"Братя Карамазови" в Народния театър – едно разтърсващо пътуване в човешката душа

Владо Пенев се вихри като Сатаната в грандиозния спектакъл на македонския режисьор Деян Пройковски

Култура
13:40 - 18 Април 2019
9198
"Братя Карамазови" в Народния театър – едно разтърсващо пътуване в човешката душа

Спектакълът „Братя Карамазови“ на сцената на Народния театър поразява с впечатляващата сценография, с мощната актьорска игра, със силата на философията на Достоевски за вечната борба между доброто и злото. Грандиозният проект, какъвто досега не е правен в Народния, а вероятно и изобщо в България, е дело на известния македонски режисьор Деян Пройковски и на неговите колеги от Северна Македония – сценографа Валентин Светозарев и музиканта Горан Трайкоски. Костюмите са изработени от известната българска художничка Елена Иванова.


Запомнете техните имена, защото заедно с невероятните актьори от трупата на Народния театър те правят нещо съвършено в театрален, драматургичен и философски план. Спектакъл, който не само докосва човешката душа, а който кара зрителите сами да се обърнат към своите демони и ангели и всъщност подобно на героите на Фьодор Достоевски да изкрещят: „Има ли Бог?“ И ако има защо тогава подлага на изпитания и на страдания добрите хора? Вечен въпрос, чиято същност се корени още с раждането на християнството и с идеята за християнския Бог преди 21 века. Идея, която световнопризнатият руски класик Фьодор Достоевски разнищва в своите велики романи.


„Братя Карамазови“ е роман, който на фундаментално ниво е една духовна драма, отварящa големи морални въпроси за вярата, съмнението, вината и свободната воля на днешния човек. Защото темата за човека и за Бог, за вярата и за неверието, е обща за Достоевски. Той изпитва жажда да намери последните истини, абсолютните принципи на духовния и морален свят, който се обитава от човека. Тук се срещат крайностите, тук съвместно съществуват противоречията – тук дяволът се бори с Бог, а бойното поле за тази битка са сърцата на хората", казва ерудираният режисьор Деян Пройковски. Самият той е изключително добър познавач не само на Достоевски, но и на цялата световна класика. 

Освен режисьор, Деян Пройковски е и автор на сценичния вариант на епохалния роман. Драматург на постановката е Светлана Панчева. Това е първият реализиран проект на Асоциацията на Балканските национални театри, създадена по на Народния театър.


Не само великолепните актьори, а и всички зрители са въвлечени във философския размисъл за човека, Бога и дявола, за доброто и злото, за свободата на съвестта и нейните граници, за любовта и изневярата, за спасението и вярата. Публиката следи със затаен дъх и приковано внимание действието на сцената, което всъщност се разиграва из целия театър. Заради сложната сценография и различните елементи, които се сменят на сцената артистите играят на удължена сцена. Те се вихрят от една от ложите на партера, както и от двете тържествени ложи на втори балкон.

„Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие“, отеква в постановката гласът на Достоевски, който говори чрез своите герои. Съмнението и изкушението отекват като камбанен звън. А камбаните и техният звън присъстват в мащабната постановка. Близо 70 камбани висят от тавана на сцената, сякаш да напомнят, че Бог може и за съществува. Lupa.bg научи, че по молба на режисьора Деян Пройковски една от камбаните е специално осветена за случая от главния секретар на Светия Синод Мелнишкия епископ Геласий, който лично присъства на премиерата на грандиозния 4-часов спектакъл.


Адмирации и възхищение заслужава сценографът Валентин Светозарев, чиято креативност и огромен труд заслужават да бъдат оценени по достойнство. Санкт Петербург го награди с най-високото отличие за култура на града за създаването на музейната част в Къщата-музей на Достоевски – там, където руският класик пише „Братя Карамазови“.

На въртящата се сцена в Народния театър рамките на 4 часа бързо се сменят различни декори - безкрайни вити стълби, масивни каменни здания, стаи, гори, от тавана непрекъснато се спускат и издигат три огромни камбани. Сцената непрекъснато пропада в безкрайната бездна, или пък се издига до небесата и всичко това става с шеметна скорост, сякаш да илюстрира, че човек много бързо може да смени емоционалните си състояния и да изпадне от една в друга крайност. Спектакълът е решен в синя светлина, която допълнително придава тайнственост, мистериозност и същевременно красота на действието. И макар Достоевски да е познат на всички, които са чели „Братя Карамазови“, то въпреки това случващото се на сцената държи зрителя в напрежение и винаги има елемент на изненада.


Музиката на Горан Трайкоски е не по-малко емблематична за философския спектакъл на възпитаника на НАТФИЗ македонския режисьор Деян Пройковски, известен с хитовите си спектакли, които поставя във всички балкански страни и в Русия. В музикалния фон присъства звънът на камбаните, както и църковно-славянски песнопения. Горан Трайкоски е композирал музиката и към номинирания за „Оскар“ филм на македонския режисьор Милчо Манчевски „Преди дъжда“.


„Най-важно е да не лъжете себе си. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствените си лъжи, стига толкова далеч, че вече не може да разпознае истината, и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите... а от там не може и да обича“ – тези думи звучат в безсмъртните „Братя Карамазови“.

