Актьорът Мартин Димитров пред Lupa.bg: С ролята си в „Братя“ за пръв път изпитах удовлетворение от работата си

Ролята на Радо Андреев в сериала "Братя" направи младия актьор Мартин Димитров особено популярен сред телевизионните зрители. 28-годишният възпитаник на НАТФИЗ "попадна" в отбора на "лошите момчета" във филма, а героят му си спечели славата на стабилен мъж и корифей във финансовите схеми.

Преди участието си в "Братя" Мартин има сериозен опит както в киното, така и в театъра. И макар че детската му мечта не е била да бъде актьор, вдъхновен от двама артисти, той се записва в театралната школа на Малин Кръстев, а след това се подготвя за кандидат-студентнските изпити в Театралната академия и влиза от раз в класа на проф. Иван Добчев. И още като студент сбъдва мечтата си да играе в спектакъл на ерудирания режисьор Явор Гърдев в Народния театър. Въпреки че закъснява за кастинга, обявен от режисьора за ролята на Били в култовата пиеса на Едуард Олби "Козата или коя е Силвия?" Мартин впечатлява Гърдев с таланта си и печели ролята.

На сцената на Народния театър и отново под режисурата на Явор Гърдев даровитият актьор играе в още два спектакъла - “Жана” и “Хамлет”. От началото на 2018 г. е част от трупата на Театър "София". През този сезон Мартин Димитров играе в постановките "Нощта на 16-ти януари"и "Госпожа Министершата". Мартин Димитров има и силно екранно присъствие в сериала "На границата" на режисьора Станимир Трифонов и във филмите “18” на Атанас Христосков и “Безкрайната градина” на Галин Стоев.

Младият актьор сподели пред Lupa.bg, че е изключително критичен към себе си, но добави, че с ролята на Радо Андреев, който е дясната ръка на наркобоса Денис Топал в хитовия сериал "Братя" за пръв път е изпитал удовлетворение от добре свършената работа. И има защо, тъй като вече три сезона филмът се радва на огромен интерес сред телевизионната публика, а зрителите в социалните мрежи оживено коментират героите, един от които е и интересният, но и загадъчен Радо Андреев. 

Ще има ли четвърти сезон на криминалната драма и защо е трудно да си артист в България? На тези въпроси Мартин Димитров любезно се съгласи да отговори на Lupa.bg, макар че рядко дава интервюта. Той сподели с усмивка за своя опит като готвач в ресторанти и за своето умение да приготвя ястия с вкус, като добави, че вкъщи основно готви той. Мартин Димитров е и горд татко на две дъщери - Жана и Алина.

- Мартине, разговаряме с теб в първия ден на зимата. Какви асоциации ти навява зимата и връщате ли те към детството?

- Нормално като за всяко дете зимата е свързана с Коледа, със семейни празници, събиране на цялата фамилия, коледна трапеза, подаръци, рождения ми ден на 16 декември. Все хубави спомени нахлуват в съзнанието ми.

- Обичаш ли зимните спортове?

- Да, карам сноуборд. Мисля тази зима да се пробвам да карам и ски. Поне в някакъв аспект да се развия. (усмихва се)

- Имаш и други хобита, свързани с качване на адреналина – караш мотор.

- Да, детска мечта ми беше да карам мотор. И в първия възможен за мен финансов момент си позволих да си купя мотор, който карам и до ден днешен. Така да се каже го купих от лично изкарани пари от професията. Това ме направи много щастлив.

Мартин Димитров сред лунен пейзаж. Нов проект ли е? Предстои да разберем

- Моторите са ти като хоби? 

- Не само. Като цяло все повече ми се налага да търся някакви неща, които да ме разтоварват от битовизмите и от нещата, които все повече нахлуват в живота ми като баща на две деца и женен мъж. (смее се) Ходя да играя и футбол, ходя на фитнес от половин година, което го дължа на мои приятели. Те се погрижиха през годините да ми кажат, че всъщност съм дебел (смее се) и не спираха да ми го повтарят. Така породиха един много приятен комплекс в мен. Сега благодарение на тях съм се заел и спортувам доста стабилно. Иначе много са нещата, които правя, за да остана сам с мислите си.

- Едно от хобитата ти е да правиш мебели от бъчви. Би ли разказал как се роди тази идея?

