Васил Найденов през 1987-а: Много обичам съветската публика

Една от най-ярките звезди на музикалния ни небосклон – Васил Найденов, няма нужда от представяне. Негово интервю отпреди 32 години обаче ни дава интересен поглед върху харизмата му на творец. LUPA се зарови в архива на списание „Наша родина”, където в броя от август 1987 г. изскочи интересно интервю с Васко Кеца, взето от Георги Тодоров. В него певецът откровено признава, че е обича съветската публика, както и че само за четири мецета направил над 70 концерта в СССР. Две години по-късно, в първите дни на демокрацията, Васил Найденов стана твърд привърженик на СДС и участваше във всички мероприятия на партията. След това обаче публично изрази недоволството си от десните лидери. Преди време дори му предложили да се кандидатира за вицепрезидент, но той отказал с аргумента, че не става за тази работа. Публикуваме пълния текст на разговора без редакторска намеса.

„Дарование ли? Васко не е дарование, а явление!” — каза веднъж Точно Русев. А на него може да се вярва...

На двадесет и една години (роден е на 3 септември 1950 г. в София) Васил Найденов е приет в Българската държавна консерватория— специалност пиано и пеене. Последователно е във вокално-инструменталните групи „Златни струни”, „Диана експрес” и „Тамара”, пианист и диригент на оркестрите на Маргарита Хренова и Бисор Киров. Самостоятелната му изпълнителска кариера започва с песента „Адаптация” – определена за „Мелодия на годината“ 1979. — а сам той става носител на първата награда на журито и наградата на телевизионните зрители.

Зареждат се хит след хит: „Сбогом, моя любов”. „А дали е така”, „Телефонна любов”, „Откровение”, „Чудо”, „Тишина”, „Сбогом казах”. „Казано частно”; а за певеца — награда след награда: на „Златният Орфей”, на поредните телевизионни класации „Мелодия на годината”, на Международния шлагер-фестивал в Дрезден, на гала-фестивала на естрадата в Куба. С голям успех гастролира в СССР, Югославия, Унгария, Полша, Чехословакия, ГДР, Куба, ФРГ, Белгия, Канада и други страни. Осем години поред, от 1979г. досега, е обявяван неизменно за най-добрия естраден изпълнител в страната!

Васил Найденов живее в квартал „Иван Вазов”. Още от входа на кооперацията започват „рецензиите”, признанията, пожеланията, написани по стените от многобройните му почитатели. А на вратата на апартамента му: „Васко, пази се от тези, които са написали всичко това! Леля ти”. Сам той признава, че се стреми да спазва напътствието.Още при първия ни разговор ме изненада със своята загриженост за тревожните проблеми на българската естрада, за потенциалните ѝ възможности, неразкрити по знайни и незнайни причини, макар че имаме талантливи певци, поети, композитори и по-малко на брой талантливи аранжьори.

- Кога „тръгва” една песен?

- Според мен — каза Васил Найденов — песента не бива да остане в залата, където е изпълнена, а на всяка цена да тръгне сред хората. Дали ще бъде така, се разбира много рано, още преди припева. Мисля, че има флуиди-въпроси, излъчвани от певеца, и флуиди-отговори — от публиката. Няма ли я тази връзка, нищо не се получава. Аз не мога да се оплача, че ми липсва активното съдействие на слушателите при моите изяви, дори понякога е водещо. Какво имам предвид? Случвало се е, като излизам за първата си песен, още да не съм достатъчно „загрял”. Щом обаче видя одухотворените лица на предварително подготвените за разлика от мен зрители или пък чуя ръкоплясканията в аванс, вече съм готов, флуидите се развихрят и... казано честно, в такива случаи всичко ми е наред! За мен нашата публика е великолепен „съавтор” както на естрадните певци, така и на актьорите — тя умее да ни помага, да ни насърчава, да показва открито, без снобизъм своето съучастие и дори съпричастие с изпълнителя. Затова винаги се радвам много, когато получа нейното признание.

- Къде беше толкова време?

- Много обичам и уважавам съветската публика. От няколко сезона с моите приятели водим един и същи разговор: „Къде беше толкова време?” В Съветския съюз!” „Ще пътуваш ли някъде скоро?” „Пак там!” В момента съветската естрада е особено интересна — отърсила се от всякакви подражания, тя върви по собствен път на възходящо развитие и има сериозни успехи. Общувам отблизо с Алла Пугачова, Валерий Леонтиев, София Ротару, „Веселые ребята”, с някои от най-новите съветски звезди и виждам как те растат просто с часове. А моята приятелка Алла направи истинска революция в естрадата, като я сприятели с театъра, балета, живописта и други сродни музи. Това искам да направя и аз. Имаме уговорка с нея за съвместен филм — парад на театралната естрада или на естрадния театър, ако, разбира се, осъществим, както трябва, предварителния си замисъл. Слушах много интересни състави от Рига, Талин, Ереван. Видях, че там никак не се боят от най-трудните и най-рискованите експерименти, а публиката проявява разбиране и търпение — окуражава всеки успех и в същото време опрощава великодушно „попътните” неблагополучия.

