ни също толкова равнодушно, колкото дима от лулите си.“, ще отбележи по-късно в книгата си колоритната гледка разказвачът.
Андерсен се прекланя пред българската природа и изразява възхищението в своя пътепис:
„Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така изглеждат Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към всеотдайност!“
145 години след смъртта на писателя, светът продължава да препрочита „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“.
