Васил Найденов пред LUPA.bg: Наиграл съм се с големите концерти  

Сега не е времето на изкуствата, а на всепобеждаващия провинциализъм – някои хора са готови да продадат и душата, и тялото си, само и само да са на върха, казва естрадната легенда

Ексклузивно
15:55 - 17 Март 2019
3407
Васил Найденов пред LUPA.bg: Наиграл съм се с големите концерти
 

Васил Найденов – един от най-обичаните и популярни български естрадни певци - бе любезен да даде интервю за Lupa.bg за самия старт на новата информационна агенция. Сърдечен, откровен, искрен Васко Кеца сподели какво го вълнува днес, както в личен, така и в професионален план. Изпълнителят на „Телефонна любов” даде своята безпощадна оценка за случващото се в музикалния бранш не само у нас, но и по света. Милионите му почитатели смятат, че Васил Найденов е целунат от Господ, защото около изпълнителя винаги витае особена светлина. „Никога не съм бил галеник на медиите, макар че без тях не може да оцелее човек. Аз съм последният човек, който съм ощетен откъм публика или пък откъм посещаемост. Но не бива повече да говоря на тази тема, защото ще ме накаже Господ”, откровен е Кеца. От интервюто на естрадната легенда ще научите защо Васил Найденов смята, че днес младите изпълнители не правят, а купуват музика, така както купуват домати и защо едно време социалистическите телевизии не снимали певеца в близък план, а като брезичка.

- Г-н Найденов, как постигате хармонията с вашите почитатели и каква е тайната на магията между вас, като изпълнител, и зрителите? Явно имате някаква тайна формула за успех, защото вече няколко десетилетия публиката не спира да ви обича и желае.

- Професията ни изглежда лека и повърхностна и много млади хора се заблуждават, защото виждат само външната й страна. Общо взето тя е красива, музиката е нещо много хубаво, но има и много черна страна и по отношение на оцеляване, и по отношение на медии, и по отношение на зависимост от музикални редактори, които се влияят за съжаление от много неща. Но това е част от занаята.

Наскоро гледах един документален филм за Елвис Пресли и се оказа, че и най-големите звезди по света са имали подобни проблеми. Разбира се, при такъв ранг звезди е малко по-другояче. Други са им проблемите. Защото около тях съществуват цели екипи от хора, които поемат част от тази тежест. Нас, като живеещи в бивша соц държава, ни бяха възпитали да поемем всичко върху себе си и общо взето в това отношение не всички издържаха този модел на натоварване.

Струва ми се обаче, че човек трябва да бъде и позитивен. Поначало е много важно да бъдеш позитивен, независимо дали рисуваш, дали си в балетното изкуство, дали се занимаваш с книгопечатане, или пък пишеш думички, или пък се занимаваш с музика. Напоследък световната тенденция е нещата да са изключително подчинени на думата „търговия”. В думата „комерсиализъм” няма нищо грозно, но когато се обърне във фабрика за пари, започва да става опасно, защото всякакъв вид изкуство отива на по-заден план.

В този смисъл ми се струва, че нашето поколение е малко по-демоде и малко по-наивно, в най-добрия смисъл на думата, защото ние го правихме с много голямо желание. Това са близо две поколения, които обичаха музиката и й се отдаваха. Това беше началото на рокендрола, на „Бийтълс” и „Ролинг Стоунс”. Така беше и в България. Но тъй като имаше някаква Желязна завеса, естествено, че този тип музика беше леко забранена. Имаше неписана преграда, но това пък още повече караше младите хора или пък музикантите да правят музика. Всяко забранено нещо се прави с още повече любов.


- Забраненият плод е по-вкусен.

- Да, разбира се. И нашето поколение го правеше не само за пари, не само за популярност или пък за слава, а го правеше с голямо желание. Може би времето ни научи да бъдем по-работливи и по-всеотдайни, докато напоследък т.нар. интернет поколение е доста практично. Ние нямахме нито билбордове, нито цели екипи от хора, нито маркетингови стратегии, докато в момента цели пълчища от хора разсъждават като бойна стратегия как да оцелеят по-младите. Но като че ли се губи тази сърдечност, губи се чувството за музика. Музиката стана доста фабрична и доста механична. Може би това е една от причините да слагат един-два живи инструмента, малко от малко музиката да добие някаква човещина. Защото не можем да бъдем само компютри и това е разликата между компютъра и живия човек - музиката трябва да има някаква душевност.

