28 юни 1913-а: Сърбия избива пленените наши офицери

Какво се е случило на днешния ден, 28 юни, през години?

На тази дата през 1887 г. правителството на Васил Радославов подава оставка. На 28 юни 1903 г. в местността Петрова нива в землището на село Стоилово край Малко Търново се провежда конгрес на Одрински революционен окръг, на който се взима решение за вдигане на въстание (Илинденско-Преображенското) не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли, припомня „Фокус”

Ето и другите значими събития на 28 юни:

2016 г.
Правителството даде съгласието си Чехия да открие в Пловдив почетно консулство с консулски окръг, обхващащ Пловдивска област. За почетен консул е предложен доц. Иван Соколов.

2000 г.
Българската комисия към ПРООН представя доклада си за човешкото развитие за 2000 г., според който България е на 60 място с 4800 долара Брутен вътрешен продукт на глава от населението и 71,3 г. средна възраст.

1963 г.
На мястото на съществувалия повече от десет години Кабинет на преводачите е създадено Обединение на преводачите на художествена литература с 80 членове и председател Любомир Огнянов-Ризор (1910 – 1987г.)

1913 г.
Български офицери, попаднали в плен край Босилеград, са избити по изричната заповед на сръбския капитан Aрсениевич.

1913 г.
По време на Междусъюзническата война, румънската армия преминава цяла Южна Добруджа без да срещне съпротива. Ден по-рано Румъния обявява война на България. На 2 юли са извършени румънски десанти при Оряхово, Гиген и Никопол. На 4 юли е завзет Добрич, а на 5 юли - Варна и Балчик. До 15 юли румънските войски стигат Пирдоп и Златица. На 11 юли Австро-Унгария ултимативно налага да започнат преговори за примирие.

1913 г.
По време на Междусъюзническата война, в сражения срещу сръбските войски, загиват опълченците от 2-ра Скопска дружина на Македоно-одринското опълчение: Редниците Васил Апостолов от Цървария, Паланешко, Вешо Несторов от Тресавче, Дебърско, Марин Бърджев от Разград, Гаврил Младенов от Любанци, Скопско, Георги Апостолов от Бели Кочанско, Георги Карев от Ястремник, Кочанско, Мито Христов Филипов от Лешок, Тетовско, Серги Павлов Петров от Билиндас, Гостиварско, Филип Григоров Матов от Левуново, Гостиварско, Зако Томов от Тетово, Атанас Спасов от Милутинци, Паланешко, Санде Стоянов от Винци, Кумановско, Стефан Трайчев Китанов от Винци, Кумановско, Александър Попкиров от Бели, Кочанско, Тодор Митев от Устри дол, Кечанско,

1913 г.
По време на Междусъюзническата война повече от 420 души от Щип и Щипска околия са избити от сръбската армия и сръбските чети. По повод на рождения ден на крал Петър, всички задържани българи в Крушово били доведени в залата на общината. Помощник-префектът им обещал амнистия, ако се съгласят да се признаят за сърби. Двама от доведените отговорили от името на всички останали, че единствено като българи биха могли да бъдат лоялни поданици на Сърбия и полезни за държавата. Веднага ги отвели обратно в затвора, където останали в продължение на още един месец.

1903 г.
В местността Петрова нива в землището на село Стоилово край Малко Търново се провежда конгрес на Одрински революционен окръг, с председател Васил Пасков. Взето е решение за въстание с главно ръководно боево тяло Михаил Герджиков. На конгреса на Петрова нива присъстват представители на ЦК на Тайната македоно-одринска революционна организация, на Окръжния комитет в Одрин, на революционните райони от Източно-маришката област, на революционните райони от Западно-маришката област, всички войводи, по-личните стари четници и дейци, някои от които след конгреса стават войводи или подвойводи, а и преди това водят части от районните чети. Конгресът решава въстанието да се обяви не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли.

