Актьорът Димитър Маринов: Животът е представление без репетиции

Разбира се, че американската мечта съществува - благодарение на тази мечта Америка е държавата, която е, а аз съм това, което съм. Думите на Димитър Маринов сякаш казват всичко и събират целия оптимизъм и положителни емоции, които излъчва този човек, актьор и широкоскроена личност с огромна енергия и положително мислене. Тази комбинация от качества е вероятният код към нарастващото вдъхновение, с което той минава през живота. Успехите му са единственото логично следствие.

Димитър Маринов живее и работи в Америка. В началото на тази година той прослави България на червения килим на наградите "Оскар" като част от екипа на "Зелената книга", отличен в категорията за най-добър филм. Сега той се връща в родината си, за да открие академия за актьори с интерес към киното, рекламите и телевизията. Заниманията на Screen Acting Academy ще продължат между 25 ноември и 6 декември в НДК. Целта на актьора е да сподели опита си от Холивуд и да поощри младите си колеги в следването на мечтите им.

В интервю за БТА Димитър Маринов разкри каква е cъдбата на флагчето, което развя на наградите "Оскар", разказва спомени от работата му в театър "Сълза и смях", говори за позьорите и актьорите, за работата в актьорското студио на Бернард Хилър, смятан за гуру във филмовите среди, за новата вълна български актьори, за новите му роли след "Зелената книга", за американската мечта, за филма, вдъхновен от собствения му живот и, разбира се - за предстоящата академия в София.

- Г-н Маринов, пазите ли още флагчето, което цял свят видя по време на миналогодишната церемония на наградите "Оскар"?

- Да, пазя го. Флагчето е в гостната стая, изложено на поставка до трофея-наградата ми от Hollywood Film Awards за най-добър ансамбъл в "Зелената книга".

- Кога за последен път Ви се прииска отново да развеете българския флаг?

- Когато българският филм "Ирина" на Надежда Косева спечели Best Feature Film на фестивала за филми от Югоизточна Европа в Лос Анджелис (SEEfest, South East European Film Festival) през май тази година. Бях много горд!

- А кога за последно хванахте цигулката? Какво е мястото на музиката в сърцето на един артист?

-  Цигулката я хващам често. Дори и да не свиря професионално вече, тя е моят отдушник - и в тъга, и в радост. А и много често е въодушевление и импулс. Всеки артист трябва да има музика в сърцето си, дори и да не свири на инструмент. Музиката е първото изкуство и според мен останалите са породени от нея. Тя е музата за мен.

- През 1986 г., след казармата, започвате работа като чистач нощна смяна в театър "Сълза и смях"? Спомените Ви от това време хубави ли са или по-скоро лоши? Интересувате ли се от съдбата на този театър сега? Знаете ли какво се играе там, кои Ваши колеги излизат на тази сцена?

- Спомените от работата ми в "Сълза и смях" тогава са повече от хубави. Та аз работех в театър! Независимо каква, работата в театър е винаги вълшебна за мен. Това беше по времето, когато Вельо Горанов с неговата трупа "Движение" се бе подслонил в "Сълзата" и магията бе уникална. Тази трупа бе революция в българския театър. През 2016 г., когато снимах филма "Снимка с Юки", посетих "Сълзата". Бях приятно изненадан, че същият Вельо Горанов е директор, а и играе неговия фантастичен спектакъл "Великият инквизитор". Гледах и "Секси пране" с Албена Колева и Димитър Бакалов, а и два от моноспектаклите на Димитър Бакалов. Похвален бе фактът, че "Сълзата" е отворила сцената си за гостуващи трупи и артисти, а не е само за редови репертоарен театър.

- Защо е важно за един актьор да споделя опита си с по-млади свои колеги? Предполагам, че това е двустранен процес, от който и Вие самият научавате нови неща.

- Аз вярвам, че всяко нещо, което правиш за себе си, не би имало смисъл, ако не е от полза и не помага на другите. Споделянето на опит предава преживяното и наученото, за да доведе до растеж и до усъвършенстване. Споделянето е и шанс за поправяне на грешки с респект към по-доброто и разумното. Да, актьорите сме водени от его и нарцисизъм, но те трябва да са туширани в същността ни, а не да доминират в отявлена показност.

