Явор Дачков: Върнаха ни в 80-те с режима на водата

България през 2024 г. Гледах по новините репортаж от Ловеч и режима на водата там, който се дължи изцяло на човешка некадърност и тотален отказ от институционална отговорност и чисто човешка грижа за цивилизованост, а не на природни дефицити и обективни причини. Така започна гневния си коментар в социалните мрежи журналистът Явор Дачков.

13 часа през деня няма вода. Показаха едно училище, в което за обяд децата трябва да си поливат с канчета вода от бидоните и веднага се върнах 40 години като в машина на времето. 

По време на късния соц (втората половина на 80-те) почти в цяла България имаше режим на водата. В Габрово, балкански град, в който водата се стича и блика отвсякъде, имаше същия режим като в Ловеч днес - пускаха я до 9 сутринта, а после от 18 до 21 вечерта или нещо такова. Помня, че едни западногерманци бяха на гости в съседите и когато разбраха, че ни спират водата попитаха съвсем добродушно: А защо не си смените кмета?

През 1985-та отидох да уча във Враца (също здрав балкански град) където за дълги периоди от време въобще нямаше вода. Караха я с водоноски и трябваше да се слиза с кофи, за да се пълни. Проблемът беше, че по това време спираха и тока (два часа имаше, два часа нямаше) и асансьорът не ми вършеше работа, защото живеех на седмия етаж. 

От Враца до Габрово (около 160 км. и 2 часа с кола) и обратно пътувах с БДЖ (автобусната мрежа въобще не беше развита) между 6 и 12 часа, защото имаше три прекачвания - в Мездра, Горна Оряховица и Върбаново (сега Царева Ливада), но на никой в България не му беше и хрумнало да направи координация в мрежата, така че когато слезеш на едната гара, веднага да хванеш влака за другата. Помня, че на 16 години се добрах от Враца до Върбаново към 21 ч. и трябваше да дремуцам в малката чакалня до 6 сутринта, за да хвана влака за Габрово. 

Като гледам днешните репортажи от безводието в Ловеч и всички останали, защото това е много по-тежка тема за редица населени места, в които въобще няма вода, се връщам 40 години назад и виждам, че не сме мръднали. 
Не разказвам това, за да дразня носталгиците по соца или евроатлантическите оптимисти. Констатирам приблизително близкия битов и социален фон, върху който премина по-голямата част от живота ми, който е прекрасен, заради прекрасните хора с които Господ ме срещна и събра. Извън това обаче е много тегаво да се удряш в тази стена от перманентно безразличие към общото благо, колкото и патетично да звучи.

P.S. Спомних си още нещо. В началото на демокрацията в София също имаше режим на водата под ръководството на синия кмет Янчулев. Тогава бях заклет седесар и не можех да повярвам, че ми се случва повече от същото. 
Черешката на тортата обаче дойде в Ню Йорк през април 2001-а година, когато от БНТ отидох да интервюирам Хенри Кисинджър. С оператора Тони Евлогиев ( Бог да го прости!) бяхме настанени в прословутия пентхаус на българската легация в центъра на Ню Йорк за три дни. В два от тях нямаше топла вода и това не беше по вина на кметството на Ню Йорк, защото в Манхатън си имаше. Участ.