Актьорът Радослав Владимиров пред Lupa.bg: Днес заменяме достойнството и честта за пари и слава

Снимка: Кирил Иванов

- Радо, Хайтов пише в разказа си „Сватба“: „Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно“. Каква беше твоята филмова „Сватба“?

- Беше много приятно и ценно преживяване. Бях много удовлетворен от целия процес и от начина, по който се случваха нещата на терен. Бях впечатлен и от отношението към актьорите по време на снимачния период. Работата по самия филм беше стегната и съм щастлив, че бях част от този смислен процес.

- Какво особено преоткри ти в света на Хайтов и по-специално за твоя герой – Мето?

- Потвърди до голяма степен вярването ми, че е необходимо в днешно време да се връщаме към чисто моралните ценности, които не са свързани с трупането на финансово състояние и лесни блага. Според мен това е хубавото на тези стари времена – че вътрешният свят на човека е изнесен на преден план като морал. Имам чувството, че днес малко или много сме позабравили ценности като достойнство и чест и сме ги заменили за пари и слава. Богатството е мимолетно, то не те запълва по начина, по който може да те запълнят тези ценности, за които говорим и преживяваме в самия филм.

Темата за честта, любовта и достойнството много силно ми повлия и утвърди схващането ми, че това тези неща са доста по-важни. Не казвам, че не е важно човек да се развива и да трупа състояние и просто да живее в този капиталистически свят. Важно е човек да има цели и да се развива като финансово състояние и начин на живот, но да не забравя другите неща, които са много по-трудно постижими според мен. Те изискват повече дисциплина и воля на характера и са много по-стойностни. Ако може да се обединят тези два свята, тогава мисля, че човек ще е доста по-щастлив.

- На теб беше ли ти интересно да се потопиш в една друга епоха? Действието във филма се развива в толкова специфичен район като Родопите, където властват различни от съвременните разбирания за любовта, брака, дълга, отговорността, традициите.

- Когато си свикнал да живееш в съвременния свят, всичко, което е различно от него, ти е ново. Зависи какъв човек си. За себе си мога да кажа, че съм любознателен и всяко ново нещо ми е много интересно като преживяване. Този свят, в който се потопихме, с цялата красота на Родопите, с начина на живот на хората - всичко това беше интересно.

Аз съм от София и съм свикнал по-голямата част от живота ми да прекарвам в града. Отивайки на едно място, където начинът на живот е толкова различен и като че ли ми се струва по-спокоен, в един момент се замислих кое ми е по-важно – това да си в града, да гониш кариера или да избереш да отидеш в планината, където животът е малко по-спокоен, макар и също да не е лесен.

- Трудно ли се снима филм за епоха, още повече за толкова специфичен район като Родопите, така че да останеш верен на историческото време? Кое е най-голямото предизвикателство във филма за съвременния зрител?

- Със сигурност е по-трудно да се снима в епоха. Що се отнася до актьорската част от процеса трудното беше езикът, който е по-патриархален. Думите, използвани от Хайтов, не ти стоят толкова естествено в устата. Юрий Дачев така е написал текста, така че да се доближи до съвременния начин на изказ, без да се губи част от автентичността на езика на Хайтов. Има преработка, която е фино подадена. Зрителите, които гледат филма, много по-лесно могат да се асоциират и да повярват на случващото се, защото ще го разберат като текст и така ще го усетят по-близко до себе си и няма нужда да отварят речник и да търсят еди-коя си дума какво означава.

Що се отнася до другата част от снимачния процес, която не е свързана пряко с нас, актьорите - има гигантски обем от информация, който трябва да се прочете, защото иначе има риск да се играят безсмислени неща. Без предварителната подготовка, която почти изцяло е извършена от режисьора Магдалена Ралчева, можеше да се получи една бутафория на екрана, която по никакъв начин ние не искаме и не сме търсили като ефект. Опитали сме се да е максимално близко до автентичното. Дори с малки претворявания все пак искаме да оставим този естетически вкус, който е в основата на филма и който надявам се, ще се види от зрителите.

- Колко близо и колко далеч от теб е твоят герой Мето като възприятие за света?

- За някои неща Мето е близо до мен. Благодарен съм на моето детство, защото макар да съм живял в София, всяко лято ходих с брат ми в две села и там прекарвахме ваканцията. И този живот на село, свързан с животновъдството, с градинарството – все неща доста различни от това да седиш и да си гледаш в телефона - са ми близки, тъй като съм минал през тях. Беше ми много приятно да се върна към тези спомени от детството що се отнася до начина на живот. Не беше толкова трудно да го приема, нямаше нужда тепърва да се запознавам с този начин на живот, тъй като съм минал по този път.