- Тази идея се роди по време на първия локдаун през 2020-та. С моя близък приятел и колега Пламен Димов се чудехме какво да правим, защото тогава нямахме работа имахме, а и всичко беше затворено. Трябваше нещо да задвижим и да се научим на някакъв занаят. И така решихме да правим мебели от бъчви. Не мога да кажа, че нещата при мен се получиха успешно, защото вече не го правя (смее се). Пламен ходи отвреме-навреме в работилницата. Тъкмо се захванахме да правим някакви неща и тогава започнаха да ми идват най-различни проекти, свързани с актьорската ми професия – дублаж, представления, репетиции, снимки.

- С какво те грабна твоя герой Радо Андреев, когото зрителите гледат всяка делнична вечер в сериала „Братя“ вече три сезона?

- Може би ти е известно, че в България е много трудно един актьор да се реализира и да има работа като такъв. Истината е, че четири години нямах абсолютно никаква работа на снимачна площадка с изключение на много малки проекти и през лятото на 2020-та, когато продуцентът Краси Ванков ми се обади с предложението да изиграя Радо Андреев, аз дори не се и подвоумих и директно се навих да участвам. Персонажът ми не се появи в самото начало на първия сезон, а малко по-късно. С течение на времето започнахме заедно да го откриваме. Мисля, че и аз се погрижих и допринесох сценаристите да го изградят заедно с моя натюрел.

Героят на Мартин Димитров в "Братя" - Радо Андреев е най-близкият човек до наркобоса Денис Топал, в чиято роля е Владимир Михайлов 

- Радо Андреев е от героите, които най-малко изпадат в крайности.

- Е, в края на трети сезон изпада в крайности. Това е най-сладкото – да видиш как един праволинеен човек се променя в някакъв момент.

- Може би се дължи на факта, че бе предизвикан от човека, на когото е безкрайно лоялен – в случая боса Денис Топал.

- Нормално е, пропукват се някакви неща в доверието между двамата и съответно Радо, като верен човек близо до него, изпада в невъзможност да разбира поведението му докрай.

- Имаше една сцена, която предизвика доста шеговити коментари в групата на феновете на сериала в социалните мрежи, когато Мая, във великолепното изпълнение на Стела Ганчева, искаше да изчисти аурата на Радо Андреев и на Денис Топал. За теб беше ли предизвикателство такъв тип сцена?

- Не, по никакъв начин. (усмихва се) Аз обичам крайните сцени, търся ги не само в киното, но и на сцената. Обичам трудните неща, обичам силно емоционалните сцени. Имаше и предпоставки за ирония – самият реквизит го бяха подредили с някакви неща, имаше карти и просто на момента реших да се заиграя с едно бонбонче. Предлагат ли ти се такива неща от самия реквизит защо да не се пробваш. И то наистина стана забавно.

"Лошите" момчета в сериала - Мартин Димитров, Владимир Михайлов и Цветан Чолев, които изпълняват ролите на Радо Андреев, Денис Топал и Оги

- Зрителите досега виждат Радо Андреев все в делова обстановка или в екшън сцени. Само за няколко минути в целия сериал до момента беше поставен в по-романтична ситуация. Би ли искал твоят герой да бъде видян по-ярко и в тази светлина?

- Харесва ми, че тази страна на персонажа ми не се е проявявала все още и не сме я виждали. Надявам се, ако има четвърти сезон, да се развие в тази посока.

- Ще има ли четвърти сезон?

- Не знам все още. Знаете, че в България няма нищо сигурно, особено във времена на пандемия, но ако има и ако бъда част от него, би ми било интересно да видя Радо Андреев в по-личен план.

- Предстои финалът на третия сезон. Развръзката ще изненада ли зрителите?

- Финалът е много интересен и вълнуващ. Много неща ще се случат накуп. Може би някои ще ги изненада, други зрители пък вероятно са предрекли какво ще се случи. Всеки човек си има някакви допускания за сюжета и за сценария. Със сигурност ще е интересно. Предстоят много вълнуващи финални епизоди и предстои една доста забавна сцена. (смее се)

- Труден ли беше твоят път към НАТФИЗ и защо реши да поемеш по пътя на актьорската професия?

- Истината е, че в гимназиалните си години изобщо не знаех какво ще правя. Колкото повече се доближавах до абитуриентския си бал, толкова повече не знаех какво да следвам. Вече бях в 11 клас и тъкмо бях приключил с футбола, защото тренирах футбол, и тогава се появи един човек, който ме насочи към актьорската професия.

- А да бъдеш футболист не ти ли беше детска мечта?