Окръгът се разделя на следните пет въстанически района:
I. Малкотърновско-Лозенградско Бунархисарски въстанически район;
II. Чокенски въстанически район;
ІІІ. Мустафапашански въстанически район;
IV. Гюмюрджинско-Дедеагачки;
V. Ахъчелебийско Скеченски.

Михаил Иванов Герджиков (26 януари 1877 г. – 18 март 1947 г.) е деец на националнореволюционното движение в Македония и Одринско. Роден в Пловдив в будно революционно семейство. Следва право в Лозана и Женева (Швейцария), където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща и става учител в Битоля. Влиза в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и се отдава изцяло на борбата на нашите сънародници от Македония и Одринско за освобождението им от османско господство. Сближава се с Г. Делчев и става негов близък съратник. През 1900 г. е изпратен в Солун, за да подпомогне дейността на ЦК на ВМОРО по изграждането на комитетската й мрежа и в Одринско. Разкрит от османските власти, напуска града и постъпва в четата на Хр. Чернопеев. Скоро след това сам сформира чета в Гевгелийския район. От лятото на 1902 г. възглавява дейността на организацията в Одринско и полага големи грижи за нейното масовизиране в тази област. На конгреса на Петрова нива е избран за член на Главното ръководно боево тяло и участва непосредствено в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). След поражението на въстанието развива активна дейност за настаняване на изтеглилите се в България въстаници. Публикува статии в българския и чуждия печат, с които апелира към международната общественост за намеса в подкрепа на въстаналите българи. По време на Балканската война 1912-1913 г. разгръща широки партизански действия в тила на турската армия. След Първата световна война 1914-1918 г. подновява контактите си с ВМРО, без обаче да играе някаква съществена роля в нейния живот. По-активно се намесва в движението на анархистите. От 1924 г. до 1931 г. живее в емиграция - Цариград, Виена и Берлин. Подкрепя идеята за създаване на ВМРО (об.), но през 1928-1929 г. за кратко време, заедно с група свои съмишленици, се отцепва от нея. В навечерието и по време на Втората световна война 1939-1945 г., поради напреднала възраст се оттегля постепенно от активна революционна дейност и се занимава повече с журналистика. Сътрудничи на редица издания.

1887 г.
Правителството на Васил Радославов подава оставка.
Васил Христов Радославов (15 юли 1854 г. – 21 октомври 1929 г.) е политически и държавен деец, действащ член на БАН. Роден в Ловеч. Завършва право в Хайделберг, Германия, защитава и докторат. Завръщайки се в България, става един от лидерите на Либералната партия. Участва неколкократно в управлението на държавата като министър на правосъдието (29 юни 1884 г. – 15 юли 1886 г., 9 – 12 август. 1886 г.), министър на вътрешните работи (12 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.). По време на Регентството е министър-председател (16 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.). При управлението на Стефан Стамболов (1887 г. – 1894 г.) оглавява т. нар. легална опозиция. Включен е в състава на коалиционното правителство на К. Стоилов като министър на правосъдието (19 май – 17 септември 1894 г.) и министър на народното просвещение (17 септември – 9 декември 1894 г.). По-късно минава в опозиция на управляващата Народна партия (1894 г. – 1899 г.). Радославов е министър на вътрешните работи от 18 януари 1899 г. до 27 ноември 1900 г. Определя до голяма степен политиката на правителството, поради което управлението през 1899 г. – 1901 г. е известно като Радославов режим. През лятото на 1903 г. Радославов е обвинен в измяна на родината и княза, в използване на властта за лично облагодетелстване и е осъден от Държавен съд на осем месеца затвор и отнемане завинаги на гражданските и политическите права. Няколко месеца по-късно е амнистиран. Отново е министър-председател в един от най-тежките периоди за България (4 юли 1913 г. – 21 юни 1918 г.). Едновременно с това до 21 септември 1915 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве, а след това и министър на външните работи и изповеданията. След подписването на Солунското примирие 1918 г. емигрира в Германия. Осъден е задочно от Държавен съд като един от главните виновници за втората национална катастрофа.