Често, за съжаление, виждаме примери, когато публиката е зрител на позьори, а не на актьори. И това е една от моите основни цели - да помогна на младите бъдещи колеги да осъзнаят разликата между показност и представяне. В крайна сметка, ние, актьорите, работим за публиката, стремейки се да я обучаваме, озаряваме, вдъхновяваме и често да я забавляваме.

Младите трябва да бъдат насърчавани с позитивна надежда и вяра, особено, когато чувстват страхове или несигурност. А ние, по-възрастните, от другата страна се зареждаме от тяхната енергия на възприятие и импулс. Трябва обаче, и всъщност е изключително важно, да се вслушваме в търсенията и нуждите им. Това, с което младите начинаещи актьори даряват актьора доайен, е свежата глътка живот, която припомня и връща към енергията на младостта и детската искреност. Към онази младежка, идеалистична все още непоквареност на мислене и творене. Много пъти младите предизвикват творческо прераждане на актьора доайен и вдъхват нови сили - безценно е!

Това е и причината да очаквам с голямо нетърпение моята нова среща с младите български актьори в предстоящата ми Screen Acting Academy в София, в края на ноември. Искам да споделям с тях, усещам го като моя отговорност и едновременно с това очаквам да ме заредят с тяхната енергия и артистична инвенция. Надявам се да срещна мотивирани, търсещи хора, готови да следват мечтите си. А аз да им покажа моя път и да им дам увереността, че такъв път винаги има.

- Вие сте част от екипа на актьорското студио на Бернард Хилър, смятан за гуру във филмовите среди. Как започна съвместната Ви работа? Г-н Хилър ли е най-голямото вдъхновение за Вашата преподавателска работа?

- Бернард Хилър ме забелязва по време на работата ми в майсторски клас, който провеждах в Холивуд. Негов студент, който участва и при мен, му дава идея да дойде да ме види. Аз бях чувал и знаех много за Бернард от други мои колеги и, разбира се, от медиите. Той седна в моя клас, наблюдава работата ни, но после разбирам, че решава веднага след класа да не ме притеснява. Решава да дойде отново и тогава да се запознаем.

Но в това време, между двата ми класа, бяха наградите на Критиците в Бевърли Хилс, където "Зелената книга" бе номинирана за 8 награди. В една от почивките, по време на церемонията, Питър Ферели, режисьорът на "Зелената книга", дойде при мен и ме попита дали е удобно да ме представи на един човек, който много иска да се запознае с мен. Това бе Бернард Хилър. Той сподели завидните си впечатления от моя клас, на който е присъствал и ме покани да гостувам в студиото му за един час разговор с неговите студенти. Аз приех, но след като този час завърши, Бернард не ми позволи да сляза от сцената, а обяви: "И сега, г-н Маринов ще води следващата част на обучението: Работа в откъси!". Аз доста се притесних, но окуражителната му усмивка с прошепнато: "Покажи им кой си!" ме ентусиазира.

Веднага след класа Бернард ме покани на вечеря, където ми направи официалното предложение да съм неговият главен асистент-преподавател. И така, от края на март досега аз работя с Бернард всяка седмица, понякога два пъти седмично, когато се наложи. Това е не само чест за мен, но и признание от един "гуру" в нашата индустрия. Той е не само вдъхновение, той е и пътеводител, мой ментор и приятел, на който аз винаги мога да се доверя и да разчитам, за което съм му искрено благодарен!

- Казвате, че идва нова вълна български актьори. Моля, назовете ги, нека се знаят имената им - още повече, когато идват от един наистина безпристрастен човек, необвързан с местната конюнктура.