- Това беше по-скоро мечта на баща ми. Винаги съм харесвал футбола като спорт, но никога не ми е било мечта да бъда велик футболист.

Актьорът в сцена от спектакъла на режисьора "Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)" в Народния театър

- Футболист – не, но пък актьор – да.

- Да, и точно преди да завърша училище под нас в блока, където живеехме, се нанесе едно семейство – мъжът беше куклен актьор – Владимир Колишкин. Така се случи, че той ме помоли да му свърша някаква услуга в неговия частен куклен театър в „Люлин“, където съм израснал. Тогава се запознах и с актьора Георги Спасов, който играеше в същия театър моноспектакъла „Храбрият шивач“. Останах да изгледам представлението от любопитство и бях много впечатлен от това, което видях. Владимир Колишкин и Георги Спасов са хората, които ме вдъхновиха да се занимавам с актьорство. Владо ме нае в театъра като осветител, уреди ме с карта от Съюза на артистите и с нея можех да гледам театър навсякъде. Владо ме насочи да се запиша и в театралната школа на Малин Кръстев. Отидох на кастинг в Народния театър, тогава школата беше на четвъртия етаж, след което се преместихме в Младежкия театър.

За година и половина в школата научих страшно много неща. Тотално се откъснах от средата, в която бях пребивавал, случиха ми се много интересни и различни неща. Бях много щастлив. За година и половина изгледах целия театрален афиш в София, някои неща повече от два пъти. 2010-2011 г. бе много вълнуващ период от моя живот, въпреки че аз още нищо не съм видял от света. Но за моите 28 години мога да кажа, че тогава животът ми претърпя много силен обрат. И така се запалих по актьорската професия, кандидатствах в НАТФИЗ, успешно влязох от първия път в класа на проф. Иван Добчев. Истината е, че не се подготвях усилено и усърдно, намерих си материали, които много ми харесваха, други не успявах да си намеря седмица преди изпита и ги намерих в последния момент. Но тогава все пак си повярвах. Може би съм ги излъгал. (смее се)

Мартин Димитров в ролята на граф Алексей Вронски заедно с Йоанна Темелкова като Анна Каренина в едноименния спектакъл на режисьора Николай Поляков в Театър "София"

- Е, защо да си излъгал приемната комисия?! Надали. Освен това във вашата професия е много важно самите вие да си вярвате.

- Така е, много е важно. То това е всичко. Може би 80% е да вярваш в това, което правиш.

- За какво си благодарен най-много на твоите учители Малин Кръстев и проф. Иван Добчев?

- За високата летва, която са сложили над мен и която ми се струва непостижимо да се прескочи от статуквото. Благодарен съм, че погледът е насочен някъде нагоре, че се целим във високото.

- Задавал ли си си хамлетовския въпрос „Да бъда или да не бъда актьор“?

- Задавал съм си го, даже наскоро си го задавах. Не знам защо си го задавам като има доста по-важни неща от този въпрос.

- Вероятно има обстоятелства, които те провокират и които вероятно са извън теб.

- Да, докато мога да изкарвам достатъчно пари, за да се грижа за семейството ми и за себе си, ще се занимавам с това. Ако срещна някаква трудност, ако съм жив и здрав, ще си намеря друга работа. В крайна сметка ще ми липсва професията, но ако се наложи, ще се разделя с нея.

- Надявам се да не се наложи.

- И аз се надявам, но никой не знае.

Мартин Димитров се забавлява след премиерата на филма на Галин Стоев "Безкрайната градина", където участва с главна роля

- Ти си работил като шеф готвач, имаш опит в кулинарията. И сега ли се занимаваш с това?

- Шеф готвач не съм бил, но съм работил в кухни доста дълго време. Това беше след като завърших НАТФИЗ – от 2015 до 2017 г. Работил съм в няколко ресторанта, имам опит и със сладкарството, работил съм и в италиански ресторант дълго време, готвил съм паста.

- Значи може да се насочиш към кулинарния бизнес.

- Определено мога да готвя. Аз съм активният готвач в нашето семейство. Съпругата ми също може да готви, но просто не го прави. (смее се)

- Съпругата ти все пак гледа две деца.

- Да, така е.

- За теб има ли малки и големи роли, трудни и лесни?