1861 г.
Четирима български представители се явяват пред великия везир Мехмед Кабразлъ, за да му връчат поздравителен адрес по случай възшествието на султан Абдул Азис.
Абдул Азис (9 февруари 1830 г. – 4 юни 1876 г.) е османски султан, син на Махмуд II и брат на Абдул Меджид, владетел на Османската империя (1861 г. - 1876 г.). Полага усилия да закрепи загниващата османска феодална система чрез провеждането на ограничени реформи (Танзимат). Спрямо засилващото се българско националноосвободително движение провежда курс на открит терор и жестоки преследвания. По негово време борбата на българския народ за извоюване на църковна национална независимост достига своя връх чрез учредяване на Българската екзархия (1870 г.). Изпадането на империята във финансов банкрут поражда силно недоволство спрямо него и през май 1876 г. е детрониран. Малко преди това се разправя жестоко с избухналото в българските земи Априлско въстание 1876 г. Завършва живота си със самоубийство.

1850 г.
Във Видин пристига извънредният комисар на Високата порта Али Риза паша. На 30 юни 1850 г. Али Риза паша изпраща във въстаническия лагер в района на Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания. Избраната от селските старейшини делегация е приета от извънредния султански комисар на 5 юли. Въстаниците поставят искане за отстраняването на Видинския управител Зия паша, както и за "точното определяне на техните данъци за в бъдеще; отмяна на досегашния начин за събиране на същите от т. нар. субаши и да се предават непосредствено на управителите; отстраняване на всички турци от техните селища и разрешаване да носят оръжие също както мюсюлманите".

На тази дата са родени:

1957 г.
Роден е Георги Първанов, президент на България два мандата 2002 - 2006 и 2007 - 2011 г. Завършва специалност История в СУ “Св. Климент Охридски” през 1981 г. От 1981 г. е н. с. в Института по история на БКП; д-р (дисертация "Димитър Благоев и българския национален проблем", 1988 г.); ст. н. с. (1989). Член на БКП от 1981 г.; член на Висшия съвет на БСП (1991 г.), директор на Центъра за исторически и политически изследвания на БСП в периода 1992-1996 г.; зам.-председател (1994 - 1997) и председател на БСП в периода 1997 - 2001 г. Народен представител от БСП в ХХХVII, ХХХVIII и ХХХIХ Обикновено Народно събрание. През кризата от януари-февруари 1997 г. заедно с Николай Добрев оглавява групата в ръководството на БСП, която критикува кабинета на Жан Виденов, иска отказ от нов кабинет на левицата и търси обществен консенсус чрез предсрочни парламентарни избори. На 28 януари 2001 г. подписва договор за учредяване на коалиция "За България", в която влизат 15 партии, а за първи път - и представители от гражданска квота.
Президент на Република България от 22 януари 2002 г. През 2006 г. е преизбран за втори президентски мандат - до 2012 г.

1948 г.
В Твърдица, Молдова, е роден Иван Забунов - български историк, общественик и политически деец. Завършва специалност история в Кишинев, специализира в Москва и София; доктор (1975 г.); доцент през 1984 г.; специалист по история на българското Възраждане. Основател и председател на българското дружество "Възраждане" в Кишинев (от 1989 г.); депутат в Молдовския парламент (1994 - 1998). Съчинения: "Обновената Твардица", "Българите в Южна Русия и националното българско Възраждане (50 - 70-те год. на ХIХ в.)", "Българо-руските обществено-политически връзки през 50 - 70-те год. на ХIХ в.)" и др.