Хората, независимо, че не са завършили Консерваторията или не са се готвили за ВИТИЗ, имат много верни усещания. Можеш да ги излъжеш веднъж, два пъти, три пъти, може да ти знаят и кътните зъби, и любовниците, и с всичко да са запознати, но като че ли рано или късно драгият зрител, слушател или драгата публика в един момент много точно реагира и много точно прави своята оценка без хората да са музиковеди, театроведи или разни други веди. Това е една от причините нашето поколение да успее да се задържи. Не всички обаче успяха, за съжаление. Но част от това поколение успя да се задържи и може би благодарение не само на любовта на хората, а и на интернет, защото интернет беше нещото, което прескочи силата на медиите, на списанията, на вестниците, на телевизиите, на радиата, които господстваха и държаха монопола в тази посока.

Ти си независим - натискаш едно копче и пускаш това, което желаеш да видиш – от секс до изкуство. Интернет изигра много лоша шега на т.нар. всепобеждаващи медии и в този смисъл аз съм доволен, защото никога не съм бил галеник на медиите, макар че без тях не може да оцелее човек. Несъмнено част от тези песни са били пускани, но никога не съм бил от тези артисти, които денонощно ги въртят и които имат ротации. Понякога си правя майтап с това и задавам следния въпрос: „Каква е вашата ротация – космическа, галактична или каква?” Защото те всички се напъват да имат денонощни ротации, но много пъти излиза дадена песничка, оцелява не повече от два-три месеца и после я няма. Това в никакъв случай не води до оцеляване на въпросния артист, колкото и да се е напъвал, колкото и да е плащал, дори политически да е бил благосклонен, дори да си е отдавал душата и тялото, защото и такива има, които се занимават с тази древна професия само и само да оцелеят.

Много е интересно това, което ми задавате като въпрос – в момента разсъждавам и пред себе си и пред вас – наистина хората не можеш да ги лъжеш винаги и завинаги. Те рано или късно отсяват нещата и времето е единственото, което решава дали е имало смисъл това, което правиш и то да оцелее.


- От това, което казвате разбирам защо предпочитате по-бутикови концерти. Може би в днешно време предпочитате почти всеки ден топлия контакт с по-малко публика, отколкото да съберете веднъж през годината почитателите си в една огромна зала или на някой стадион.

- Живея до НДК. Аз по чехли мога да отида на концерт там. И като говоря за чехли се сещам за нещо много интересно и любопитно. Преди години в бившето ГДР, в Дрезден, имаше фестивал, подобен на „Златният Орфей”. Това беше най-известният поп фестивал в Източна Германия, на който и аз участвах. Там участваше и една певица, която беше номер 1 в Румъния Маргарета Паслару – изключителна красавица и интересен чешит. Никой не можеше да каже дали тя е на 20 или на 200. Господ я беше докоснал да има изключително красиво, фотогенично лице. Тя беше и с много хубава фигура, много атрактивна жена. По време на фестивала бяхме заедно в един хотел. След концерта тръгнахме заедно да се прибираме. И тя свали високите токчета и се прибра по чехли от концертната зала до хотела. Тогава Маргарета ми каза: „Каквото правя, го правя там. На улицата съм друг човек.”

Имал съм шанса да работя и със Стоянка Мутафова, и с Татяна Лолова, и с Парцалев, и с Калоянчев, и с най-големите наши театрали хумористи, и с Жоро Мамалев. Такива хора са много интересни – от тях може да се научиш не само как да се държиш на сцената, но и какъв да бъдеш извън сцената. За съжаление това поколение постепенно си отива и това е част от живота. Нормално е чисто физически, но много от тях като например Апостол Карамитев остават във времето и до ден днешен са някакъв символ на театъра. И Невена Коканова, Бог да я прости! Нашето поколение имаше от кого да се учи, стига човек да може да вижда тези неща.

