Стокхолмският синдром на скопските цървули

Колкото повече пияният селски кретен Гошо налагаше нещастната Ганка и колкото по-злостно онождаше комшийката, толкова повече жена му го обичаше. Примери за Стокхолмския синдром можем да намерим от арената на висшата международна политика до битовите взаимоотношения из Врачански села. Свойствен обаче единствено и само за Западните ни покрайнини е Скопският синдром – комбинация между споменатата по-горе привързаност към насилника, комплекс за малоценност и мания за величие, каквито световната психологическа наука не познава.

Признавам, малко съм ядосан на македонските ни братовчеди, че демонстративно отсвириха сладураната Вики Георгиева и като един пуснаха гласовете си на „Евровизия“ за три дебелогъзи сръбски пачаври с хиалуронови джуки и жалката им еклектика между ориенталски турбофолк и джендърско латино. Обаче това си е съвсем в реда на нещата – и чудовището на Франкенщайн уж мразеше създателя си, но всъщност като вярно кученце единственото, което лелееше, беше неговото внимание.

Едва ли има нужда в историческа перспектива да се чудим защо единствено македонците, за разлика от хървати, словенци, бошняци и косовари, се разминаха с кървавата белградска шашка в гърлото при разпада на СФРЮ. Ами че за какво да ги колят, като те са ги измислили? Кървища са ляли достатъчно половин век по-рано, за да превърнат един периферен български етнос в социалистическа република със съмнителен суверенитет, но за сметка на това – изпълнена с изгаряща омраза към историческите си и генетични корени.

Нека не ги ненавиждаме и не им се подиграваме. Съседите ни заслужават само искрено съжаление за онова, което се случва в парламента им, на площадите им и в душите им. Помните ли думите на Дилбер Танас от „Мера според мера“: „Абре, истина велят нашите стари. Оти Македония я кладели от мъки, от мъки е името Македония останало, Мъкедония - мъки, мъки - Мъкедония...“

Те са жертви колкото на собствената си комплексирана митоманщина, толкова и на такава алчна, продажна и чуждопоклонническа политическа класа, че и двама маркучи като Слави Трифонов да се качат един върху друг, не могат да я изчегъртат. Отломките от Македонската комунистическа партия от СДСМ са отворили нежни устенца и въртят фелацио след фелацио на Брюксел и агресивното шиптърско (все още) малцинство. Ментеливите християн-демократи от ВМРО-ДПМНЕ са продали и най-дребния зачатък на европейско мислене за рублите и нефтените потоци на Путин и Лавров. Накъдето и да се обърнеш – национални предатели и професионални изуй-гащи.

Май единственият твърд и постоянен стълб в македонската политика е ненавистта към старата родина България. Спокойно, и Павлик Морозов се е отрекъл от баща си, Хрушчов – от Сталин, Пол Маккартни – от „Бийтълс“ и Велислав Минеков – от Хаджигенов и Бабикян. Да не ги съдим твърде строго, за Скопски синдром ваксина още няма изнамерена. Чувам обаче, че в Китай са започнали някакви разработки. Или беше в Тирана...