Защо Джонсън се отказа от колективния имунитет?

Д-р Петър Марков живее във Великобритания и епидемиолог към СЗО. Във Фейсбук профила си той ясно обясни защо концепцията за колективния (стадния) имунитет не бе осъществена, каквато беше първоначалната идея на премиера Борис Джонсън. Идеята се разпространява усилено и в България от педиатъра доц. Мангъров като алтернатива на пълната карантина.

Ето какви са аргументите на д-р Марков.

По-малко от 2 седмици след като всички се чудехме къде е вирусът и кога ще се появи първият случай, вече като че ли устойчиво прехвърляме първата психологическа граница от 10 нови случая всеки ден. В очакване на друга такава днес или утре, използвам времето да напиша за стадния имунитет, към който имаше неочакван за мен интерес, и за това как (не) трябва да го употребяваме.

Още с обявяването за мен беше видно, че тези мерки трудно ще бъдат изпълнени в предложения вид и по-надолу обяснявам подробно защо. Очаквано, още на другия ден, та и до днес, планът беше остро критикуван от епидемиолози, лекари и учени. В следващите дни от “Данунинг стрийт” излизаха противоречиви послания, последвани от едно дълго даване на заден ход със завойчета, докато не се стигна до сегашния момент. 

Вчера Джонсън обяви, че от петък Великобритания затваря всички държавни училища и детски градини и че в супермаркетите ще се влиза на малки групи. Затварят се театри и културни институции, отменят се масови събития, в това число и фестивалът Глaстънбъри – един от най-големите в света. Дори снимането на може би най-популярния телевизионен сериал в кралството, показван по БиБиСи с десетилетия – Ийстендърс, е преустановено.

Какво беше първоначалното предложение? Борис Джонсън каза, че правителството няма намерение да ограничава движението на хора или да взима мерки за намаляване честотата на контактите между тях в кралството, както направиха други страни в Европа и Азия. След това съветниците му обясниха, че целта на тяхната стратегия е да постигнат така наречения „стаден имунитет“ в Обединеното кралство. За да постигнат тази цел те обясниха, че възнамеряват да оставят хората да се инфектират по естествен път и епидемията да се развива. Само че това да става контролирано, така че по техните думи, когато случаите станат много, те да не са чак толкова много, щото здравната система да може да поема болните.

За да мога да обсъдя проблемите с горе описания подход, трябва първо да обясня накратко какво е стаден (или колективен) имунитет и как той работи.

Колективен имунитет се постига, когато в обществото много голям процент от индивидите имат свой имунитет срещу дадена инфекция. Когато повечето от хората са резистентни по този начин към инфекцията, то за въпросния патоген става много трудно да се разпространява от човек на човек. Ако например човек е зара̀зен, но е заобиколен само от хора, които са резистентни към заразата, то вирусът не може да се предаде нататък преди болният да се възстанови и така нишката на предаването се прекъсва. Когато броят на имунизирани хора в обществото е над един критичен праг, същото се случва навсякъде в популацията, където може да има зара̀зни индивиди. По този начин появата на зара̀зни хора в популация, в която повечето хора имат имунна защита, не води до разпространение на инфекцията, дори и не всички да имат такава защита. Малкото, които нямат имунитет срещу инфекцията, са защитени от груповия имунитет, дори и те да нямат собствен, защото са обградени със „защитен кордон“ от „непропускливи“ за инфекцията хора. Колкото е по-заразен един патоген, толкова по-голям трябва да е процентът на индивидите с изграден имунитет, за да се постигне колективен имунитет. Рутинните ваксинации в повечето случаи постигат колективен имунитет с важната цел да защитят уязвими групи от хора, които не могат да имат собствен имунитет. Понеже в практиката никога не може да се постигне 100% ваксинационно покритие на всички и понеже ваксините не са идеално ефективни, при ваксинация срещу тежки инфекция винаги остават 5-10% от хората, които нямат имунитет. Когато обаче сме имунизирали достатъчно голяма част от населението, тези, които не са ваксинирани, са защитени от стадния имунитет.

Това е особено важно за хора, които страдат от болести, които не позволяват да бъдат имунизирани, хора с компрометиран имунитет (онкологично болни, хора под имуносупресия заради присадени органи или заболявания), новородени и пеленачета, преди да стигнат до ваксинационна възраст и др. За всички тези уязвими групи единственият шанс да се предпазят от инфекции, които за тях могат бързо да се окажат фатални, е колективният имунитет. Но да се върнем на злополучния план във Великобритания.

Защо идеята на британското правителство нямаше как да бъде въведена?

Първо, както казах по-горе планът на Джонсъновите съветници беше да постигнат колективен имунитет като оставят всички да се заразят. Т.е., забележете, целта тук вече не е да бъдат пазени хората от инфекция, напротив, макар и парадоксално, крайната цел на този план е мнозинството хора да се инфектират, за да се постигне въпросният колективен имунитет. Разбира се, във тази идея има един огромен проблем. За да постигнем стаден имунитет при вирус със това ниво на инфекциозност, е нужно да се заразят над 60% от населението. Само над това ниво планът би работил.

Ако вземем за пример населението на Обединеното кралство, което е малко над 66 милиона, то 60% от 66 милиона = малко над 39 милиона и 600 хиляди души трябва да се заразят. При средна очаквана смъртност от 2% от инфектираните, в процеса на изпълнението на този план във Великобритания се очаква да умрат над 792 000 души.

Това число би надвишило (с много) броя на всички британци, загинали по време на всички сражения във Втората световна война, плюс цивилните жертви. Това, мисля, че няма нужда от по-нататъшен коментар. Само ще добавя, че самата идея да постигнем колективен имунитет срещу сериозна инфекция като оставим всички да се заразят и евентуално да се разболеят от тази сериозна инфекция сега, за да имат защита в бъдещето, е пълна безсмислица.

Второ, засега не е известно дали човешкото тяло изработва устойчив имунитет към новия коронавирус. След прекарване на някои видове инфекции полученият имунитет е дълготраен – може да е налице с десетилетия. При други може да трае само година–две например. За трайността на имунната защита след инфекция с новия коронавирус ние не знаем нищо, бидейки новопоявил се. Ще трябва да минат години на следене на стотици възстановени хора, преди да знаем това. Аналогия с другите известни ни коронавируси е възможна, но тя не носи оптимизъм. Инфекциите при тях по-скоро водят до не много траен имунитет. Т.е. ако се върнем отново на отменения вече план на Джонсън, ако се окаже така, че две години по-късно всички преболедували отново са податливи на заразяване, не можем да разчитаме на изграждане на колективен имунитет по предложения начин. От там цялата логика на предложения подход се разпада – отпада централната афиширана полза от него и остават само стотиците хиляди очаквани смъртни случаи.

И на трето място – поради голямата заразност на вируса, всъщност е невъзможно да се задържи предаването на инфекцията на желаните ниски нива, така че епидемията да расте бавно и болните да не надхвърлят капацитета на отделенията за интензивно лечение. Единственият начин това да стане, е да се въведат същите тези строги мерки, които британското правителство се опитваше да избегне. Т.е. връщаме се на изходна позиция.

В заключение, и трите обсъдени причини напълно важат в настоящата ситуация. Но всъщност всяка една от тях дори сама за себе си обезсмисля идеята да се стремим към създаване на колективен имунитет срещу SARS-CoV-2 посредством инфектиране на хората. Затова няма нищо учудващо, че планът на Борис Джонсън пропадна само дни след лансирането му.