Затова ви казвам, че по чехли мога да отида до НДК и почти съм го правил, защото живея на съседната спирка на трамвая. Това не ме блазни. Аз съм правил какви ли не концерти и къде ли не и съвсем не ме топли, без да обиждам мои колеги, които в годината правят един знаменателен концерт, а през цялата година почти не работят. Докато аз работя на обратния принцип – през 3-4 дни съм на работа. Дали съм в Стара Загора, дали съм в Лондон, дали съм в Берлин, дали съм в Тетевен или Каспичан – за мен е абсолютно безразлично, защото програмата е една и съща, която сме направили в момента. Не мога да подценявам нито хората, които са тийнейджъри, нито по-възрастните хора.

Не ги деля нещата по този начин – на голямата сцена и на малката сцена, тъй като, ако някой е работил на голямата сцена, то един от хората съм точно аз. Само ще кажа, че съм бил 13 вечери пред 18 хиляди души всяка вечер. Това беше в Москва, в най-големия Олимпийски комплекс. Там и досега се правят най-големите концерти. Вярно, не бях сам, бях с Алла Пугачова, така че не си въобразявам, че мога да напълня Олимпийския комплекс. Само в Русия годишно съм правел между 120 и 140 концерта в рамките на три месеца и съм бил по всякакви стадиони, летни театри, най-големите зали, така че аз съм се нагледал на големи сцени.

Вие казахте по-бутикови концерти... Знаете ли - когато работиш за 300 или за 500 души, съвсем не означава, че ти си по-слаб. Напротив! Ние нямаме тези мащаби – 18 хиляди за България е мираж, защото зала 1 на НДК събира около 4000 души. След няколко дни ще бъда в тази зала, само че това не се води мой концерт, а на Стефан Димитров. Аз ще изпея една трета от неговите песни, които по принцип изпълнявам.

Не говоря в случая за Стефан, който е много добър мой приятел, но претенцията, когато някой прави такъв концерт е много голяма и мен това винаги ме е дразнело, защото ни надуват главата по хиляда телевизии, че еди-кой си ще прави огромния концерт, а то всъщност шумотевицата е много голяма. А всъщност ти го правиш през вечер, защото всяка вечер трябва да го докажеш и в никакъв случай не си по-слаб от тази претенция НДК или от другата зала, която е спортна и там играят волейбол. Ще ви призная, че си тръгнах от концерти на световни музикални звезди, които пяха в спортната зала в София, няма да казвам техните имена, защото звукът беше отчайващ, да не казвам отвратителен. Това е спортна зала за волейбол, баскетбол, тенис, ако я заледят - защо пък не и за хокей на лед, но звукът хич не звучи добре, пък ако ще да пее и Том Джоунс.

Медиите говорят, говорят, говорят и помпат даден артист, че ще се появи еди-кога си и изведнъж този същият артист кани десетина колеги. Аз съм се наиграл на това с големите концерти, то не може по никакъв начин да ме блазни и не може да ме заинтригува. Хората много робуват все още на тази игричка на журналистите и въобще на медиите за големия, мащабния концерт. Не виждам какво по-голямо – нито ще пея по-добре, нито ще танцувам по-добре, нито ще се изпотя по-малко или повече. Това е някакъв особен вид любов към монументалността на залата, едва ли не залата е мавзолей.

През последните дни имам по два ангажимента на ден – и в София, и в Пловдив, после заминавам за Русе. Но не бива повече да говоря на тази тема, защото ще ме накаже Господ. Трябва да помълча и да се кръстя, защото аз съм последният човек, който е ощетен откъм публика или пък откъм посещаемост. Нямам право да говоря на тази тема...


Не искам да правя т.нар. голям концерт, защото това, което се прави в България, е просто несериозно, без да обиждам някои мои колеги. Те пеят едни и същи песни, при това заедно с други колеги. Един човек, който прави такъв концерт, първо трябва да е сам, да излезе и да изпее своите песни, а не да изпълнява кавъри. Освен това много често наши колеги пеят като че ли ресторантска музика. Има хора, които са прекрасни музиканти, те работят по кораби и нямат претенции да са звезди, те са звезди по друг начин. Докато артистът, който има претенция все едно дали е мъж, жена, дует или група, би трябвало да направи такива песни, които хората да ги пеят не 5 месеца, а да ги пеят 5-10-15 години, защо не и повече. И тук мога да се похваля, че песните, които съм правил или дооправил, тъй като на част от тях не съм автор, а съавтор, съм ги доизмислил така, че хората да ги пеят 30-40 години. А това означава, че за да бъда харесван има някаква причина, която не е в медиите, или в разпространението, или в игричките, за които ви разказвам.

