Скандалната връзка на поетесата и преподавателя : Изящната Яна Язова е "правописната грешка" на проф. Балабанов

Тайни и неразгадани мистерии продължават да вълнуват литературоведите и до днес, щом се спомене името на поетесата Яна Язова, наречена навремето "гениалното дете на българската литература". Момичето от Лом, учило в Сорбоната, е родено на днешния ден - 23 май през 1912 година. 50 години след смъртта й, много въпроси около невероятните й творби, както и загадъчната й смърт остават без отговор. Най-вълнуваща и любопитна обаче си остава безсмъртната й любовна история с големия учен и колорит проф. Александър Балабанов.    

Мнозина не могат да си обяснят странната любов на поетесата, която е уникална красавица, към 33-години по-възрастния професор. Освен любовник, той става и неин покровител и меценат. Тъкмо Балабанов измисля псевдонима ѝ, почти целият ѝ „явен“ период от творчеството преминава под напътствията му. За връзката им се говори като за „единствената правописна грешка на проф. Балабанов“.

Язова се омъжва през 1943 г. за инженер Христо Йорданов, един от ръководителите на радио „София“, живял 16 години във Франция и много заможен. Той обаче умира през 1959 г.

Любовта между Яна Язова и Александър Балабанов живее свой собствен живот в чувствената кореспонденция помежду им. В писмата си за него тя е „Мо“, а той за нея – „Ра“: двамата заедно са „Мойра“, богинята на съдбата в гръцката митология. „Те са избрали „мойра“ за свой сакрален, клетвен код, полагащ печата на нераздялата и слятостта завеки, т.е. „Мойра“ е всичко, което въплътява и осмисля идеала за голямата Любов.“

Яна Язова се доказва като творец именно след раздялата си със своя любим Аксел. Освободена от всепоглъщащото му присъствие, вече напълно своя, Мо създава романите си, посветени на родната история. Така тя сбъдва пророчеството си: „Но моите песни не могат, не ще да заглъхнат тъй всуе!…”, доказвайки се като творец, който живее в литературата и чрез литературата.

Проф. Балабанов се захваща с огромен ентусиазъм да редактира първата ѝ книга „Язове”. Стихосбирката се превръща в сензация. Критиците издигат таланта на авторката ѝ на пиедестал, наричайки я „гениалното дете на българската литература”. През 1932 г. излиза стихосбирката „Пролетта на Мо”, в която прозират чувствата им, а по-късно и прозата „Мойра”, от която бликат горест и любов.

Любовта между гениалния учен и поетесата е изгаряща, но  обречена от самото начало. Тя скандализира не само литературния и академичния свят, но и медиите. Тъкмо тогава журналистите пишат как Язова е „правописната грешка на Балабанов”. Карикатуристите с насмешка плъзгат моливите си върху силуетите им – изящната като лебед девойка и неугледният и грозноват учен с чанта под мишница, изпод която надничат луканки и бутилка вино. Професорът тогава бил известен в бохемските среди със слабостта си към пийването и мезето.

Странната им любов оцелява 15 години, но обещанието им да се обичат вечно остава непроменено до края на живота им, пише литературният критик Михаил Неделчев. „Яна Язова се явява, за да въплъти Александър-Балабановия идеал за поезия – несистемна, вулканична, могъща, иронична и песимистична“, допълва литературоведът.

Проф. Балабанов така и не намира смелост да заживее под един покрив със своята муза. Съпругата му, австрийката Лия, го шантажира с двете им дъщери и излага с гръмовни публични скандали учения със световен авторитет. Родителите на Яна – скромни учители от добро потекло, са съкрушени. 33-годишната разлика във възрастта на двамата е и любима дъвка на столичните сплетници.

Цялата драматична обстановка и постоянното нездраво любопитство към връзката им, води до конфликт между самите творци. Те се нараняват, казват си непростими неща, разделят се и се събират, терзаят душите си и изгарят в любовен плам. Срещат се по тайни квартири, открадват си няколко дни в провинцията или в чужбина, разменят си тонове любовни писма. Съдбата обаче не е отсъдила да донесе щастие на красивата и талантлива поетеса.

Язова умира при неизяснени обстоятелства. Последен знак, че е била жива, е неин текст в дневник от 9 юли 1974 г. Тялото ѝ е открито през август в дома ѝ. По трупа има следи от насилие, но той в горещините вече е полуразложен. Погребана е на 9 август в Централните софийски гробища. Досието на Яна Язова не е намерено.

След смъртта на Яна Язова изчезват оригиналите на неиздадените ѝ романи, писани в периода 1944 – 1974 г. Въпреки че от Съюза на българските писатели е назначена комисия, Николай Хайтов, тогава председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, елиминира комисията и самоволно влиза в жилището на мъртвата писателка заедно с юрисконсулта Христо Д. Аянов. Няколко месеца Хайтов и Аянов отклоняват също опитите на ЦДА да прибере архива на Язова.

Едва на 29 октомври 1974 г. Величка Филипова, началник на архивите, успява да преодолее съпротивата му и служители на Централния държавен архив прибират остатъците от архива на Язова. Между тях има само чернови на неиздадените ѝ романи, благодарение на които от 1987 г. нататък творбите излизат с името на авторката си.

По-късно Аянов е уволнен, а Хайтов отстранен като председател на Творческия фонд.През 1980 г. Николай Хайтов обявява публично в предаването „Всяка неделя“, интервюто е публикувано във в. „Народна култура“ на 19 февруари 1982 г., че е завършил роман за живота на Левски и предстои публикуването му. През 1985 г. вестник „АБВ“ публикува откъси от романа на Яна Язова „Левски“ по намерената чернова, разчетена от Петър Величков. Романът на Хайтов така и не излиза.

След смъртта й тръгва версията, че Яна Язова е убита (удушена с колана на халата си) от агенти на ДС, а тялото ѝ съзнателно е оставено да се разложи, за да се заличат следите от убийството; че разследването е за убийство, но ДС изземва цялата преписка от СДВР, че впоследствие оригиналите на неиздадените ѝ романи са присвоени от Николай Хайтов; и че анонсираният от Хайтов роман за Левски е всъщност романът на Яна Язова, който той залага за печат през 1985 г., но се отказва да го публикува под свое име след излизането на откъсите във в. „АБВ“.

Петър Величков твърди, че бил отведен при Тодор Живков, който разпорежда романът на Яна Язова да бъде издаден, но Хайтов „да не се закача“. Апартаментът на Яна Язова е даден на Димитър Алтънков от УБО, който е бил личен фотограф на Тодор Живков. За Алтънков разказва Иван Славков във втория том на спомените си. Тази версия добива сериозна популярност, тъй като името на Хайтов е замесено и в други обвинения за присвояване.