Тео Ушев: Сложих 25-и кадър с "Путин, говно" и "Иди нахуй"

Режисьорът Теодор Ушев облъчил руската публика с 25-и кадър, в който сложил антивоенни послания. Това е незаконна днес техника, използвана в рекламата през 50-те години на миналия век. В нея се слага кадър, който остава невидим за окото, но мозъкът регистрира на подсъзнателно ниво. Ушев решил да се включи в Московския филмов фестивал с версия, включваща сплаш кадър с “Путин говно”, “Иди”, “На хуй”.
 
Ушев разказа за идеята си в интервю за Българската телеграфна агенция след разразилия се скандал с награждаването на филма му “φ1.618” от филмовия фестивал в Москва. Случилото се предизвика разнопосочни реакции у нас. 

Ушев е добавил четири нови кадъра с послания против войната и Путин във версията, изпратена за прожекциите в рамките на 45.ия Московски международен филмов фестивал. Ушев бе поканен, но според собствените му думи той е отказал да присъства, а впоследствие върна и наградата. Речта, която трябваше да произнесе пък, не е била излъчена, но помогна на руската пропаганда да представи управляваната от Путин държава като отворена за западната култура, дори да идва от обявени за неприятелски държави. В програмата бяха включени и произведения на кинотворци от страни като Франция и Испания.

Ето още от интервюто: 

- Как се появи идеята да участвате на Московския филмов фестивал и как си обяснявате включването Ви в конкурсната програма, след като имате ярко изразена позиция за войната в Украйна и Владимир Путин?

- Мой приятел, филмов критик от Русия, ме попита не искам ли да изпратя филма си на Московския фестивал. Каза ми, след като го беше гледал в Талин: „Това е филм за фашизма в Русия, ще има много важно въздействие върху хората там". 

Аз му казах, че се шегува. След това размислих и го изпратих. Нямах никакви илюзии, че ще го вземат. Съобщението в него е много ясно – филмът описва един тоталитарен дистопичен свят, копие на това, което представлява Русия днес.

Два дни по-късно получих съобщение, че искат филма за конкурсната програма. Това се случи един месец преди крайния срок за изпращане на филми. Не можех да повярвам. Нито аз, нито хората от екипа. Дори някой каза: „Тия от селекционната комисия някой ще ги убие“.

Отначало реакцията ми беше, че в никакъв случай, филмът ми няма да ходи във фестивала на Михалков. След това поговорих с колеги от Русия, разказах им за случката. Всичките, до един противници на режима, ми казаха: „Задължително филмът трябва да се прожектира". Трябва да е ясно – ако това беше филм за птичките и пчеличките, никога не бих го изпратил. Но, мислех си, това е филм, който може да повлияе по някакъв начин на хората, които по принуда продължават да живеят там. Да им даде кураж, да ги утеши. 

- Обмисляли ли сте въобще вариант да посетите лично фестивала и с каква цел?

- В един момент, признавам си, представих как отивам там и правя акция на Червения площад. Другата идея беше да пиша надписи с невидим флуоресцентен маркер, както го правих в София (вижте филма „Невидими връзки"), но бързо се отказах. Предстоят ми по-интересни проекти от това да лежа в наказателна колония и да вкарам Канада в зор как да ме измъкне оттам. За проруските ни български дипломати, назначени от проруския ни президент, ми е ясно – щях да им доставя голямо удоволствие, ако ме опандизят в руски затвор.

Още от началото си играехме на котка и мишка с хората от фестивала. До един момент, в който усетих, че те много, ама много, искат филма ми там. Те много добре знаеха кой съм, какви са възгледите ми. Разбрах от тях, че руското посолство в Париж отказва да ми издаде културна виза и, ако искам, трябва да отида с туристическа, което означава, че могат да ме закопчаят направо на летището. Те тайничко ми казваха: „Недей да идваш“. Цялата кореспонденция беше като в роман на Джон льо Каре.

- Написахте, че плакатът на "φ1.618“ за Московския фестивал е най-добрият, който сте правил досега. Направихте ли нещо друго различно и специално за филма там?

- Ето тук идва истинската причина за цялата акция. В един момент ми хрумна още една идея – да направя версия на филма, в който да включа така наречения 25-и кадър. Това е незаконна днес техника, използвана в рекламата през 50-те. Когато сложиш само един кадър с някаква марка, лого, текст, окото не го засича, но мозъкът регистрира изображението и на подсъзнателно ниво отчита присъствието му. Така нареченият „сюблимен кадър“. Използва се в анимацията. Аз самият съм го използвал в два мои филма преди.

Във филма така или иначе има splash кадри, като тези в комиксите. Трябваше само да подменя няколко кадъра с нови изображения, които направих – четири на брой: „Путин г*вно", „Нет войне" и „Иди" и „На х*й", които сложих един след друг. 

Първите два сложих в танца на Гаргара. Другите – в края, преди експлозията на Пумпала. Целта беше да бъдат на места, където да не се забелязват. Но да останат в подсъзнанието на зрителя.

От този момент прожекцията на филма на фестивала ми стана идея фикс. За мен стана пънкарски, провокативен акт на изкуството. И държа участието на точно този филм, на точно този фестивал, в точно този момент да се възприема само така.

Оставаше само да измисля начин как да стане, така че при първия чек на файла да не го видят. Имаше правописна грешка в един текст. Те го отбелязаха, когато превеждаха филма, и тогава им изпратих новия файл с въпросните кадри.

- Имате ли информация за реакциите на публиката след прожекциите? 