1904 г.
Родена е Зина Юрданова - българска художничка. Започва да учи живопис в Художествената академия в София през 1923 г. при проф. Ст. Иванов, но скоро напуска и отива в Мюнхен. Следването й в Германия и дългото й пребиваване в Париж (до 1947 г.) оставят трайна следа върху творчеството й. През 1946 г. става член на дружеството на художниците “Монпарнас”. Рисува с акварел, темпера, маслени бои (от 1972 г. с акрилни бои). След завръщането си в България представя първата си самостоятелна изложба в галерия “Форум” на д-р Димитраков (1947 г.). От СБХ не е допусната на изложби във Франция. В България има няколко самостоятелни изложби през 1965 г., 1971 г., 1977 г. и 1987 г. През 1993 г. и 1994 г. самостоятелна изложба й урежда галерия “АРТ 36” на К. Чекарлиева. Участва в “Есенен салон’94” - Париж. Зина Юрданова умира на 3 април 1998 г. в София.

1854 г.
Роден е Иван Андонов (И. А. Савов) - български революционер, участник в национално-освободителното движение, учител, адвокат, обществен деец. От 1861 до 1869 г. учи в родното си село (с. Мурсалково - дн. с. Спасово, Старозагорско), в Чирпан и Пловдив (1870–1871 г.). Учителства в с. Евджилери, Чирпанско (дн. с. Средно градище, Старазогорско) (1872-1874 г.), а по-късно в Чирпан. От 1872 г. е член, а след това и секретар (от 1874 г.) на чирпанския революционен комитет. Прави опит за въстание в Чирпан, след което емигрира във Влашко. Завръща се през пролетта на 1876 г. и активно се включва в подготовката на Априлското въстание. Заловен от османските власти, осъден е на смърт, а след това - на доживотен затвор. Лежи в пловдивския и цариградския затвор (1876–1878 г.). След Освобождението (1878 г.) заема редица административни длъжности в Източна Румелия. Той е един от организаторите и ръководителите на Съединението. Работи като адвокат (от 1887 г.). Избиран е за народен представител в III Велико Народно събрание (1886 г.), V - VII и ХIII Обикновено Народно събрание (1887-1893 г.), подпредседател на IV Велико Народно събрание (1893 г.). Дългогодишен председател на Поборническо-опълченското дружество (1904-1936 г.) и на Археологическото дружество в Пловдив (1923-1929 г.). Автор на книгите: "Из спомените ми от турско време" (част I, II 1927-1928 г.) и "Съединението" (1929 г.). Иван Андонов умира на 18 декември 1937 в Пловдив.

1840 г.
Роден е Димитър Иванов Горов - български търговец, борец за националната свобода. Брат на А. Горов. Сближава се с Любен Каравелов, Васил Левски, Ангел Кънчев, Стефан Стамболов, Христо Ботев и други дейци на революционното движение. Дава значителни средства за организирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), поддържа хъшовете в Румъния, а през 1875 г. наема къща за Гюргевския революционен комитет, наричан от апостолите "казармата". Финансира издаването на "Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова. Книжка първа" (1875 г.) и "Песни и стихотворения от С. Стамболова" (1877 г.). Спомоществовател при организирането на четите на Т. Стоянов и Хр. Ботев. Заедно със съпругата си И. Горова придружава Ботевата чета от Гюргево до Бекет (Ботев му предава прощалните писма до семейството и приятелите си). По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) разпродава имуществото си и се присъединява към руската армия като преводач. След Освобождението (1878 г.) живее в Трявна, с. Дерманци, Ловешко, и Плевен. Умира на 7 декември 1881 г. в Трявна в крайна нищета. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в родното му място Пещера.

На тази дата умират:

1993 г.
Умира световноизвестният оперен певец Борис Христов (1914 - 1993). Роден е на 18 май 1914 г. в Пловдив. Родът му е от Македония (Битоля, Прилеп), емигрират в България след Илинденско-Преображенското въстание. Музикалната си дейност започва в мъжкия самодеен хор “Гусла” под диригентството на Асен Димитров. След гостуването на Фьодор Шаляпин в България през 1934 г. заминава за Италия, където живее и пее до края на живота си. През 1946 г. дебютира в Реджо ди Калабрия в ролята на Колин от “Бохеми” на Джакомо Пучини. Обявен за “бас №1 на планетата”. Христов пее в лондонския “Ковънт Гардън” през декември 1949 г. (“Борис Годунов” на Мусоргски). Оттогава владее най-големите оперни сцени в света. За по-малко от 10 години подготвя репертоар от над 40 роли, които му носят безсмъртна слава. Забележителни са изпълненията му на Мефистофел, “Кончак и Галицки (“Княз Игор” на А. П. Бородин), Филип (“Дон Карлос” на Джузепе Верди), Борис Годунов (“Борис Годунов” на Модест Мусоргски) и др. Връх в творческата му кариера са ролите на Борис Годунов и Филип II.
През 1966 г. Софийската народна опера прави в Париж запис на операта “Княз Игор” от Бородин под диригентството на Йежи Семков, в която Христов изпълнява ролите на Галицки и хан Колчак. През януари 1970 г. постига триумф в неаполитанския театър “Сан Карло” с операта “Борис Годунов”. Пее за пръв път в родината си през септември 1976 г., когато прави записи с хора на катедралата “Св. Александър Невски”. През 1978 г. прави нови записи в България с хоровата капела “Св. Обретенов” в съпровод на Камерния оркестър на Българското радио. През 1986 г. основава и ръководи в Рим Българска академия за изкуство и култура. Вокално-сценичните превъплъщения на образите му се отличават с богатство на тембровите и динамичните нюанси, детайлна психологическа разработка и внушителни мащаби; близо е до традициите на Шаляпин в изпълнителското майсторство.

1977 г.
Умира писателят хуморист Ганчо Краев (1909 - 1977). Ганчо Краев Ганчев е роден на 1 февруари 1909 г. във Веригово (дн. към Хисаря). Завършва учителски институт в Пловдив (1934). В периода 1934 - 1946 г. работи като учител. Редактор във вестник “Стършел” в периода 1950 - 1969 г. Литературният му дебют е във в-к “Щурец” (1938 г., на Р. Алексиев). Има издадени 17 книги - сборник с разкази и фейлетони.

1921 г.
От засада, организирана от автономистите, в София, е застрелян Гьорче Петров (1864 - 1921). Георги П. Николов - Троячанец е роден през 1864 г. в с. Варош, Прилепско. Деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва средното си образование в Пловдив, учителства в различни градове на Македония. Включва се в революционната борба на македонските българи. Участва в Солунския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от авторите на новия устав и правилник на организацията, които изработва заедно с Гоце Делчев. От 1897 г. до 1901 г. е един от задграничните представители на ВМОРО в София. Не одобрява преждевременното обявяване на Илинденско-Преображенското въстание (1903), но след избухването му, участва в него с голяма чета. След неуспеха на въстанието продължава активното си участие в дейността на ВМОРО. От 1905 г. до 1908 г. е в състава на Задграничното представителство в София. След Младотурската революция 1908 г. заедно с писателя Антон Страшимиров издават от Солун сп. “Културно единство”.
По време на участието на България в Първата световна война известно време е председател на Окръжната постоянна комисия в Битоля, а след това кмет на Драма. След войната участва в създаването и дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Заедно с това заема и длъжността началник на бюрото за заселване на бежанците към Министерството на вътрешните работи.

1877 г.
Умира Иванка Димитрова Горова (И. Кънчева Ангелова) - участничка в национално-освободителното движение. Тя е родена около 1856 г. Сестра на А. Кънчев и съпруга на Д. Горов. Учи в Русе, където семейството й се преселва през 1860 г. Включва се активно в освободителното движение след женитбата си. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.), въпреки влошеното си здраве, тръгва заедно със съпруга с руските войски. Тежко болна, остава в Трявна, където умира от туберкулоза.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:

Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика” (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse”;

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;

National Geographic Arhive;

Исторически бюлетин – на “The New York Times”;

Исторически бюлетин – на “The History Channel”;

Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;