За пръв път: Показват оригиналните рисунки на Радичков към „Ние, врабчетата“

Почитателите на творчеството на Йордан Радичков ще имат възможност да се срещнат за първи път с оригиналните рисунки на автора от най-обичаната му детска книга „Ние, врабчетата“. От 30 май до 10 юни в галерия-книжарница „София прес“ на ул. „Славянска“ 29  ще бъде открита изложбата с 20 оригинала, изобразяващи света и живота на добре познатите  на няколко поколения читатели врабчета.

Оригиналите, които за първи път ще бъдат показани пред публика и се пазят в архива на семейството на големия писател, представят някои от най-обичаните герои от книгата. Сред тях се нареждат прословутото Онова нещо, Юнашка фланелка, Краката му стърчат навън, смрадовранката с нейното френско списание от 1903 година, Дебелачко, кукувицата, Пешеходеца който си подсвирква с уста и още много други.

През годините илюстрациите към "Ние, врабчетата" претърпяват множество трансформации. От първото до последното издание на книгата има множество доловими разлики в любимите врабци. Майсторът на перото от Калиманица не спира да ги прерисува през годините, прави опити върху лика на своите герои. Рисува множество варианти на самите врабчета, на плашилото, котарака, ястребът, за да стигне до финалния и най-изчистен вариант на своите птици.

Посетителите на събитието ще имат възможност да научат повече за оригиналите и характерния стил на рисуване на Йордан Радичков от Антон Стайков. Заедно с това, на откриването на изложбата ще бъде представено и новото издание на „Ние,врабчетата“. За първи път от много години насам, то се появява на бял свят с твърди корици и прекрасен нов вид, дело на художника София Попйорданова.

„Ние, врабчетата“ е втората детска книга на Йордан Радичков. За първи път тя се появява през 1968 година като още на следващата година произведението е отличено с наградата на Съюза на българските писатели. 

Истинската награда и признание за „Ние,врабчетата“ идват с множеството преводи на книгата на чешки, словашки, унгарски, полски, руски, финландски, италиански, немски, френски, корейски и много други езици, множеството издания в България и няколко поколения читатели, които отрастват с историите за смелите врабци. Заедно с това „Ние, врабчетата“ е и най-дълго играната постановка в репертоара на Столичния куклен театър.

 За „Ние,врабчетата“ авторът споделя : „..Книгата е написана за деца и за възрастни и я обичам, защото в нея се разказва за врабчета. И смятам, че всички хора, преди да станат големи, да станат важни или да станат значителни, преди това са били врабчета“.

Историите за птичата ривиера, какво представлява играта на врабчета, кой е страшилище за снежните човеци, може ли да сееш плашила, как се лети на заден ход, ходят ли врабчетата на училище, как се стига до Цариград, кой е Драги ми господине, за колко седмици суха храна е нужна, за да се стигне до луната и каква е оная точка в небето, която често забелязваме са една малка част от света на „Ние, врабчетата“.

„Виждате ли тая птича перушина, която се люлее и се мъчи да се задържи във въздуха? Тя лети самотно, оглежда се с надежда наоколо и пада все по-ниско и по-ниско. Много перушина се люлее под небето и едно по едно перата ще притихнат долу на земята. Понякога тих вятър ще премине на пръсти, ще ги повдигне нанагоре и те пак ще си припомнят, че са летели някога, че са се къпали в синия въздух, гмуркали са се и са шумели весело. Но макар и долу на земята, макар и мъртва, нашата птича перушина стой тъй, сякаш всеки миг ще се сепне в съня си, ще усети жива тръпка и ще полети отново.

Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина! … И самата перушина спи и сънува старите си полети и това перо сънува тихата и обичана от всички Ю. Тц. Няма я вече Ю. Тц., няма с кого да си играем отново на врабчета, с кого да вием гнездо и на кого да нося сутрин рано вода от реката или да пея песничката Тананик.

Тогава ние, без да разговаряме, се втурнахме към падналата перушина и всеки от нас взе по едно перо, та да го занесе в гнездото си за спомен. Аз също вдигнах едно перо и си мислех по пътя, че всяка сутрин ще го вземам със себе си, за да хвърчим заедно. Но то беше много изстинало, та трябваше да го топля дълго в старото си гнездо. И знаете ли, че когато аз го топля, перото на Ю. Тц. сякаш оживява и също започва да ме топли. В такива случаи го пускам от гнездото и то дълго, дълго хвърчи и играе във въздуха, докато накрая падне на земята. (...)

Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!", пише големият сладкодумец Йордан Радичков в своята детска книга, която вече над половин век не губи популярност.