Що се отнася до изборите, които героят ми прави в самия филм - на този етап, в който съм аз на тази възраст - моите избори са различни от изборите, които прави Мето. Но персонажът малко или много е някаква смесица между това, което си ти самият, това, което авторът е написал и начина, по който ти и режисьорът сте го разбрали. Няма как изцяло да избягаме от себе си. Мисля, че актьорът, когато се въплъщава в ролята на някой персонаж, не може да избяга на 100% от себе си. И това е един микс между теб самия и персонажа ти. С Мето си приличаме по това, че е имал подобен начин на живот, през който и аз съм преминал като дете.

- Възможна или обречена е любовта между Хатте и Мето?

- Да, защо да не е възможна? Във времето се е доказало, че макар да има трудни любови, те никога не са невъзможни. Вече е въпрос на избори от двамата човека дали искат да се борят за любовта си или да я оставят за нещо по-лесно постижимо. Така че, да, любовта е възможна, стига и двамата да я искат.

- Какво би споделил за работата си с режисьора Магдалена Ралчева?

- Работата беше много приятна. Освен режисьор, Маги е и продуцент на филма. Рядко съм срещал човек като Маги, който така да го е грижа за спокойствието и нуждите на актьорите, с които работи. Тя имаше много силна подготовка за този филм още преди започването му. И това до голяма степен се отрази на целия процес, тъй като нямаше някакъв момент, в който някой да се чуди и да си казва: „И сега какво правим?“

Тези две неща на мен ми направиха толкова силно впечатление, че у мен останаха приятни емоции дълго след края на снимките. Ако сега някой ме попита дали отново бих искал да премина през подобно нещо с режисьор като Маги нямам съмнения, че пак бих го преживял. И съм много доволен, че това нещо ми се случи по начина, по който се случи.

- Щастлив ли си от срещата си с колегите актьори от "Сватба"?

- Естествено. С Ралица се познавахме бегло преди да снимаме заедно в "Сватба". Преди да започнем снимките с нея имахме напасване на актьорската игра и имахме репетиции преди самите снимки. Те се проведоха в София, а след това и на терен опитвахме различни сцени доста преди началото на снимачния период.

Не е имало неразбирателство, а имахме етап на напасвания на самата игра. Имахме възможността да снимаме със Светлана Янчева, с Велислав Павлов, с Васил Банов, с Михаил Мутафов, които са изключително добри актьори и са доказали във времето колко са кадърни и колко са добри  като хора и професионалисти. С тях се играе много лесно, защото те вече не само са натрупали опит от играта на сцена и пред камерата, но и са натрупали чисто човешки опит като хора. Затова много лесно работиш с този опит, който те ти дават. За което съм много благодарен, защото това отваря един нов свят, от който ти можеш да се учиш.

- Как българската публика възприема до момента „Сватба“? Ти присъства на предпремиерните прожекции по време на фестивала на игралния филм "Златна роза" във Варна и в Стара Загора, където филмът беше представен преди официално да тръгне по кината?

- Това, което забелязах на предпремиерите, е, че публиката мълчеше на финала. Имаше тишина накрая на филма, което по-скоро говореше за това, че зрителите имаха нужда от време да го осмислят. Зрители споделиха точно това. Защото влиянието, което филмът им е оказал, е такова, че ти имаш нужда от време да си пострадаш, да си помислиш, да се порадваш, дори да се затвориш за малко в себе си. Отваря се едно поле за разсъждения, което има нужда от време да го преработиш в съзнанието си и да го осмислиш. Тази тишина след края на филма е голямо признание, че сме се си свършили много добре работата, защото филмът остава в съзнанието на хората и след това.

- Хайтов пише за своя герой: „Половината сърце — кораво, другата половина — меко.“ Какво е твоето сърце, Радо?

- Май е такова. Така си мисля, като гледам какво ми се е случило и как съм реагирал в различни ситуации. Така че определено мога да се припозная в нещо подобно.

- Ти изигра и главната роля във филма „Моят чудесен непознат“, който е копродукция между Норвегия, Франция и Швеция. Какво предизвикателство бе за теб това участие?