- Какво ново има покрай вас, г-н Найденов?

- Преди дни беше премиерата на най-новия филм на Иван Ничев „Можеш ли да убиваш”, аз изпълнявам песента към филма, а музиката е композирана от Стефан Димитров. Стефан, освен че е прекрасен мелодик, има и страхотно хубаво музика, работи много години с Иван Ничев – и в „Пътуване към Йерусалим”, и в „Бай Ганьо”, и в „След края на света”. Имал съм удоволствието да работя с най-големите филмови композитори, сред които е и Стефан Димитров, те не са само филмови, разбира се. Митко Щерев също има прекрасна филмова музика. Освен това съм изпял прекрасни негови шлагери. Митко беше награден по случай 100-годишнината на киното като най-добър филмов композитор. Имам шанса да работя с такива хора - те са и големи приятели, и големи музиканти, които наистина остават във времето. И щом тази музика се слуша 20-30-50 години, значи има смисъл.

- Говорила съм с хора, които през 80-те години са присъствали на вашите концерти в Москва и в СССР и са ми споделяли, че това, което сте правили като шоу и като изпълнения е било уникално. Ходите ли и сега в Русия?

- О, благодаря им. Знаете ли, руснаците казваха на „кецовете” „кроссовки”. Тогава аз въведох тази мода. За пръв път в България заедно с Косьо от група „Тангра” се обухме с такива кецове. Дотогава нито в България, нито в Русия, нито дори в света бе модерно. И в Русия въведох модата с кросовките. Те даже не бяха и кецове. Преди много години ние обухме най-обикновени китайски гуменки, а после те станаха кецове.

Даже в началото по телевизията не ми снимаха краката, защото беше скандално да имаш обеца или кецове. Като пътувах за пръв път в Русия техните певци бяха по-статични, а аз слизах долу сред публиката и го правех съвсем несъзнателно. А това се оказа много нетипично за тях. И това нещо много ги ентусиазираше и може би заради това ме канеха по-често – и заради шоуто, което правех и разбира се и заради песните. А на всичко отгоре носех гуменки или кецове. Това са ми много хубави спомени за Русия. Благодаря на тези хора, които са ме харесвали преди години.


Аз продължавам да пътувам в Русия, но по някакъв начин държавите ни малко си промениха отношенията. Руснаците реагираха по друг начин спрямо всички нас, което е нормално. За съжаление, понякога политиката се бърка с изкуството. Никога не съм бил по политическа линия в Русия, но малко или много имаше друг обмен тогава. Сега изведнъж това нещо е преустановено. Канят ме в посолството, пея на дипломати. Преди време ме снимаха за новогодишна програма за една от руските телевизии. Снимахме песента „Междучасие”, която беше известна в онези години. В никакъв случай не съм прекъснал връзките си с Русия. С Филип Киркоров се виждам винаги, когато дойде в България, ходим да вечеряме заедно. Той е изключително възпитано момче и много уважителен, защото Филип проби с „Телефонна любов”. Аз вече я въртях в Русия много години, пък и в България беше хит.

Доживях оня ден наш колега да каже, че тази песен му приличала на добре скроена гедерманска програма. Нашите критици са такива, за съжаление, което не променя отношението на публиката към мен и към дадени песни. При нас жълтинията излезе много напред и нищо лошо няма в това да има жълта преса, но като че ли малко прекалиха. Пък и в България е почти невъзможно да осъдиш някого заради нарушени авторски и изпълнителски права. Това е една от причините да се вихрят такива страсти, при това напълно безнаказано.  

- Очевидно сериозно сте разбили социалистическия реализъм с поведението си? Цензурирали ли са ваши песни?