- Да има понятия като малка и голяма роля, но отношението ти към професията трябва да е еднакво, независимо какво е количеството на работата, която трябва да извършиш. Ако отношението ти е такова, каквото би било и към главна роля, то тогава няма къде да сбъркаш. Както всички се досещат актьорството е екипна работа и е важно всеки да уважава колегата си. Тук няма място за завист. И в този смисъл не би трябвало да делим ролите на малки и големи, както и не би трябвало да подценяваме нито един човек в това, което прави. Това е твоята роля и честно и достойно излизаш и си я изиграваш, независимо от обема й.

- Имал ли си трудни роли, които все пак са те измъчили, но които пък накрая, след като си се справил, са ти носили особено удоволствие от добре свършената работа?

- Доскоро бях много самокритичен към работата си, не бях срещал удовлетворение в нито един момент. С ролята в „Братя“ за пръв път изпитах някакво удовлетворение от крайния резултат, от работата, която съм свършил. Връщайки се назад в годините и към всички проекти, в които съм имал възможността да участвам, съм бил адски самокритичен. Казвал съм си: „Не, това не ми харесва. Защо така съм го направил?“ Постоянно си задавам някакви въпроси. Театралната постановка, която ми е коствала най-много нерви и въпреки всичките ми усилия, смятам, че не успях да достигна това, което се искаше от мен, е постановката на Явор Гърдев „Жана“. Премиерата беше в Народния театър през 2014 г. Това беше много, много трудно представление. Когато влязох в него бях все още студент. Това е роля, която и до ден днешен ме респектира.

Мартин Димитров на снимачната площадка на "Безкрайната градина"

- Скромното ми мнение е, че това бе един великолепен спектакъл и съжалявам, че бе свален от репертоара на Народния театър. Какво бе усещането да попаднеш на сцената на Народния театър – ти си още студент и получаваш шанса да си партнираш с такива големи и утвърдени актьори като Гергана Кофарджиева, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Биляна Петринска?

- Първия път, когато попаднах на сцената на Народния театър беше през 2013 г., печелейки кастинг за ролята на Били в „Козата или коя е Силвия?“ пак под режисурата на Явор Гърдев. Това е ролята на сина, която се изпълняваше от Иво Аръков, но по това време той замина за САЩ и обявиха кастинг за ролята. На този кастинг се явихме 12-13 мъже. Аз бях единственият, който закъсня за кастинга с 20 минути. (смее се) Беше изключително смешно. Още от първи курс в НАТФИЗ за мен Явор Гърдев беше топ режисьор и много исках да работя с него.

С Каталин Старейшинска и с Иван Николов бяхме доста близки по време на следването си и обикаляхме центъра на София, минавахме покрай Народния театър и аз казвах: „Пичове, да знаете, че до няколко години тук ще участвам в постановка на Явор Гърдев.“ Те се смееха, а аз отвръщах: „Хора, ще видите. Просто трябва да вярвате много силно в нещо и то ще се случи.“ И изведнъж Цвета Дойчева от моя клас ни събра няколко момчета и ни каза: „Пичове, на еди-коя си дата сте на кастинг при Явор Гърдев за „Козата или коя е Силвия?“ за ролята на Били.“ И аз си казах: „О, ето го моя шанс.“

Актьорът заедно с Елена Телбис в постановката на Явор Гърдев "Жана" в Народния театър

- Шансът се появи, но ти закъсня за кастинга.

- Закъснях, защото от вълнение не можах да спя през нощта. Кастингът беше от 1 часа на обяд. Станах сутринта, направих си кафе, пуснах си музика. По едно време си гледам часовника и виждам, че е 1 без 15. Тогава живеех в „Люлин“ при родителите ми, нямах кола и трябваше да се придвижа с метрото до центъра. Казах си: „Айде, газ“. Пристигнах в Народния театър целия облян в пот. Влязох на кастинга и Явор каза: „А, Мартине, здравей" и после се обърна към останалите колеги: "Добре, това е, Мартине, ти ще се ориентираш в ход.“ И направо трябваше да влезем сред декора на Камерна сцена с Мишо Билалов, който ни партнираше. Всички бяха седнали на двата дивана и отиваха и изчитаха сцената с Мишо Билалов. Затова се наредих последен, за да добия горе-долу представа за какво става въпрос.

Мина бързо и седмица по-късно преди репетиции в „Сфумато“ с проф. Добчев той ме дръпна и ми каза: „Мартине, честито. Явор Гърдев те е класирал за ролята.“ Проф. Добчев ме прегърна, целуна ме и беше много сантиментален момент. И оттогава до днес играя в „Козата или коя е Силвия?“ с голям кеф. Това е гениален текст на Едуард Олби и Народният театър има ексклузивни права за България.

