Актьорът Филип Гуляшки пред Lupa.bg: Щастлив съм, че професията ми е хоби и начин на живот

"Винаги, когато се колебаех дали да тръгна по друг път, нещо ме дърпаше обратно към актьорството", откровен бе пред Lupa.bg актьорът Филип Гуляшки. Можел е да стане много добър футболист, или вокалист на рок група, или пък успешен пиар и рекламен специалист. Но съдбата все го "бута" към тази професия, която в крайна сметка се превръща в негова страст, хоби и начин на живот и където вероятно чувства, че най-широко може да разгърне своя талант и своите идеи за изкуството. А и какъв друг път е могъл да избере Филип Гуляшки, след като е кръстен на любимия френски актьор на баща си - писателя Борис Гуляшки - Жeрар Филип. 

В интервю за Lupa.bg заклетият левскар Филип разказва увлекателно за своя детски футболен период, за "сблъсъка" с актьорското майсторство в Нов български университет, където се дипломира в класа на доц. Снежина Петрова, както и за всички "роли", които изпълнява самоотвержено и професионално във филмовите продукции.

През годините на следването си е участвал в постановките "Змейова сватба", "Сватба", "Цар и водопроводчик", "Огнено лице", "Шейк в лятна нощ", "Роберто Зуко". След дипломирането си през 2013 г. участва в независимия проект "Балкански копелета" на режисьора Екатерина Казакова и "Йерма" с режисьор Николай Младенов. През годините е участвал с епизодични роли в сериалите "Стъклен дом", "Седем часа разлика", "Кантора Митрани" и "Фамилията". Във филма "Спасителят" на режисьора Роберт Саво играе Апостол Филип, в "Распутин" на Бен Моул изпълнява ролята на Феликс Юсупов. 

Зад гърба си има и главни роли в късометражни филми, а навръх 40-ия си рожден тази година получи голям професионален подарък - спечели награда от филмов фестивал в Бразилия за най-добър чуждестранен актьор с „Циркът няма да работи“. Освен като актьор работи и като кастинг режисьор. Вече три сезона зрителите на крими сериала със захващащ сюжет - "Братя" гледат талантливия Филип Гуляшки в ролята на криминалния психолог Румен. Пред Lupa.bg той сподели какъв е героят му през неговите очи, както и защо е ангажиран с каузата на т.нар. социален театър.

Снимка: Петя Николова

- Филип, детска мечта ли ви беше актьорството?

- Всъщност първото смислено нещо, когато съм започнал да ходя е било да подритвам топката. А и поколенията бяха такива – че повечето хора се интересуваха от футбол.  Нямаше пространство, което да не можем да превърнем във футболно игрище. Бяхме доста креативни в това отношение. Иначе като малък проявявах голям интерес към киното. Родителите ми бяха изявени киномани и явно в това отношение съм се метнал на тях. Още като невръстен младеж съм си задавал въпроса какво е да си на снимачната площадка, да участваш в екшън или пък в любовна сцена. Другото ми желание е било да бъда фронтмен на банда. Имам влечение към рок музиката. Но най-голямата ми любов по това време беше спортът. Тренирах активно футбол. Започнах на „Герена“, след това минах и през „Академик“, докато нашите не ми измислиха една контузия...

Снимка: Петя Николова

- Прекъснали са вашият устрем да станете футболист?

- Не искаха да имат прости спортисти в къщата, те все пак са пишещи хора - интелектуалци и очакваха, че децата им ще се реализират в някакви по-стойностни професии (усмихва се).

Скоро след това дойде и залитането към театъра. В училище очаквах с нетърпение моментите, когато организирано ни водеха на постановки. Всеки път усещах, че присъствам на една магия. И както се случва най-често за един тийнейджър на 14-15 годишна възраст, се появи девойка, която да ми завърти главата. А тя тъкмо се беше записала в самодейна трупа в читалището в „Княжево“.

Аз тръгнах така да се каже като фен - помагах им, мъкнах им багажи, строях декора, пусках им - я музика, я осветление и така неусетно приключи театралният сезон. На есен се събрахме отново и Катя Казакова (куклена актриса, б.а., художествен ръководител на театрално студио „Камбана“) ми връчи един текст и каза: „Честита роля“, а аз докато се обърна и кажа каквото и да е било, вече беше късно. Това беше моят старт в актьорската професия, за който изобщо не съжалявам.

За мен Катето е един съвременен будител. Чрез изкуството тя подготвя младите хора за предизвикателствата, които ги очакват в живота. Ние всички сме й много благодарни. Догодина трупата ще направи 40 години, откакто майка й Снежина Казакова я е създала. На всеки пет години, „камбанките“ се събираме, без значение от професионалното ни развитие. Обичаме се и имаме нужда да се виждаме. Най-близките ми хора и до днес са тези, с които сме били заедно в трупата. За щастие с някои продължаваме да работим и до ден днешен в един частен театър, който се казва „Цвете“. Там се занимаваме и със социална дейност.