- Аз бях на една от първите телевизионни „Евровизии” – това беше състезание между отделните телевизии – белгийска, шведска, българска. Тогава участвах с няколко песни. За ужас на нашия телевизионен екип, който беше изпратен да снима, си купих обеца от Белгия. И това беше големият проблем на телевизията – дали съм сложил тази обеца или не съм я сложил. Пък и кецове имах... И беше наистина голям проблем. Даже ме бяха снимали като брезичка – от такова разстояние бях сниман, че можеше да изиграя ролята на бреза, само и само да не се видят обецата и кецовете. Несъмнено това е част от онова време – и по отношение на дългите коси, и за тези прословути обеци.

Ние сме хора на крайностите – ако тогава тези неща бяха полузабранени от културния отдел на ЦК, или от разни ръководители или редактори в телевизията или радиото, сега сме в другата крайност – нашите се разпищолиха и вече излизат полуголи, само си слагат кръстче на зърното. Истината е някъде по средата. Това е като във вагон-ресторантите по времето на соца - или вътре температурата е 50 градуса, или пък температурите са минусови и вътре почти вали сняг. Това е въпрос на култура, на възпитание, на среда, в която си израснал. Защото тези, които ръководят, много често не са в този занаят. Те са администратори, в което няма нищо лошо, но администраторът трябва да съумее да се допита до тези, които произвеждат това изкуство. Те се хранят, благодарение на това производство. Несъмнено се е случвало и на мен – и с късите поли на Лили Иванова, и т.н.

Сега, както казах, се разпищолиха и на сцената само дето харакири не си правят и излизат полуголи. Нямам нищо против това, но ако искам да гледам голи жени и мъже аз мога да натисна едно копче и да гледам каквото си поискам. Може да гледаш какви ли не голотии - и гол космонавт, защото и сексът е толкова напреднал в интернет. Не съм убеден, че трябва непременно да си сложиш перо в главата, за да може да бъдеш забелязан. Несъмнено нашето изкуство е свързано с атрактивност, с индивидуалност, но много от хората минават някакви граници. Пак стигаме до думата интелект, къде си израснал, какви картини си гледал, как те е възпитавала майка ти, колко искаш да победиш с цената на друг вид изкуство.

- Скандалът измества таланта...

- Това е световен проблем в музиката. Както казах, ние се учихме от „Бийтълс”, от „Ролинг Стоунс”, от „Мамас енд Папас”, от Арета Франклин. Това беше възрожденски процес в света на музиката. Появи се поп музиката с целия й блясък, който малко или много конкурираше Америка. Имахме от кого да се учим – това са хора, които до ден днешен са азбука в музиката. А в момента не е времето на изкуствата. В световен план е времето на кибернетиката, на електрониката. Виждате колко бързо се разви всичко и колко даже не подозирахме, че може да ходиш с едно апаратче и да записваш и да гледаш, да правиш и да чуваш. Това е доказателство, че компютрите навлязоха в страхотен замах и изкуствата отидоха в една друга посока. Това е нормално и това са циклични периоди в света. Едното е за сметка на другото. Но сега времето не е на изкуствата.


- Много млади и не толкова млади певци пеят ваши песни или пък ви имитират. Това радва ли ви? Интересувате ли се от музикалните риалитита?

- Пет-шест години бях председател на жури на международен музикален конкурс във Велико Търново. През ръцете ми минаха много млади хора и съм запознат с тенденциите. Естествено е, че между младите хора има и кадърни, има и бездарни. Това е нормално. За съжаление посредствените превъзхождат кадърните. И това пак е част от тази мода – натискаш едно копче, взимаш дадени семпли неща от интернет и правиш музика. Но ти не я правиш, тя не минава през теб. Ти просто я купуваш. Купуваш я, както купуваш домати, краставици или кренвирши. Преди време ние се учехме как да аранжираме и как да слушаме различни стилове. Да си завършил Консерваторията не беше достатъчно, за да влезеш в живота на музиката.

Докато в момента младите хора купуват всичко. Те просто натискат копчето, купуват си, слагат си едно текстче, което се отнася от пъпа надолу, говорят открито за секс, обличат се изключително екстравагантно, да не кажа, че са полуголи, слагат една лека дрешка и работата е готова. Ако имат и много пари или пък някой човек, който плаща за тях или пък са малко по-нахални или провинциални, без за обиждам провинцията, нямам нищо против нея, никой не е отговорен за мястото, където се е родил.

