Режисьорът Иван Андонов: Не съм светец и не съдя никого!

„Пикасо е рекъл: „Аз не търся. Аз намирам!” Аз пък се съмнявам. Никога не съм се харесвал, но съм искал другите да ме харесват. И то много! Всъщност не мен, а нещата, които правя. Първото ми намерение беше да стана художник, но младежката ми глупост ме накара да мисля, че художниците живеят твърде самотно и затова се обърнах към режисурата. Още не знаех прелестта на самотата…” Това откровение споделя приживе аристократът на българското кино Иван Андонов, размишлявайки за живота си. Роден е на 3 май 1934 г. в аристократичния Пловдив. 

„Аз не съм светец, не съм праведник, съдник на никого не съм. Не смея дори да се нарека творец. Аз работя и се опитвам да кажа това, което мисля, на езика, който аз си избера. Дали искам да говоря с езика на живописта или с езика на киното - сам избирам средствата и решавам по какъв начин да разкажа една история. Ако някой запомни едно от нещата, които съм правил, няма да бъда никак недоволен”, откровен е талантът.

Приятелите наричаха Иван Андонов Питона. Именно така го е видял и карикатуристът Борис Димовски, чиято рисунка на режисьора може да бъде видяна в една от къщите в Стария Пловдив. Питон, защото Андонов беше много умен, преследваше целта си и когато се заемеше с нещо го довършваше докрай, споделят негови колеги и приятели.

„Не се отказвам от нищо, което съм направил. Може ли човек да се откаже от децата си?”, разсъждаваше Иван Андонов. Неговите деца бяха киното, театърът, изобразителното изкуство и анимацията. Пловдивчанинът обладаваше множество дарби. През различните периоди от живота си той бе актьор, режисьор, сценарист, художник, сценограф, аниматор.

„Работил е с еднакъв успех в театъра и киното, в телевизията и радиото, пред статива в ателието си и над белия лист. Една шега гласи: само дето балет не играе…”, споделя кинокритикът Боряна Матеева. Самият Иван Андонов смяташе, че „…изкуството трябва да провокира и затова аз се опитвам да провокирам по различен начин. В заниманията си с различните изкуства просто говоря на различни езици със зрителите – и то не, за да покажа себе си, а за да кажа нещо”.

Игралните филми, които режисира, заслужено си спечелват определения като „култови”, „хитови” и „най-гледани от зрителите”. „Дами канят”, „Опасен чар”, „Вчера”, „Вампири таласъми”, „Дунав мост”. „През целия си живот Иван запази хладнокръвието на аристократа, на човека който знае относителното си тегло и не слиза до нивото на леката кавалерия... И оня негов порив да прави нещо, нито ден, нито час без работа, без намерения, планове и мечти. С неговата дарба, чар и почтеност той можеше да има власт, пари, богатства, жените бяха готови да вървят след него, като след героя в „Дами канят”, неговия филм. Под неговия покрив нямаше крамоли, Люба – съпругата му, с дарбата на разказвач, създаваше уют, микроклимат, спираше домашния часовник, за да има време за общуване, за размисъл, за наслада от живота. За любов”. Това споделя Георги Мишев, писател и сценарист на много от филмите на Андонов.

Георги Русев, Чочо Попйорданов, Георги Стайков и Христо Шопов във филма "Вчера"

Събрал в себе си мъдростта на три епохи, през които премина животът му, в края на дните си аристократът на нашето кино с тъга призна, че е безнадеждно победен от простащината. „Аз съм свидетел на това колко е опасна простащината с оръжие в ръка. При всеки исторически катаклизъм, уви, простащината изплува отгоре. И в името на своите просташки интереси унищожава всяка светулчица на човешкия дух. Когато простаци идват на власт, те най-първо унищожават духовността. Духът свети и простакът се дразни от тази светлина”, даде безпощадната си присъда именитият режисьорът на „Вчера”.

Но Иван Андонов си отиде, вярвайки в Духа. Точно тази сила на Духа му помогна да превъзмогне физическата болка, породена от злокачествено заболяване и до смъртта си на 29 декември 2011 г. непрекъснато да твори. В последните години на този свят той деликатно се раздели с киното, за да се отдаде на първата си любов – живописта и да подреди 20 изложби в цял свят. Рисуването в любимото му ателие му носеше истинско щастие. Физическата немощ обаче го правеше още по-силен духом. Нито веднъж, дори пред най-близките си, Иван Андонов не се оплака, нито пък позволи да се отнасят към него като към болен човек. „Дори в последния си ден, когато едва говореше, на въпроса ми „Как си?”, отговори: „Добре съм!”, споделя съпругата му Люба Маричкова.