Снимка: Нели Куртева

- Учили сте актьорско майсторство при проф. Снежина Петрова в НБУ. Как се работи с нея като преподавател и като режисьор?

- Лесно и приятно. Изключително съм благодарен за всичко, което съм научил от нея и за цялата емоция и енергия, която е изхабила покрай мен и колегите ми. Срещата ми с нея я определям като фундаментална, за цялостното ми развитие като артист. Като човек, който обикаляше по това време много западноевропейски фестивали, непрекъснато ни даваше примери с това как там хората правят прост, но ясно четим театър, който докосва хората дълбоко в сърцата. Така ни възпитаваше и нас.

Филип Гуляшки в постановката "Майстори" на Драматичния театър "Невена Коканова" в Дупница, режисьор - Надя Асенова. Снимка: Петьо Кюркчийски

- Имал сте и много трудни години във финансово отношение. Минали сте и през най-различни позиции, които сте заемали в кинобранша.

- Да, бях масовка, реквизитор, отговарял съм за дневната програма. Още като ученик снимах като спец-масовка във „Версенжеторикс.“ Това беше страхотна възможност да имам поглед как трябва да се случат нещата. Започнах работа в Киноцентъра на различни позиции, проект след проект. Но през 2006 г. реших, че не мога повече да продължавам така, измъчвах се и исках да съм от другата страна на камерата. Театърът също много ми липсваше. Но тогава се разболях неприятно и това промени доста плановете ми. И настана време за равносметка - момент, в който да събера мислите си и да разбера, накъде е пътят ми.

Колкото пъти се опитвах по някакъв начин да изляза от тези среди, да поема в друга посока, се появяваше нещо, което ме теглеше към киното и театъра. И това се случваше винаги в моментите, в които се колебаех и си казвах: „Край, няма повече. Заключваме тази страница!“ По принцип не робувах на клишето „Артист къща не храни“.

Но пък вкъщи получих страхотна подкрепа и разбирателство, защото през този сложен период аз и физически не бях в състояние да работя.

Като Феликс Юсупов във филма "Распутин" на режисьора Бен Моул

- Надявам се, че вече всичко е наред със здравето ви и тези проблеми са зад гърба ви.

- О, да. Тогава имаше едни доктори, които ми обясняваха, че с това заболяване трябва да забравя за прашните сцени и  киноплощадки, че едва ли не трябва да отида да живея на 2500 метра надморска височина заради чистия въздух. След като се възстанових доста по- бързо от първоначалните очаквания, попаднах в класа на Снежина Петрова. Много исках това да ми се случи, предвид начина, по който тя борави с текстовете. Допада ми нейния стил, бързо скъсихме дистанцията – тя усети, че идвам с голям плам, че ми се занимава. Работата с нея беше чудесна и е истинско щастие, че имах възможността да се докосна до Снежи.

- Били сте на кръстопът дали да продължите с актьорството. Какви са били другите алтернативи за професионално развитие?

- Колебаех се дали да не се насоча към спортната журналистика от една страна или пиар и реклама от друга. Но винаги се случваше така, че отнякъде изскачаше Катя Казакова, която ме шамаросваше с три предложения и аз оставах в актьорската професия. Първият ми проект с Театър „Цвете“ например бе още в ранна студентска възраст. Работихме с англичани на тема „Трафик на жени“. Те дойдоха с готов форум театрален спектакъл с маски (Форум театър е социален театър – реална житейска история, отразяваща проблеми на местната общност. А зрителите участват активно и като актьори и опитват да разрешат казуса между протагонист и антагонист, б.а.), който те подариха на Театър „Цвете“, за да може след това да бъде реализиран в България.

Няколко месеца по-късно ме изпратиха на семинар за водещи на форум театър в Тимишоара, Румъния, където бяха събрали хора от половин Европа. Около 2- 3 години се занимавахме доста сериозно в тази посока. Театър „Цвете“ творяха, а ние от „Камбана“ бяхме първо като опитните зайчета, а сетне и първи доброволци в проектите им. След това за известно време се отдръпнах от форум театъра и така беше до преди 3 години, когато Цвете Янева (основател и художествен ръководител на театър „Цвете“, б.ред.) ми се обади и ме поканиха да стана пълноправен член на трупата.  

Гуляшки във филма "Чувство за непоносимост" на режисьора Боя Харизанова

- Имате много благотворителни инициативи и се занимавате с деца.