Мартин Димитров в спектакъла "Покана за вечеря" на режисьора Тея Сугарева в Театър "София". Снимка: Иван Дончев

- Имаш ли сценична треска преди да се качиш на сцената, има ли го този особен гъдел?

- Гъдел има със сигурност. Сценичната треска има различни форми. Но ако ме питаш дали се вълнувам преди спектакъл – да, вълнуващо е. Напоследък се вълнуваме дали ще имаме публика в салона и дали представлението няма да падне, ако някой светне позитивен. Надявам се хората да се престрашат и да се върнат в театъра. Но преди премиера се вълнувам много. Опитвам се да си събера мислите, да се концентрирам. Преди премиерния спектакъл около нас, актьорите, се създава особена енергия.

С опита и колкото повече се играе дадено представление ти вече гледаш по съвсем друг начин. Малко или много изпадаш в някаква рутина, с която ние сме длъжни да се борим, за да не спираме да доставяме истинско удоволствие на зрителя и да можем да върнем зрителя отново в салона на същата постановка. Това е една от най-готините цели, която може да си постави един актьор – веднъж да те види в салона и след това пак да те види на следващото представление. Толкова много да те плени постановката, че пак да искаш да я гледаш.

- Какво почувства, когато за пръв път трябваше да играеш на сцената след като отвориха театрите след първия локдаун и зрителите бяха на 30% и то с маски?

- Помня много добре, когато излязох за пръв път пред маскираната публика, тогава играехме „Покана за вечеря“ в Театър „София“. Хубав и забавен по своему спектакъл. Но беше странно, защото хората едвам се смееха през маските. И в един момент актьорът чува най-вече себе си, защото като кажеш нещо звукът отива към залата, удря се в стената и се връща. И се създава усещането, че играеш в празен физкултурен салон. Беше тъжно и странно. С времето свикнахме, което не мога да кажа, че е добре.

Кадър от "Безкрайната градина"

- В киното ти се срещна с друг наш голям режисьор – Галин Стоев. Изигра главна роля във филма „Безкрайната градина“. Ти какво научи за теб покрай този проект и от срещата си с Никола Анастасов, за когото това бе последна кино роля?

- С Никола Анастасов нямах много срещи на снимачната площадка. Реално се засякохме два или три пъти. Той бе доста смирен и спокоен човек. Разказваше истории с леко просълзени очи, но и се смееше. Сякаш отвътре ти хващаше душичката като си поприказваш с него. Иначе за мен срещата с Галин Стоев бе много ценна. Филмът се занимава с една материя, която трудно може да се изкара наяве, рови се много надълбоко в душата. И колкото повече се опитваш да я извадиш, толкова повече тя се прибира навътре. Като актьор научих много полезни неща и как мога да боравя с емоцията. Сценарият е на базата на представлението „Приятнострашно“ на Яна Борисова в Театър 199.

Екипът на филма "Безкрайната градина" по време на премиерата в София

- Филмът е и заснет много красиво.

- Абсолютно съм съгласен. Георги Богданов и Борис Мисирков работят като един човек – като лявото и дясното око. Да им завиди човек.

- Имаш две прекрасни дъщери. Едната е още бебе. По-голямата гледа ли те по телевизията?

- Да, гледа ме и разпознава баща си дори в рекламите, които озвучавам. Жана вече ходи на ясла.

Мартин Димитров заедно със съпругата си Маргарита

- Да не е кръстена на пиесата, в която ти участва?

- Не, но много колеги тогава ми зададоха същия въпрос. Тя се роди малко, след като падна представлението. Всъщност Жана е кръстена на един от най-близките ми хора в живота – вече покойния ми дядо и на покойната прабаба на моята съпруга – Иван и Ваня. Ние чакахме тогава момче и бяхме решили да го кръстим Жан. Но впоследствие ни казаха, че няма да е момче, ще е момиче и ние решихме да не се отмятаме и затова се спряхме на Жана. Малката ми дъщеря пък се казва Алина – тя не е кръстена на никого, просто името ни хареса.

- Скоро имаш рожден ден. Какво би си пожелал?

- Семейството ми и близките ми да са живи и здрави. Да имаме повече поводи за срещи, по-малко да се разминаваме в разбиранията си. Да живеем в хармония. Такива неща бих си пожелал.

- Може да направиш и една вкусна торта за рождения си ден.

- Мога, разбира се, това е добра идея. Ще го направя.