- Разбрах, че и двете прожекции са били пълни, както и че след преспрожекцията е имало бурни дискусии между някои критици. Имало една критичка, от някакъв сайт, която била възмутена от филма. Нищо ново за мен.

Имах приятели, които са били на прожекцията. Единият беше забелязал, попита ме: „На мен ли ми се струва, че видях “Путин г*вно". Вторият не беше забелязал. Той е бил на втората прожекция. Може да са сменили DCP файла, ако някой го е видял. Не знам. Ще разбера скоро.

Искам да кажа, че в един момент усетих подкрепа от хората от фестивала. Започнахме да си говорим с кодове, английски, от Втората световна война. Беше като в шпионски филм. Някой в ръководството на фестивала, на много високо ниво, ме подкрепяше и ми помагаше в „протестния акт". Подозирам кой е…

- Разкажете за пресконференцията – които медии участваха в нея, зададоха ли Ви въпроси, на какъв език се проведе и защо няма запис от нея?

- Пресконференцията беше изненада за мен. Научих за нея две седмици преди провеждането й. Казах си: “Опа, как ми вдигнаха топката". По това време щях да съм в Ел Ей. Направих набързо дизайна на надписа Don't be a hero, be A human и го отпечатах върху фланелка.

Тук допуснах две грешки. Най-важната е, че настинах и при прожекцията в Ел Ей предишния ден доста говорих, от което гласът ми падна. Затова и звучах като Дарт Вейдър, което ме смущаваше и ми пречеше на концентрацията. 

- Как се стигна до споменатата от Вас „гробна тишина”? 

- Тактиката ми беше да говоря иносказателно, по-меко. Иначе щяха да ме отрежат и цензурират. И да вкарвам по малко от “декларацията" и текста против войната. Водещата и журналистите бяха много добронамерени.

Тествах ги с едно изречение как превеждат, когато споменавам войната. Казах нещо от сорта на: “Започнахме филма преди войната". Тц. Преводачът директно пропусна целия пасаж. Пак проба – същото. И след това вкарах първата част – за “безсмъртните" тирани. Преводачът отначало не се усети, след това включи накъде го водя и започна да се поти. Щеше да получи инфаркт.

Най-интересният въпрос беше: „Какво взривявам – тоталитаризма или автора на книгата (идеята) за този тоталитаризъм?". Всичко и всички, беше моят отговор.

И тук включих за руската култура. Отначало те се зарадваха, а аз минах на руски с цитат от Анна Каренина. След това изстрелях на руски и цялата последна част за бомбите. Преводачът се вцепени, спря да превежда. Всички млъкнаха след Ахматова. Това е стихотворение, което тя пише под натиск от партията, насила. 

От въпросите разбрах, че бяха разбрали и видели всичко! До най-малкият детайл! Филмът ми беше разбран. 

Пресконференцията ми дойде като бонус в акцията. Всичко, което се случи, не беше предназначено за публика. То беше само заради хората в Русия. 

Реакцията на публиката в България не ме интересува. Още по-малко ме интересуват воплите на хейтъри в социалните мрежи.

- Ако участието на филма в Москва е акция, каква е нейната цел и към кого е насочена?

- Системни, фашистки режими се побеждават само с несистемни методи. Аз наивно вярвам в силата на изкуството да променя, да предизвиква света. Изкуството не върви след политиката, след събитията. То трябва да бъде събитие само за себе си. Исках да пробвам да сритам тенджерата, да я гръмна. Там, на място.

Да видя до каква степен Русия е фашизирана. До каква степен хората там са подчинени, поробени от Кошчей и злото. Пак повтарям – най-важната цел беше филмът да бъде показан! Всичко останало беше бонус, който съдбата благородно ми подхвърли. Или добри хора в Русия.

Смятам, че самото награждаване на филма е форма на протест от хората в журито. Може и да греша, не знам. Някой ден ще разбера. Живял съм по времето на тоталитарен режим и цензура и знам, че всеки наглед малък жест има огромно значение в условията на терор, несвобода и репресии.

Всяко разобличаване на рашисткия режим има смисъл. Трябва да бъдат провокирани постоянно, да им се залагат бомбички, за да бъдат принудени да грешат. Отзвукът сред приятелите ми руснаци и украинци е недвусмислен. От няколко дни получавам поздравления от хора, които уважавам.

Фактът, че “мурзилките" в България и троловете бяха активирани на пожар, също говори, че акцията ми е имала смисъл. Е, ако бях отишъл на Червения площад с украинското знаме, пеейки “Червоная Калина", щеше да има по-голям ефект. Но, съжалявам, аз не искам да съм герой. Не съм роден нито в Русия, нито в Украйна, че да се жертвам до такава степен за свободата им. Ще ме извинявате, за което.

Гръмнаха много лимонки. Разбрах в детайли как функционира рашистката пропаганда у нас и кой какъв е в йерархията. Втрещен съм, че България е завладяна от рашизма. Започвайки от президента, минавайки през нацистка проруска партия в парламента, чието влияние расте експоненциално, стигайки до медиите и процента от хора, подкрепящи един нечовешки режим.

- Целта на един артист е да провокира, да разбунва духовете, да изправя огледало срещу обществените реакции. Не да бъде харесван. Артистите не са за украшение на политическата класа или олигархията.

- Възмущението не ме интересува, нито възторга. Надявам се да предизвиквам дискусии. С всичко, което правя. Ако това се случи, значи “φ1.618“ си е струвало да бъде създаден.