- Така е. Току-що приключихме проект, който се казва „Опознай правата си с творчество и знание“. Направихме го с младежи от пет различни града. Бяхме по двама обучители в град и въпреки странните времена, в които живеем,  успяхме да съберем младите хора на два общи тренинга в Чепеларе. Това е същността на тези проекти – децата да си направят вътрешния обмен, да излязат от зоната си на комфорт и да покажат развитието си, едни на други. С колегата ми Мартин Ноев работехме с младежи от Златарица. Това е малко населено място в централна България. Те са по-особен натюрел. Все пак са четири етноса - българи, роми, турци и каракачани.

Когато през септември 2021 г. изкарахме премиерите с тях изпитах изключително удовлетворение, защото усетих, че те са дръпнали духовно, ментално и емоционално и не ги е страх да са заявят като личности. Децата с всяка следваща среща ставаха все по-будни. Имаха изключителна нужда от това да ни виждат и да работим заедно. В деня преди втората ни премиера имахме странен казус с едно от момичетата, но това не ги сломи - напротив амбицира ги още повече. Те са страхотни младежи и ако сме успели да променим пътя, дори на едно от тези деца, ще си е заслужавало още повече самото усилие.

 Филип в ролята на Айтито в комедийния сериал "Играчи"

- Какво ви мотивира да се занимавате с такъв тип социален театър и със своего рода благотворителност?

- Каузите, които защитаваме. А именно човечност, съпричастност, желание да предадеш наученото, да имаш позиция и да я отстояваш. А и сме социално отговорни хора и беше важно да запознаем децата с форум театъра, както й да им обясним какви човешки права имат. Разгледахме две истории, които са актуални за Златарица – за расовата дискриминация и за трафика на момичета. Проблеми, които съществуват в тяхното общество. Отзвукът от местните беше много сериозен, защото очевидно всеки знае проблема, но никой не смее да го заяви на глас. Усети се, че един вакуум се изпусна и вече можеше да се говори свободно за тези казуси. Стана интересна дискусия между общинари, учители, общественици и те си казаха неща, които може би без нас нямаше да си споделят.

С екипа на спектакъла „Йерма“, който е продукция на Университетски театър НБУ и Испанския културен институт „Сервантес“, пък подкрепихме Фондация „Искам бебе“. В рамките на две години играехме всичките си представления благотворително, като средствата отиваха в помощ на двойки с репродуктивни проблеми.

Бяхме удовлетворени да разберем, че с изкараните от нас средства се е родило едно бебче. Каква по-сериозна мотивация от това да спомогнеш за раждането на нов живот!

Актьорът в спектакъла "Йерма" от Федерико Гарсия Лорка на режисьора Николай Младенов, продукция на Университетския театър НБУ и Испанския културен институт „Сервантес“

- Кои са тези цветя и пъстри неща в живота, които ви правят истински щастлив?

- Когато професията ти е хоби и начин на живот, е трудно да кажеш кое не те прави щастлив. Въпреки времето, в което живеем, гледам да оставам позитивно настроен и усмихнат човек. Да, усещането от добре свършената работа ме прави щастлив - когато четеш удовлетворение в очите на хората, чуеш аплодисментите им, усетиш топлата атмосфера, прегръдката, дали от колега, дали от младежите, които си научил на А и Бе, или просто на някой случаен фен, който иска да си сподели с теб. То е тук вътре, в душичката, това е основното, което нас артистите ни топли.

Снимка: Петя Николова

- Бил сте и щатен актьор, сега сте така да се каже свободен артист. Бихте ли споделили кое ви накара да не се обвързвате с щатна позиция в театрите?

- Пет години не бях репетирал нищо на сцена, бях се занимавал основно с телевизионни проекти и никога не се бях явявал на театрален кастинг през живота си. Точно в този момент Благоевградският театър обяви кастинг за мъжка и женска позиция. И си казах: „Ей сега ще се предизвикам“! Освен това те имаха доста сериозни изисквания, сред които да се представи и песен с танц от Бродуейски мюзикъл. Това ме амбицира още повече. Отивайки в Благоевград ме посрещна директорът Александър Галперин (театрален режисьор, роден и завършил в СССР, в сериала „Братя“ изигра ролята на украинския мафиот Фьодор Опланчик, б.а.) Той заедно с Аладин Алиибрахим – страхотен колега от театъра в Благоевград, който се занимава с пластиката и хореографиите в спектаклите, както и актрисата Албена Чобанова, присъстваха на кастинга. Веднага се харесахме.