Режисьорът угасна тихо на 77 години, споделяйки, че се е опитвал да живее морално. И че му доставя удоволствие да не пречи на другите. Може би затова някак разсичащо звучат думите му: „Престъпността не се изчислява в проценти. Тя е възпитание. Не ставам за политик. Нямам качества на демагог. Едно време, когато събранията бяха задължителни, заспивах. Когато ми говорят от трибуна, се отегчавам смъртно. Не чувам. Изключвам. Нямам душа на престъпник. Не ощетявам никого. Не искам да получа онова, което не ми принадлежи”.

Една от неговите любими актриси – Илка Зафирова, разкрива, че не познава друг човек като Иван Андонов с такива засмени очи. „В тези очи имаше всичко - имаше ирония, имаше топлина, имаше съчувствие, имаше добронамереност”, откровена е тя.

Иван Андонов е потомък на възрожденски род от Пловдив. Кръстен е на дядо си по бащина линия - Иван Андонов – виден революционер, участник в Априлското въстание, осъден на доживотен затвор в Диарбекир, но успял да избяга оттам, съратник е на Захари Стоянов и Стефан Стамболов. По-късно, след Освобождението, станал секретар на Тайния революционен комитет, който подготвил Съединението.

Иван Андонов по време на снимките на "Вчера"

„Четири пъти народен представител, журналист, адвокат, той остава верен приятел на Стамболов, заради което пати до края на дните си”, отбелязва в биографията си Иван Андонов-внук и разказва, че дядо му като един от първенците на Пловдив отказал да излезе на балкона и да приветства княз Фердинанд, тъй като не бил съгласен с политиката на монарха. Това била особена политическа дързост за онова време.

Бъдещият актьор се ражда на 3 май 1934 г. в дядовата си къща под тепетата, смятана за архитектурно бижу. Цялата обстановка и духовна среда в семейството е подтиквала малкото момче към изкуство, към знания, към непрекъснато самоусъвършенстване. И дядовците му, и бабите му, и майка му, и баща му, и многобройните лели и чичовци, са хора образовани и начетени, които вливат в главата на малкия Иван знания, водят го на театър и кино, на изложби и на музикални вечеринки.

Тъкмо тръгнал на училище, бъдещият актьор става батко – майка му ражда брат, когото кръщават Апостол - на другия дядо и неин баща. „Той проговори много рано и сякаш веднага затича. Връщам се на обед от училище, а той ме чака на прозореца и вика колкото му гласецът държи: „Бате иде!” Искаше само да ни бъде весело и ме гледаше закачливо с големите си тъмни очи. От обич си отиде брат ми. Докато карах поредната шарка, никой не можеше да го махне от леглото ми, но и никой не се сети, че се е заразил. И до днес най-много се боя от шарка”, споделя с тъга режисьорът.

Иван Андонов на 3 години

Детството му минава в родния град и в близкото с. Бяла Черква, където един от дядовците му построил „двукатна каменна къща, която дълги години побираше деца, снахи, зетьове, внуци и правнуци, със съответните им половинки.” Иван Андонов обожавал двата месеца през годината, които прекарвал в Бяла Черква. Там рисувал и ходил за гъби. А уроци по рисуване му преподавал изкуствоведът, художник и писател Николай Райнов и негов роднина по майчина линия. Майката на Иван Андонов го възпитавала много строго и го биела, когато не слушал или не се представял добре в училище. „…бях обучен през сълзи и сополи да повтарям: „Мама бие за добро”. За добро ме дърпаше и за ушите.”

И продължава с признанията: „Никога не обичам да лъжа, но понякога се е налагало. Ударът дойде неочаквано. Отлична диплома, активна културпросветна работа в самодейността, майка работничка, но… произход буржоазен! Отивам да си получа ОФ бележката за кандидатстване, без която нямам право да подам документи в нито едно висше учебно заведение и милата чиновничка – този ситно накъдрен, кривокрак, мустакат и смърдящ на многоседмична чеснова пот екземпляр, започва дълго ровичкане из някакви папки. Накрая със загадъчна усмивка изписва трите ми имена върху гадна хартия, на циклостилно отпечатана бележчица. Удря кръглия печат, топва писеца в мастилото и с необработен почерк ме заколва: „Не може да следва във ВУЗ!”