- Там също се сблъсках с много подреден процес. Неслучайно ги казвам тези неща, защото ми се е случвало да бъда в други продукции, където не съм срещал такова отношение към актьорите. Както беше в "Сватба", така и тук усещаш, че всичко се прави с идеята ти да си добре и да си свършиш добре работата. Това е изключително важно за един актьор. Когато той се намира в среда, в която се чувства спокоен, той може да работи по-добре. Защото е лишен от всички останали негативни емоции, които малко или много ти влияят. Ние се опитваме да сe отделим от тях, но понякога между снимките си напрегнат и не се чувстваш много добре. И когато нещо странично допълнително те напряга на снимачната площадка, нещата не винаги се получават така, както ти се иска.

Що се отнася до „Моят чудесен непознат“ – това беше много труден филм. Моят персонаж нямаше една спокойна сцена. Там се преминаваше през такива състояния, които аз не бих искал да преживявам в реалния живот. Иначе на екран – да. Филмът е изключително сложен, чисто психологически е от тези филми, които оставят у теб плашещо усещане накрая. В „Моят чудесен непознат“ пак се говори за любов, но тя е такава любов, че до финала не си сигурен какво точно се случва и защо се случва по този начин и накъде ще тръгнат нещата. Защото емоциите и оплетената мрежа от ситуации нажежават толкова много обстановката, че не си сигурен как ще избухнат нещата.

А когато избухнат, не си сигурен докъде ще стигнат, дали няма да са в ущърб на нечий живот и здраве. И този персонаж е един от най-трудните персонажи, които съм правил някога на екран или на сцена. Там почти нямаш въздух да дишаш и да ти е спокойно. Всяка сцена беше на живот и смърт. Дори имаше много трудна сцена, която емоционално ме срина. След като приключи, аз се отделих от целия екип и се разплаках. И на другия ден режисьорката Йохана Пюке дойде при мен и ми каза: „Разбрах, че след тази сцена ти си се разплакал.“ Аз не обичам да влизам в такива състояния, още повече пък хора да разберат, че съм влязъл в такива състояния – не е моето. Тогава се почувствах много неудобно. Тя ме попита: „Искаш ли да преснемем сцената, така че ти да се разплачеш?“ И тогава казах: „Не, не. Ако ти решиш и смяташ, че филмът има нужда от това, ще го направя. Ще вляза пак в това нещо за благото на филма. Но аз лично не искам пак да влизам в такова състояние.“

Мисля обаче, че тази сцена, колкото и готино да се получи, не е влязла във финалния вариант на филма. Вероятно от гледна точка на историята и начина, по който нещата се случват като динамика, режисьорката е избрала да не използва тази конкретна сцена. Ти си удовлетворен, че си си свършил добре работата, а после във финалния вариант на филма сцената я няма и се чувстваш малко странно. Но в крайна сметка това не зависи от теб.

- Благодаря ти, че сподели тези по-лични неща, защото може би зрителите е добре да узнаят през какви емоционални състояния преминават актьорите, готвейки се или снимайки дадена роля.

- Понякога е по-добре да не знаят какво преживяваме. То и ние не искаме понякога да се връщаме към тези моменти (смее се). Макар и да е на ужким, докато го снимаш не усещаш, че е на ужким. Все пак имаш контрол, че е фантазия, но понякога влизаш в такава степен в някакво състояние, че емоцията може да ти остане със седмици, защото на моменти го усещаш като реалност. А това не е много хубаво за психическото ти здраве.

И тук се изисква сила на личностния характер да си знаеш, че трябва да го пребориш и да го изчистиш, защото то не е реалност. Едно е да ходиш на почивка на море, но съвсем различно да се поставиш в позицията, в която ти контролирано трябва да се удавиш. Не е от най-приятните чувства.

- Вие снимахте и в доста суров климат – в Норвегия и в Швеция.

- Много по-различна среда и морето е много по-студено. Имахме една сцена, която беше в морето и през живота ми не съм изпитвал това, което се случи след като излязох от водата. След снимки излязох на брега и се подготвях да заснемем отново сцената. Ние бяхме с дунапрени, като идеята беше да ни държат телата топли. Чувствах се добре като излязох от морето, пих чай и тъкмо тръгнах да се връщам обратно във водата и изведнъж целият свят до такава степен ми се завъртя, че трябваше да седна.