След като приключихме с кастинга, Саша Галперин ми каза страхотни неща, които споделени от човек, завършил руската театрална школа, нямаше как да не почешат егото ми. Поканиха ме в трупата, подписах договора си, започнах репетиции с Ники Априлов по „Магьосникът от Оз“. 20 дни по-късно Галперин беше уволнен като директор, а аз също бях освободен. Всяко зло за добро. Тогава в театъра в Дупница обявиха, че имат нужда от актьор по заместване и отидох там. За 5-6 месеца активна работа, направихме три спектакъла, което беше чудесен опит за мен. Колективът в театъра в Дупница е малък, но пък много задружен. Това беше прекрасно време за моя творчески път. Но съдбата явно ме насочва към това да съм  фрийлансър. Имах много активна 2019 г. откъм проекти. За щастие успях да удържа на кота 70 % актьорски ангажименти, срещу всичко друго. Не, че не писах програма, бях първи асистент, правех локации, кастинг и др.

Аз съм голям фен на късото кино и винаги гледам да отделя внимание на проекти, особено ако по тях работят близки хора и ме е грабнала цялостната концепция. Във филма „Архитектът“, продуциран от Ирина Гюрова, започнах работа от самото начало и заемах мисля, че 7 позиции. А последното нещо, в което се включих, беше буквално преди да настъпи първият локдаун и да заключат всичко. Проектът бе на близка приятелка – Софи Шушкова и снимачно го реализирахме за две нощи. А филмът започна да печели награди от фестивали в Бразилия, което беше малко шокиращо за нас, защото не сме имали подобни очаквания.

Героят на Филип Гуляшки - Румен в екшън сцена в "Братя". Снимка: Владимир Михайлов

- Вие спечелихте наградата за най-добър чуждестранен актьор с „Циркът няма да работи“.

- Да, научих новината навръх 40-тия си рождения ден. 2020-та също се очертаваше да е толкова активна откъм проекти, но... знаем какво се случи. И след четири месеца почивка, през лятото на 2020 г. дойде приключението „Братя“.

- А с какво ви предизвика ролята на криминалния психолог от ГДБОП Румен в „Братя“? Вие самият занимавал ли сте се с криминална психология?

- Преди години бях участник в проект за симулация на съдебен процес – ролева игра. Първата част се реализира в школата на МВР в Симеоново. Тогава бях разпитван от подобни хора и си спомням, колко емоционално превъзбуден бях, след срещата си с тях. За всеки един актьор психологията би трябвало да представлява интерес, защото тя е част от нашата професия. По отношение на ролята на Румен - предизвика ме аналитичната нотка. Това, че той е човек, който има по-особено мнение по някои въпроси. Героят ми се видоизмени според нуждите на самия проект, особено в последния сезон.

Заедно със Стойо Мирков и Дани Ангелов Филип Гуляшки е част от отбора на антимафиотите в "Братя"

- Румен пуска повече закачки и проявява по-голямо чувство за хумор.

- Опитва се да заеме медиаторска роля, да създава по-небрежна атмосфера, въпреки че образът на Михайлов придава достатъчно настроение в групата. За нас снимките на „Братя“ бяха страхотно преживяване и то в период, в който много колеги нямаха възможност да упражняват професията си. Ние пък включихме на пълни обороти, като почти не сме спирали. В екипа се създадоха много силни връзки помежду ни. Приключихме снимки в края на октомври и след 10 дни започнахме да се уговаряме за срещи по между ни. И всичко това при положение, че в рамките на четири месеца сме били постоянно заедно – това говори за една хубава атмосфера в колектива.

- Вие самият създадохте ли си приятелства покрай сериала?

- Аз съм изключително благодарен, че имах това щастие да се срещна със Стойо Мирков. Само човек, който не го е опознал, не знае за каква личност иде реч. Той има толкова голямо сърце, такъв зевзек е, създава прекрасна атмосфера около себе си. Страхотен професионалист, партньор, който ще направи всичко за теб. В негово лице вече усещам и много стабилен приятел, за което съм изключително щастлив. Ние всички си го чувстваме като ментор, като „Господин Стойо“. Освен това и с Дани Ангелов много се сближихме, а с Радо Арнаудов и Иво Йончев се познаваме и от преди това. Сега просто засилихме връзката между нас и скоро може да очаквате още интересни изненади.

Снимка: Петя Николова

- Вие сте кръстен Филип, играете и апостол Филип във филма "Спасителят" на режисьора Роберт Саво. Замисляли ли сте за произхода на името, за това, което то ви носи?

-  Бил съм на 6-7 години, когато моята прабаба Злата беше първата, която ми каза: „Имаш имен ден на 14-ти ноември – това е денят на Свети Апостол Филип“. Тя ми сподели, че буквалният превод на името ми от древногръцки е „обичащ коне“, но значението, което носи е – повелител на конете, че той се носи, реещ се и вдъхновяващ. Баща ми ме е кръстил на любимия си френски актьор, на Жeрар Филип, а брат ми на любимия си руски поет – Сергей Есенин. Това е историята за това как съм се сдобил с тази титла, защото вярвам, че Филип е призвание.