Нямам ятаган и затова кротко питам: „Защо?”, а тя ми отговаря, че в момента Народната ни Република България има нужда от войници, а ако след две години с вярна служба към народната власт изкупя буржоазния си произход, тя лично ще ми даде друга бележка. Сгънах гадното листче и се прибрах у дома. Най-сетне някои умения, придобити от рисуването, родиха един фалшификатор. С тънка четчица, попивателна хартия и слаб разтвор от белина атакувах изписаната с мастило думичка „НЕ”. Мастилото изчезна, но на грубия жълтеникав лист остана бяло петно. Обработих го с темпера и акварел, така че и с лупа фалшификацията не се виждаше, но срещу слънчева светлина петното личеше… 4 години се боях, че ще бъда разконспириран и изхвърлен от театралната академия. Въпреки добрия успех никога не посмях да кандидатствам за стипендия. Обаче документите за кандидатстудентския изпит подадох. Бележката от ОФ гласеше: „Може да следва във ВУЗ”. Така, с доза измама, България се сдоби с филмите на Иван Андовон - върхове на Седмото изкуство, без които киното ни нямаше да е това, което е.

Амбициран да учи актьорско майсторство, Иван Андонов приема предизвикателството да се яви подготвен за изпитите както интелектуално, така и физически. И понеже като младеж е по-пълен си дава сметка, че това може да го провали на изпитите в продължение на няколко месеца изминава пеша 20 км – от Пловдив до Асеновград, там плува час и се връща обратно – общо по 40 километра на ден. Така отслабва с 30 килограма.

Приет е в Театралната академия и през 1956 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ при режисьора проф. Моис Бениеш. След завършването си постъпва в Сливенския театър, мести се в Младежкия театър през 1958 г., а две години по-късно вече е в трупата на Сатиричния, където остава до 1965 г. През театралния си период има десетки запомнящи се роли. Като киноактьор дебютира още като студент. 22-годишен е, когато се снима в „Години за любов”, който е първи и за Невена Коканова. След години двамата ще направят едни от най-силните си роли в „Отклонение” на Гриша Островски и Тодор Стоянов.

Константин Коцев, Иван Андонов, Стефан Пейчев и Иван Кондов в "На малкият остров"

Първата му сериозна изява е още във втория му филм – ученикът-идеалист в „На малкия остров” на Рангел Вълчанов, излязъл на екран през 1958 г. Иван Андонов е и достолепно-перфидният Христакиев от „Иван Кондарев”, и непохватно влюбеният интелигент от „Отклонение”. От 1957-а до края на активния си актьорски период в средата на 70-те се снима в 30 филма, сред които „Златният зъб”, „Мъже в командировка”, „На всеки километър”, „Деца играят вън”, „Реквием за една мръсница”.

В началото на 60-те Иван Андонов се хвърля в анимационното кино. За 10 години създава 11 филма, с които прави своеобразна естетическа революция в българската анимация. Тази негова страст обаче е малко позната на широката публика. Като художник и режисьор снима „Пейзаж”, „Сладолед”, „Стрелбище”, „Птици”, „Мравка, истинска мравка”, както и „Есперанца” – по сценарий на Рангел Вълчанов. Експериментира с различни техники в анимацията, които дотогава са били непознати у нас. „Да правиш анимация е все едно да изразяваш своите мисли, своите възгледи за живота”, казва художникът режисьор. И разкрива, че първата му любов винаги е било рисуването, а после театъра и киното.

Кадър от един от анимационните филми на Иван Андонов

„Страшно обичах да записвам приказки по радиото или в „Балкантон”. Любовта ми към театъра и киното вероятно е почнала някъде от приказките. Те са извънредно важни, защото в тях има много истина, но вече няма кой да ги записва. Нищо не ми доставя толкова голямо удоволствие, колкото рисуването. Заспивам и сънувам живопис. Събуждам се и мисля за картини. Страхотно е! Също като да можеш да се отдадеш само на една жена. Прекрасно е!”, изповядва се внукът на възрожденци.