Само през миналата година имах повече от 70 концерта 6 различни градове на Съветския съюз

Повече от четири месеца бях там, посрещан изключително сърдечно. Само веднъж представител на „Госконцерт” ми направи колегиална забележка, че след като почти всички съветски естрадни певци и състави пеят обути с кецове, не бива да се явявам с обувки (а така бях направил на някои от последните си концерти).

В момента наред със Си Си Кеч, Мадона и „Модърн токинг” много често се споменава и името на Сандра. Тя стана звезда от световен мащаб, но може би малцина знаят, че това е същата Сандра в гостувалия и у нас холандски естраден състав „Арабеск”. Тогава имах възможност да я наблюдавам отблизо и сега мога да кажа, че израсна невероятно бързо, работейки над себе си, търсейки (и намирайки!) своя стил. Изводът е: най-важното за един изпълнител е да намери себе си в истинския смисъл на тази шаблонна, но смислена фраза и да тръгне  пo единствения възможен път — своя!

Много ме изненада признанието на един приятел на Оливия Нютън-Джон: „След най-тежките си концерти, които продължават поне три часа и включват буйни песни и танци, напомнящи класическия аеробик, тя ме мъкнеше по дискотеки, където продължаваше да танцува до зори. Просто не мога да си обясня тази нейна ненаситност, уникалната ѝ физическа издръжливост...” А аз си я обяснявам — за Оливия Нютън-Джон песента и танцът са съдба, хоби, щастие. И затова на нея нищо не ѝ тежи нито на естрадния, нито на дискотечния подиум. А тя се грижи и за физическата си подготовка. Същото е и при Тина Търнър, една от изпълнителките, които много уважавам. На някои от концертите си вместо обявените два часа по свое желание тя удължаваше програмата почти още толкова. Изпаднала в творчески екстаз. Тина така се вдъхновява, че пее и танцува не само за многобройната публика, но и за собствено удоволствие! Умее да прави естраден театър. А Рей Чарлз, Луис Армстронг, Ела Фицджералад, Арета Франклин, Стиви Уондър, Шарл Азнавур са почитани естрадни певци — класици.

В естрадата въпреки голямата и неспирна конкуренция не е кой знае какъв проблем в определен момент да се изкачиш на върха. Проблемът е как да останеш на този връх. И ако все пак съумееш да направиш това, как да подобряваш собственото си шампионско равнище? Без да се оплаквам от липса на добро самочувствие, бих казал, че моето многогодишно първенство сред колегите по-скоро ме тревожи, отколкото радва.

Често и честно си задавам някои неудобни и за тях, и за мен въпроси: „Определен съм за №1, а дали е така, кой ще ми каже?”, „Нима няма други, по-достойни и ако няма, не се ли самоуспокоявам излишно, не стоя ли на едно място, на добро, привлекателно, но все пак средно равнище?”, „Не става ли понякога шампионът вреден и опасен за другите с това, че може би ги потиска, че може би го приемат за най-добър по инерция, че той пречи да се забележат достойнствата на втория, третия, четвъртия, на последния дори?” Тези въпроси не ми дават мира, когато моите приятели, знайните и незнайните почитатели, ме поздравяват с успеха, възприемайки го само от неговата външна, целофанова страна.

В една моя песен има такъв стих „за първите венци плетат...” А за вторите, за третите, за последните? Много ми хареса в една анкета изказването на нашия известен публицист Стефан Продев, че бил впечатлен от гордото умение на Енгелс да бъде втори. Ето това е въпросът: умеем ли да бъдем втори, трети, четвърти, умеем ли да бъдем последни дори? Защото светът на естрадата е постоянен водовъртеж, при който местата могат да се разменят непрекъснато. Важно е какъв е общият дебит на свежата вода в този водовъртеж и каква е нейната действена сила. Някои могат да се учудят, че разсъждавам така, но аз съм вече на 37 години и въпросите откъде идвам, къде съм сега, накъде отивам и кога и как ще стигна там за мен са неизбежни!

- Коя фраза от ваша песен сте приели за свой житейски и творчески девиз?

- И утре е ден!

А какво го очаква в утрешния ден? Кратки гастроли и дълги турнета в много страни, телевизионни концерти, музикални филми, участия в авторитетни международни фестивали не само на нашия континент. И едно творческо обогатяване, разгръщане на многостранния му талант в така желания от него „театър на естрадата“.

Предоставих на Васил Найденов право на последното изречение в нашия дълъг разговор: - Казано честно, не всичко ми е наред, но... гледам напред!