„Знаеш ли, драги мой, имало един стар грешник от осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако нямало бог, той трябвало да се измисли, s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer. И наистина човекът е измислил бога. И не това е странното, не това би било удивителното, че Бог действително съществува, но удивителното е, че такава мисъл — мисълта за необходимостта от бога — е могла да влезе в главата на такова диво и злобно животно, каквото е човекът, толкова е свята тя, толкова е трогателна, толкова е премъдра и толкова прави чест на човека. Колкото до мене, аз отдавна съм решил да не мисля за това: човекът ли е създал бога, или бог — човека?“, казва циничният интелектуалец Иван Карамазов на брат си Альоша - религиозно и добродушно момче, което желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима.


И тук е време да обърнем внимание на впечатляващата актьорска игра. Под режисьорската палка на Деян Пройковки всички артисти са въвлечени максимално в този уникален театрален проект и дават всичко от себе си, за да разкрият демоните и ангелите, обхванали човека, за да покажат неговия вечен сблъсък с дявола и злото, за да илюстрират нагледно, че човек може да се извиси до Бога, но може и да се срине и да загуби човешкия си облик, ако позволи алчността, егоизма, сладостратието, омразата и съмнението да вземат връх.

Владимир Пенев - като Фьодор Карамазов - баща на фамилията Карамазови – дава най-доброто от себе си на сцената. Пенев майсторски пресъздава образа на героя си – развратен, алчен и сребролюбив помешчик, на когото всичко духовно му е чуждо. След като героят на Владо Пенев е убит при мистериозни обстоятелства актьорът възкръсва на сцената в образа на Сатаната, а сцената с изповедта на дявола е една от най-разтърсващите в спектакъла. Държащ в ръцете си наргиле, Владимир Пенев се появява с червена брада, а вързаните нагоре плитки от двете му страни навяват асоциации с дяволските рога.


Многопластова, пластична, страстна е играта на триото братя Карамазови - Деян Донков, Велислав Павлов и Димитър Николов. Донков е буйният и безразсъден Дмитрий, Велислав Павлов е неговият брат Иван - циничният интелектуалец, Димитър Николов е добродушният Альоша, готов да се посвети на Бога и да отиде в манастир. И тримата много умело и искрено променят, когато се налага душевните си състояния, изкарват на показ бесовете си, което се отразява както по лицата им, така и чрез тялото.

Мощно е и творческото присъствие на сцената на Цветан Алексиев в образа на Смердяков, слуга и незаконен син на Фьодор Карамазов. Валери Йорданов пък изгражда талантливо образа на Ракитин. Емил Марков се раздава пред публиката в ролите на Григорий и на бившия годеник на Грушенка.


Мълчаливото, но запомнящо се присъствие на сцената на Йордан Биков като отец Зосима сякаш идва да събуди заспалата човешка съвест и да разтърси дори онези, които отричат същестуването на Бога и изпадат в крайно безверие и отрицание на всичко добро.

Останалото мъжко присъствие на сцената също не бива да бъде подценявано. Явор Вълканов играе ролята на Порфирий, Петър Данов е полският офицер пан Врублевски. Йосиф Шамли пък майсторски се превъплъщава в обвинител, разследващ съдия, следовател и прокурор.

Женските персонажи изграждат едни от най-добрите актриси на Народния театър. Грациозната Ана Пападопулу е руската дворянка Катерина Ивановна, която под маската на благородническото си потекло разкрива плътските си желания.

Сексапилната Александра Василева е Грушенка, заради която избухват Карамазовските бесове и баща и син – Фьодор и Дмитрий - се изправят един срещу друг във война, провокирана от любов и пари.

Жорета Николова е не по-малко запомняща се като трагикомичната графиня Хохлакова. Радина Кърджилова изгражда умело героинята си прикованата на инвалидна количка истерична Лиза. В спектакъла на Деян Пройковски участват и студенти по актьорско майсторство на проф. Стефан Данаилов.


Режисьорът се придържа към класическия текст, без да привнася модернистични елементи, с изключение на факта, че съблича някои от актьорите, както майка ги е родила. Ефектът на еротиката е нужен, не само за да покаже сексуалните оргии в царска Русия, а сякаш, за да съблече изцяло човешката душа - така както религиозният Льоша позволява развратната Грушенка да свали расото буквално пред кръста му в опит да го прелъсти.


Владо Пенев пък се вихри полугол във вип ложата на първи балкон, обладавайки и опипвайки сладострастно голите гърди на поредната си фаворитка.

А накрая на спектакъла идва и закономерният въпрос, зададен от Достоевски: "Що е ад? Страдание, че вече не можеш да обичаш". Надежда за човечеството обаче все пак има - защото доскорошните блудни синове и дъщери все пак се обръщат към Бога и отправят своите молитви. Духовността взима връх над плътските страсти!

Завесата се спуска и вместо емблематичната завеса на Народния театър, изобразяваща жар-птица, ни гледат очите на Карамазови. Или пък на Достоевски. Може пък и на Бога... 

Снимки: Стефан Н. Щерев


Очаквайте в близките дни интервю с режисьора на „Братя Карамазови“ Деян Пройковски, което той даде единствено на Lupa.bg в деня на премиерата.


Ето и галерия от снимки на впечатляващия спектакъл: