60 години от рождението на Чочо Попйорданов: Актьор с хамелеонски дар и с изтънчена присмехулност

Той връхлетя млад на екрана, за да го освежи с хулиганско неглиже

Култура
12:30 - 11 Юни 2024
3607
60 години от рождението на Чочо Попйорданов: Актьор с хамелеонски дар и с изтънчена присмехулност

60 години от рождението на незабравимия Петър Попйорданов-Чочо се навършват на 11 юни. И в живота, и на екрана той бе един от най-осенените и най-щури хора. Във в. „Култура“ Людмил Тодоров, светла му памет, написа доста точно: „За разлика от своя герой в „Льохмана”, Чочо никога не дойде на себе си. Той беше рядко вдъхновен и изперкал човек. Скоро го чух да казва в едно интервю, че енергията на хората не изчезва с тяхната смърт, а остава тук, на земята. Напълно го вярвам, когато си мисля за него“, сподели кинокритикът Геновева Димитрова. Текстът й за Чочо Попйорданов бе публикуван днес във фейсбук страницата на кино "Одеон".

"Близо 40-те екранни превъплъщения на Чочо за 27 години, от неговите 22 до 48 артикулират хаоса в душата/обществото и белезите на опустошение върху терена на екзистенциалното с универсално внушение.

Хашлашки хубав, експресивен – от усмивка, през жест до глас, с неустоимо тъмен поглед, той съвсем млад връхлетя на екрана, за да го освежи с хулиганско неглиже – независимо дали е с очила и вдигната яка на ученическо сако, с кожено яке и алаброс или гол със зализана коса или кръстче.

Екранното му присъствие е смесица от интелигентна динамитност, безпардонна киногеничност и безпределен енергиен капацитет. И беляза доста от филмите, създадени между края на 80-те и средата на 90-те: „Вчера” (1988) на Иван Андонов, „Без драскотина” (1988) на Зако Хеския, „А сега накъде” (1988) на Рангел Вълчанов, „Екзитус” (1989) на Красимир Крумов-Грец, „Аз, Графинята” (1989) и „Нещо във въздуха” на Петър Попзлатев, „Адио, Рио” (1989) „Вампири, таласъми” (1992) на Иван Андонов, „Тишина” (1990) на Димитър Петков-Пухчо, „Любовното лято на един льохман” (1990) и „Приятелите на Емилия” (1996) на Людмил Тодоров, „Онова нещо” (1991) на Георги Стоянов, „Кладенецът” на Дочо Боджаков (1991), „Граница” (1993) на Илиян Симеонов и Християн Ночев, „Сезонът на канарчетата” (1993) на Евгений Михайлов, „Козият рог” (1994) на Николай Волев...

Хулигански-чувствената му харизма ревитализира емоционалната фактура на киното ни, независимо от персонажи, жанрове, епохи и дори от качествата на самите филми.

Неслучайно Чочо се снима в някои от важните дебюти от края на 80-те – почти непознатото му тогава излъчване е колкото финяшко, толкова и нагло чувствено, а това вече е повод за работа отвъд видимостите.

Неудовлетворението на младите автори, идеологическото им омерзение и психологическа тръпност се материализират в неговото авантюристично-чаровно присъствие – конвулсивно до истерика като управителя на малко кино Лаки в „Екзитус“ на Красимир Крумов-Грец, нахакано до първичност като селския съпруг на Сиси Бойко в „Аз, Графинята“ на Петър Попзлатев, напористо до романтика като Свежия в „Любовното лято на един льохман“ на Людмил Тодоров, изтънчено до покруса като влюбения финяга Павката, прикован в инвалидната количка в „Тишина“...

Отраснал в киното и съдбовно влюбен в него, Чочо „влиза“ в различността на тези персонажи с устрем, интелигентност, талант. И в диапазона между обезсърчаваща сърдечност, тарикатски стойки, грубиянски изблици и нежни погледи недвусмислено прозира съучастието на актьора в новото за киното ни кинематографично явление, извадило болезнена неутешимост, драстична искреност, изповедалност, дори херметичност, ако щете.

После съумя да отелеси бруталната разправа с комунистическата еротика, още по-после – и с мутренската. Това са водещите теми в киното на 90-те, а постигнатата от Чочо амбивалентност отличава неговите, дори и най-лошите момчета от останалите – хем героят е противен, хем е магнетичен. Той извади драматизъм и от звяра.

Бе актьор не само с хамелеонски дар, а и с изтънчена присмехулност.

И съвсем естествено бе да играе във филми, протегнали се към почти непосилното за българското кино занимание с абсурда, при това в различни жанрове: драмата „Нещо във въздуха“, комедиите „Адио, Рио“ и „Онова нещо“.

От натрупване на второстепенни персонажи и групови герои, някак естествено в началото на 90-те Чочо се превърна в лицето на киното ни – първо сред затворената филмова общност, а после и сред широката публика.

А когато в хазартното му препускане от роля в роля, покрай епизодичните дойдоха и главните - гадният граничар Попа с огнен поглед в „Граница“, нежният, влюбен и обречен козар в „Козият рог“, истеричният непрокопсаник Иван в „Сезонът на канарчетата“, Сина сред бащини безчинства в „Кладенецът”.., присъствието на 30-годишният актьор доминира на „Златна роза“ 1994 – цели 7 филма, събирани накуп от 4 години.

И Чочо заслужено получи уникалната награда за „явление в киното ни“. Но още тогава сам си даваше сметка, споделял го е с мен, че режисьорите преекспонират физическите му данни и импровизационния му талант, че трябва да се спре, да се огледа... И неудовлетворението му прозираше отвъд купона, който неизбежно създаваше около себе си.

От 1996, покрай заетостта в Народния театър, Чочо компенсира срива на българското кино и през телевизията: в шоуто на Канал 1 „Клуб НЛО” (1996 - 2004) и в сериалите, от които не се отказа до края („Дунав мост” на Иван Андонов, „Хайка за вълци” на Станимир Трифонов, „Патриархат” на Дочо Боджаков, „Врабците през октомври” на Анри Кулев, „Хъшове” на Александър Морфов, „Под прикритие” на Виктор Божинов, Димитър Гочев, Зоран Петровски).

Популярността му стана буреносна. Въпреки че се прослави с Джими от „Дунав мост“ и е неистов като съдбовния си Македонски в „Хъшове“, за мен е особено ценен неговия цветист Жендо Хайдутина в романната екранизация на "Хайка за вълци", беснеещ от невъзможност да живее по своите си витални закони. Чародеен е и селският му философ Паскал във "Врабците през октомври".

Но, освен редник Каракочев и сериалите, в телевизията Чочо създаде две важни роли в жанрови филми на също без време отишлия си Илиян Симеонов, които минаха почти незабелязано: първо беше прекрасният барабанист в пътуваща рок група с тъмни очила и ярка кърпа на село в съвременния уестърн „Сомбреро блус” (1999), а после – безскрупулно-обаятелната урбанистична мутра в екшъна „Ярост” (2002).

И, макар да се мярна колоритно в „Цахес“ (2010) на Анри Кулев и в „Островът“ (2011) на Камен Калев, а жертвеното ченге Момчил Нешев от „Под прикритие” да е последната му екранна изява, за мен неволната и дръзка филмова поанта на изключителния Петър Попйорданов е Димо в „А днес накъде” (2007) на Рангел Вълчанов. Изтеклите успешно-неистови 20 години от „А сега накъде” и собствената му безразсъдност бяха дамгосали красотата му и дори уникалния му сипкаво-топъл-секси тембър, но той с вглъбено очарование изрече молитвата „Отче наш”.

Спомням си, че по този повод Рангел Вълчанов, светла му памет, каза следното: „Най-трудното нещо е да изиграеш „Отче наш“. Защото е най-трудният текст за произнасяне. Това не значи, че аз се намесвам в интимното желание на хората, но то е част от играта на човека. Ние играем в тази религиозна мъгла или красива нирвана, в която живеем. Не може и да се откажем от нея, колкото и да се преструваме, че сме цивилизовани. Цивилизован си, ама страхът от крайния момент на човешкия живот винаги избира уплаха“.

Чочо Попйорданов персонифицира десетки пъти внушения за полет и разпад. Куриозът е, че, макар да беше идол на киното и театъра, артистичният му път е рамкиран от телевизията в полюсни сериални роли – от далавераджията в „Цветовете на изгрева“ (1987), който почти никой не си спомня, до „Под прикритие“, станал емблема на БНТ.


От всички изиграни роли Чочо се превърна в многоликия герой на прехода.

И дори киното ни да е сериозен длъжник на могъщия му талант, той си остава – гледаме филмите отново и отново. И ще ги гледаме. И вярвам, че Чочовото присъствие няма да се превърне в онази огромна перушина от финала на „А днес накъде“.

Иван Попйорданов написа книгата „Писма до сина ми Чочо“, („Сиела“, 2014). В 100 страници и 10 сегмента тя обема не само безумно харизматичната, талантлива и ранима същност на без време отишлия си син, но и тази на чудния му баща. Трите думи, с които бих я характеризирала, са безутешност, благородство, благодат."