През 60-те и 70-те  Иван Андонов е единственият български актьор, който се снима в главни роли в чужди филмови продукции. В началото на 70-те, когато зад гърба си вече има голям опит като актьор, той решава да прескочи в друго поприще – режисурата. И актьорите срещат в негово лице човек, който най-добре ги разбира и затова му дават цялото с обожание. Кинаджията е един от тях – актьор и най-добре знае какъв трябва да бъде подходът, така че да ги вдъхнови да изиграят ролята както е нужно.

„Иван ни даваше свобода и ни вдъхваше спокойствие с доверието си. Освен това, аз много обичам да ме обичат! Много малко режисьори обичат актьорите. Те не могат без тях, но в отношенията, в работата се вижда, че всъщност им е все тая! Даже не, че имат нещо лично към актьора, просто нямат тази любов и това разбиране, което имаше Иван”, споделя Илка Зафирова – една от актрисите, които Андонов неизменно снима във филмите си.

С Тодор Колев в „Иван Кондарев”

Друга негова любимка - Мария Статулова, пък добавя: „Просто Иван беше по-умен от артистите. Защото артистът гледа само своята роля, а режисьорът вижда целия филм. Иван умееше, като един космически диригент, да ни ръководи с невидима палка. Така, както майката подбутва детето да проходи. По този  начин той се отнасяше към актьорите, с невероятна любов и грижа”. Според нея Андонов е умеел да внушава на артистите, че са значими. Режисьорският дебют на Андонов в игралното кино е през 1974 г. с „Трудна любов” по сценарий на Вера Мутафчиева, в който играе и главната мъжка роля.

И вторият му режисьорски опит е сполучлив – „Самодивско хоро” по сценарий на Георги Мишев. Следват „Покрив” – за невъзможната любов между шофьор на камион и млада циганка с участието на Петър Слабаков и Пепа Николова. Първия си голям зрителски успех обаче постига през 1980 г. с филма „Дами канят” по сценарий на Георги Мишев. В центъра на сюжета е донжуанът-автоинструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) и върволицата от влюбени в него курсистки, в които се превъплъщават куп красиви и талантливи грации – Невена Коканова, Мария Статулова, Цветана Манева, Боряна Пунчева, Надя Тодорова, Мариана Тодорова, Илка Зафирова, Доротея Тончева, Йорданка Кузманова.

Ето и разказа на Стефан Данаилов за снимките на „Дами канят”: „Помня как по време на „Дами канят” „двете етърви” - Невена Коканова и Мария Статулова, по своя инициатива дойдоха на снимките накъдрени като пудели. Това страхотно повдигна настроението на Иван и мисля, че той промени някои от режисьорските си намерения. Интересна е съдбата и на финала на филма. Аз трябваше да съм във водата и моите „курсистки-ухажорки” да ме ловят с мрежа като голям шаран. Имаше много комари и всички бяхме изпохапани. Сърбежът не се търпеше. Не зная коя не издържа и скочи във водата, после всички наскачаха след нея.

Стефан Данаилов и Надя Тодорова в "Дами канят"

Въпреки че беше замислен по друг начин, Иван, верен на експериментаторския си стил, отсече: „Това остава за финал”. Жалко, че не успяхме да осъществим следващата му идея - да снимаме продължението  на „Дами канят” - „Баби канят”, тъжен е Ламбо.

Две години по-късно Андонов режисира артистичната притча „Бяла магия” по сценарий на Константин Павлов. През 1984-та работи върху 3 филма от телевизионната криминална поредица „Издирва се” - „Наследницата”, „Бронзовият ключ” и „Опасен чар”. Последният се превръща в следващия му голям успех. Главният персонаж - чаровният мошеник, изигран от Тодор Колев, избира такъв път не толкова заради парите, а по-скоро като опит да избяга от сивата действителност.

През 1988 г. излиза „Вчера”, един от най-знаковите филми на Андонов. Спомените на сценариста Владо Даверов от пребиваването му в езиковата гимназия в Ловеч стават основа за един от най-известните и гледани български филми, който дава път в голямото кино на младите актьори Христо Шопов, Георги Стайков и Чочо Попйорданов, а откровените диалози стават предвестник на задаващите се политически промени.