Говоря за всепобеждаващия провинциализъм, който е дадена диагноза. Има хора, които са готови на всичко, само и само да могат да пробият. Този модел хора, които са готови на всичко, са много опасни, защото много пъти не са достатъчно кадърни, но вървят само напред и нагоре. Такива хора са за сметка на тези, които са по-фини, по-интелигентни, които знаят какво не знаят или пък се досещат какво не знаят и осъзнават, че трябва да се учат. Защото нашата професия се учи цял живот.

Но времето е на клюките. Клюките и жълтиниите винаги са вървели. Но не може само това... Доста често сме свидетели на меко казано силно посредствени артисти, които ни занимават със себе си от сутрин до вечер, докато свикнем с тях. Може и кътните зъби да им знаеш, но това не значи, че те ще оцелеят във времето. В това отношение публиката има изключително точен критерий. Тя се заблуждава месец-два, година-три, но не може да се заблуди 50 години. Толкова дълго не можеш да я излъжеш, дори да имаш перо в косата или на някое по-друго място.


- Кое ви дразни повече – фалшиво изпят тон или фалшив човек?

- Всеки може да изпее фалшив тон – да повиши или да понижи тоналност, особено, когато ти си напрегнат физически или когато танцуваш агресивно на сцената автоматично се уморява диафрагмата, уморяваш се чисто физически и има голяма вероятност да не пееш чисто. Плюс това на различни места на сцената има различна чуваемост, защото това, което чува публиката, съвсем не се чува и на сцената. Ако ти си в по-статично положение ще може да чуваш прилично и да си в правилния строй, но в момента, в който се движиш навсякъде, нещата стават по-сложни. Това с фалшивия тон не ме притеснява толкова, стига да не е ежедневие.

Но фалшивият човек е за притеснение, защото такива хора са готови на всичко. А когато са готови на всичко, са много опасни, защото с тях не може да се състезаваш. И тези хора винаги заемат мястото на тези, които наистина са кадърни, но са по-скромни и по-възпитани. Така мястото на можещите предварително е заето от фалшивия герой.

- Казано честно, всичко ли ви е наред, г-н Найденов?

- Съвсем не мога да кажа, че всичко ми е наред. Имам много голям проблем – изгубих много пари в една банка, за което не сме виновни ние, вложителите. Но уви, така се случи при много хора, не само при мен. От друга страна имам страхотни проблеми с мои съседи, които непрекъснато се оплакват от мен на най-високи инстанции и пускат жалби. Не мога да вляза в собственото си жилище, защото аз се разширих, купувайки съседен апартамент. Но музиката компенсира много от неприятните неща. Винаги в природата има баланс – едното се замества с другото. Аз пък гледам да го заместя – правя гипсови пана, които са класически от едно време. Завършил съм геодезия и картография плюс Консерваторията, така че имам познания за строителството.

Човек трябва да намери някаква хармония - отглеждам цветя, кактуси, имам нови папагали и нови пеещи птици. В миналото имах риби, но не можаха да оцелеят – аквариумът беше голям и нямаше кой да го чисти. Намирам си баланса в природата. Поначало обичам природата и тъй като сме урбанизирани и живея на пъпа на София – на „Витошка” – отдолу трамваят бучи непрекъснато и колите фучат и затова човек трябва да си направи някакъв микроклимат вкъщи. Много ме е страх като отида в нечия къща и изведнъж не виждам нито едно цвете. Странно ми е, независимо дали става въпрос за мъж или за жена. Човек би трябвало да има някакво усещане към природата. Може и да се лъжа, знам ли.

Аз съм от този тип хора, които обичам зеленината. Малко или много това ми помага да бъда и по-витален. Това съвсем не означава, че летя в облаците, но според мен човекът на изкуството трябва да е малко над земята и да опитва да вдигне хората, макар и с една песен. И независимо дали пее или свири, да умее да ги изкара от ежедневието и да им създаде не само настроение да си въртят телата, но да има и някаква виталност и размисъл, и някаква хармония. Хубаво е това нещо да го има в изкуството, независимо дали живеем в ХХI век или не.

Разговорът с Васил Найденов е проведен в понеделник, 11 март. Интервюто е взето специално за старта на сайта Lupa.bg