ТикТок кутията на Пандора

Всичко тече, всичко се изменя, ако някой си е мислил, че това няма да се случи и със социалните мрежи, не се е замислял много-много. Първо беше милият фейсбук с кротки анимирани картинки, тихи ферми, които сплотяват народонаселението с братска взаимопомощ, възторжени или гневни статуси, музики всякакви и листопад от шедьоври на личното творчество.

Плавно се премина към туитър и чуруликането там беше ожесточено, думите бяха като остри шпаги. После се наложи ограничаващият думите за сметка на илюстративния материал инстаграм. За да дойде тиктокът. И нормално, колкото по-млад си, толкова повече се зарибяваш в най-новите мрежи.

В т.нар. лицева книга остават старите потребители, а прилив на чисто нови по години не се забелязва. ТикТок е лъскав, шарен и най-важното - почти безмълвен (с изключение на междуметийно изразяване на чувства). И е лесно за общуване.

А общуването освен лесно, се оказва и опасно. Това с предизвикателствата го има във филми отпреди години, от зората на социалните мрежи. Поне би следвало да сме подготвени. Само че човекът тъй е устроен - да си мисли как лошото ще го отмине, хайде холан баш на мен ли? И винаги е баш.

И да обвиняваш социалните мрежи е точно толкова нелепо, колкото да обвиняваш кибрита за възникването на пожар.

Кибритът е средство, дали ще драснеш клечка насред суха трева, е избор, зависещ от мисловния ти апарат.

Децата не разполагат по рождение с обем знания и познания, те ги трупат постепенно със съзряването си. Тоест - от по-възрастните, от учебниците, от книгите, ах, да - и от социалните мрежи. И щом има предизвикателство, което могат да разиграят - йес, йес, йес! Ама защо пък да не се пробвам за “Летящият Супермен”? ТокТок ври и кипи все с летящи и все супермени, аз да не съм помалко супер?

Преди време правеха селфи от покриви и кулокранове, стърчаха ха по покривите на влаковите вагони, протегнали ръка към жиците, сега летят... ама така летят, че си чупят главите. Не само в преносния, и в прекия смисъл.

В началото на седмицата изпищяха родители и учители как един шестокласник се размина на косъм, изпълнявайки предизвикателството. Нито е първият, нито последният (за съжаление!) в световен план. Това обаче даде повод на директора на 119 СУ в София Диян Стаматов да поиска забрана на ТикТок платформата. Няма три-пет - пълна забрана на територията на страната.

Не е смешно. Особено като се има предвид, че забраненият плод е най-сладък и забраните са затова, за да бъдат нарушавани. На мен баща ми ми беше забранил да мия плочките в банята и да чета книгите от неговата библиотека. Нали се сещате как блестеше санитарията и това Дюма, Юго, Зола, Толстой, Достоевски влязоха завинаги в съзнанието ми.

Разбира се, умишлена беше тази забрана, за да ме насочи. Но моят баща беше умен. Не искам да кажа нищо друго с този пример освен, че всяка забрана е провокация.

Много обичам лозунга на Майските събития във Франция от 1968 г. “Забранено е да се забранява!” Той може да се разчита двустранно, но в който и смисъл да го приемеш - има резон. Да не говорим, че да забраниш цяла световна социална мрежа е точно толкова невъобразимо като докато заседава учителски съвет, ученик да си счупи ръката в двора на училището, а ти да вдигнеш рамене, че в момента това не ти е проблем, звънецът е бил..

И двете случки са еднакво несъвместими с морала и правото. Звънецът за край на възпитателния процес в училище никога не бие, защото край на този процес няма. Или поне не би трябвало да има. Точно на това залага директорът на 51-о столично училище “Елисавета Багряна” Асен Александров.

Той смята, че лошите примери на децата не могат да бъдат спрени, но подходът за ограничаването им трябва да е чрез възпитание, а не чрез забрани. Това, към което лично аз се старая да обърна вниманието на всички - съдействие между семейство, училище и общество. Иначе не става, нито ще стане. Прогресът, дори когато е негативен, не може да бъде спрян. Ясно е на всички. Нито със забрани, нито с вердикти, нито с празни приказки, колкото да отбиеш номера.

Подходът към проблема е според възможностите, а възможностите са според това между ушите.

Кутията на Пандора е отворена и няма как да натикаш проблемите на съвременния свят обратно. Остава надеждата, че на младите ще им писне от социални експерименти и предизвикателства в платформите, Синият кит взе жертви и отшумя, “Летящият Супермен” ще го последва, ще дойде нещо ново.

Единственото, което можем и е редно да направим, са превантивните мерки: Предизвикайте децата да мислят! Ето това е истинско предизвикателство и найважното - зависи от нас, в реално време и на точното място.