 В началото на 90-те Иван Андонов заснема единственият филм по свой сценарий „Вампири таласъми”. В него режисьорът се връща към спомените от детските си години, в първите дни след 9-и септември. „Аз лично много преживях, че този филм беше отминат тогава. Сега той има хилядите си почитатели, продължават да ме спират хора по улиците, тъй като вече често го излъчват по разни телевизии... Но като си спомня какво писаха тогава за филма и в какво обвиняваха Иван, мисля, че това го нарани много. Дори мисля, че някак си го отчужди от киното. Защото това беше филм-изповед. Иван извади от себе си неща, които беше трупал и събирал в онези години”, споделя Илка Зафирова, изиграла ролята на Ванда в лентата.

Кадър от "Вампири таласъми"

През 1999 г. излиза тв сериалът „Дунав мост”, където Андонов отново си партнира със сценариста Георги Мишев. Прибързано критикуват филма, че е пошъл. Всъщност той показа моралното дъно, до което стигна народът няколко години след началото на прехода. Последният филм на твореца е музикалната притча „Най-важните неща”, излъчена през 2001 г. „Любов, смърт, приятелство, омраза, ревност, изневяра - обикновените неща, с които всеки се сблъсква - за това разказва филмът ни”, бе откровен режисьорът.

Харизматичният Иван Андонов е безкрайно откровен и по отношение на нежния пол, и на личния си живот: „Не мога да кажа, че съм бил безразличен към жените. Но така или иначе съм устроен моногамно и може да прозвучи малко смешно, но колкото пъти съм се влюбвал, толкова пъти съм се женил... Разбира се, и развеждал... Само че, когато съм се влюбвал, съм обичал да бъда верен. Аз много високо ценя любовта. Смятам, че тя е най-върховното човешко чувство. Тя е, която най-много облагородява.Тя ми дава най-голям стимул за работа. Но ако има само работа и тя не е озарена от любов, нищо няма да се получи”, разголва се режисьорът.

Иван Андонов е бил женен за музиковеда Яна Пипкова и за актрисата Леда Тасева, от която има дъщеря Зора. През 1977 г. в живота му влиза Люба Маричкова, която остава негова вярна спътница до края на дните му. „Всичко започна в Созопол от пръв поглед. Беше любов от пръв поглед. Харесахме се на 07.07.1977 г. Щастливо число!”, връща се назад в спомените си Люба Маричкова. Тогава тя е на 30, а той - на 43 години. Още в началото на връзката им Иван казал: „Давам ти пълна свобода, можеш да ходиш където си искаш и да правиш каквото искаш, но ако се занимаваш с нещо, трябва да се занимаваш с мен”.

Със съпругата си Люба Маричкова прекарва 34 щастливи години

„Така започна нашето пътешествие като на кино в киното. Аз имах привилегията да живея с него 34 години. Това беше един естествен, интелигентен, весел и много интересен живот, свързан изцяло с изкуството, защото първо място в сърцето на Иван заемаше то. Аз успях да заема второто”, казва съпругата му и веднага добавя, че е приела тази роля и не го е ревнувала. „Но аз не бях жертва на Иван, а с много голямо удоволствие правех всичко възможно той да може да се занимава само с работата си. Така бях възпитана, че изкуството е тежко занимание и около него трябва да се стъпва на пръсти”, споделя Люба Маричкова.

И сама коментира, че преди години хората подозирали, че режисьорът има връзка с Невена Коканова. „Те просто бяха големи приятели. Двамата са невероятна любовна двойка в „Отклонение”. Играл е с голямата полска актриса Беата Тишкевич, но до връзка не се е стигнало”, разказва Люба Маричкова.

Тя издава, че режисьорът е бил изкусен кулинар и развихрял фантазията си не само в киното, театъра и изобразителното изкуство, но и в кухнята. „Обичаше хубавата храна, хубавото вино, хубавите дрехи, красивите предмети. Ненавиждаше сватби, погребения, задължителни празници, юбилеи и награждавания, но в къщи превръщаше всеки ден в празник. Беше остроумен, забавен и много весел, но само в къщи. Светският живот не го вълнуваше”, открехва Люба.

Иван Андонов открива изложба в галерия "Арте" навръх рождения си ден 3 май 2010 г.