- Да, има нова, и то доста силна вълна от млади актьори. Усетих и я видях не само в срещата ми със студентите в НАТФИЗ, но и в театрите, които посетих, във филмите, които гледах и в новите сериали. Не мисля че е колегиално и коректно да споменавам определени имена, тъй като знам, че в нашата индустрия всяко име е само за себе си достойно и уникално. Не мога да посоча един, а не друг, след като съм еднакво впечатлен по своему от всички млади, които гледах и с които разговарях. А и едва ли статията ви може да е толкова дълга, че да спомена... над 100 имена, нали?

Истината е, че не имената са важни, а подкрепата, която ние - предната генерация, трябва да отдаваме и с която да насърчаваме младите колеги - всичките, независимо от различията. Защото естественият подбор в нашата професия има право да прави публиката. Тя е единственият съдник за добър, предпочитан или успешен актьор. Ни най-малко аз бих могъл да бъда такъв съдник.

- Ще партнирате на Дензъл Уошингтън в "Малките неща". Това е първата Ви голяма роля след триумфа на "Оскар"-ите. Как се стигна до това предложение?

- Простете, но поради правилата на "Уорнар брос" все още не мога да споделя и коментирам ролята ми и обстоятелствата около нея, но ще мога да го направя съвсем скоро и да Ви информирам. Само ще отбележа, че това е една от поредицата роли, които след наградите реализирам. В момента също ме хващате в почивка на снимки за друга много голяма продукция.

- Съществува ли американската мечта?

-  Разбира се! Благодарение на тази мечта Америка е държавата, която е! А и аз съм това, което съм. Тази метафора е всъщност факт - в Америка имаш свободата и равната възможност да си себе си, да пробваш това, което желаеш, и да имаш реалните шансове да постигнеш мечтата си, изцяло зависеща от теб самия. В тази страна пътищата и вратите са отворени. Да, разбира се, има проблеми и пречки, има съобразявания и трудни завои по пътищата, но ако ги няма, ще е скучно и безполезно.

Аз винаги казвам на студентите си: "Проблемите не идват при теб, те идват за теб!". Проблемите са тези, които те карат да се бориш, мислиш, комбинираш и твориш, преоткриваш и променяш - така растеш! Колкото повече решени проблеми има, толкова повече успех и смисъл има.

- Историята на Вашия живот звучи повече от невероятно - с много изненади, завои, върхове, предизвикателства. Коя е най-невероятната част от битието Ви до момента?

- Ако част от битието ми бе невероятна, то аз нямаше да съм вероятен. Аз не приемам случките в живота ми за невероятни. Всъщност, те са напълно вероятни, защото са се случили на мен - такъв, какъвто съм и съм си ги заслужил, макар понякога нежелани или непредвидени. Всичките части в битието ми са специални и много ценни, мили за мен, та дори и годините, прекарани в затвора - по причини, слава Богу, непонятни днес за младите хора. Те бяха и продължават да са не само нужни, но и значителни, полезни за моето развитие най-вече като човек и после като актьор или преподавател.

Но винаги за мен най-съкровените моменти в живота ми са тези, в които имам възможността да работя с млади творци, да предавам опита и преживяното на тях. Това има най-съкровен смисъл за мен - да ги окуражавам, вдъхновявам и да ги провокирам към растеж.

- Има ли развитие идеята на Питър Ферели да се направи филм, вдъхновен от Вашия живот?

- Все още идеята на Питър Ферели е "на маса". Последните месеци, за щастие, съм доста зает. Нови роли в сериали, реклами, филм, работа в моето актьорско студио и в това на Бернард, а и семейството ми, не оставят достатъчно време да влезнем в дълбочина и подробности с Питър. Но определено се чуваме често и си подхвърляме идеи по проекта. Засега е проект в развитие, но се надявам от следващата година да влезе на предна позиция. Ще Ви държа в течение.

- Как бихте нарекли Вие филма за собствения Ви живот дотук?

-  Има едно правило при сценаристите: Заглавието идва след написването на сценария. Аз не мисля, че моят "сценарий" е все още написан. Пише се всеки ден - както сценариите на живота на всеки един от нас. Тъй като животът е едно представление без репетиции и поправки, така бих нарекъл засега сценария си - "Живот".