Никога до тогава не ми се беше случвало такова нещо. Беше много странно изживяване. И тогава се замислих дали на мен ми е било толкова студено и дали не съм се приближил до хипотермично състояние. В същото време моята норвежка колежка Камила Годьо Крон влезе в морето все едно беше на СПА. Чудех се как не й е студено и как плува спокойно в толкова студено море. То се усещаше все едно си вкъщи и си пуснал студена вода във ваната и догоре си я напълнил с лед. А за нея беше един нормален ден на морето. Но аз съм свикнал на друго море и това ми дойде в повече. (смее се)

- Във филма на английски ли говориш?

- Във филма моят персонаж говори на английски и има едни сцени, които са заедно със Свежен Младенов и Христо Петков, които протичат на български. Иначе с Камила говорим на английски, тъй като спазваме линията, че във филма аз съм българин, а тя е норвежка и езикът, на който се срещаме е английският. А с останалите персонажи тя си говори на норвежки.

- Ти участва в „Гласът на България“, където се представи с песента „100 години“, но за съжаление треньорите не натиснаха бутона, за да продължиш своето участие в следващия етап на шоуто. Разочарова ли те тяхното решение или те амбицира?

- Честно казано не ме разочарова решението им. Искаше ми се обаче да изпитам целия път, тъй като това е формат, в който от доста време мислех да се впусна. И ми беше интересно да премина през самите етапи, през които преминават участниците и да изпитам всички тези емоции и преживявания.

Не мога да кажа, че съм се разочаровал, тъй като в този случай оценката е субективна, без да искам да омаловажавам нечие чуждо мнение. То е важно, но аз не се подведох да си кажа, че по някакъв начин не съм се представил недостойно. Аз бях доволен от това, което направих. Направих си тест сам за себе си.

Взех парче, което исках да изпълня по мой начин, дори като експеримент да видя дали, опитвайки се да го направя през моята призма, ще има резултат. В конкретния случай нямаше, но това не е проблем. Не съм го взимал чак толкова присърце, даже напротив, по някакъв начин усещах, че може би това е най-доброто, което можеше да ми се случи сега – да отида в "Гласът на България" и треньорите да не се обърнат. След това ми се случиха други неща в личен план, за които съм много благодарен и които може би нямаше да се случат, ако се бях впуснал в това приключение.

Ако мога да възприема, че необръщане на журито се води като неуспех, то по някакъв начин за първи път имах някакво усещане, че това е най-доброто, което можеше да ми се случи сега. Знам, че звучи странно, но така го чувствам. Не знаем дали ни е писано или не ни е, но аз определено чувствам, че има някакъв път, който е извън това какво аз искам или не.

- Самият ти създаваш музика, свириш на китара, пееш, пишеш музика и текстове за песни. Кога се запали интереса ти към музиката?

- От малък си нося афинитета към музиката. Много обичах да пея. Тогава не съм имал самочувствието, че ще ставам певец. Не че сега имам някакви гигантски амбиции, но желанието ми да се занимавам с музика дойде естествено. Аз слушам всякаква музика, почти не се ограничавам от стилове. В един момент, след влизането ми в НАТФИЗ, започнах да пиша, да си правя експерименти да видя дали мога да напиша някое парче като текст и да измисля музиката и това да е нещо авторско, нещо мое, а не кавър на друга песен.

В един момент бях насъбрал доста такива парчета. Спомням си, че имаше купон, на който се бяхме събрали студенти от НАТФИЗ и аз изсвирих част от авторските песни и един приятел и колега актьор - Ники Петров ме дръпна настрана и ми каза: „Знаеш ли какво, имам един човек в едно студио. Искаш ли да отидем да запишем едно парче“.

Отидох, записах демо версия и след дни там се запознах със Стефан Данчев-Стефето, който супер много му се изкефи. Той записваше в същото студио и явно му бяха пуснали демо записа. Стефето се свърза с мен и попита дали искам да го направим заедно. И така във времето записахме заедно няколко парчета.

Николай Петров, Стефан Данчев и Стойчо Иванов-Стинки - човекът, който миксираше, мастърираше и записваше нашите парчета, това са тримата човека, които ми дадоха самочувствието да започна да се занимавам с музика. Ако не бяха те нямаше да издам тези парчета и не съм сигурен, че песните щяха да видят бял свят. Или просто щях да си ги пазя за мен. Но те ми запалиха страстта и до голяма степен ме тласнаха да се занимавам с музика. Не само давайки ми мотивация, но и съвсем съзнателно, работейки по издаването на парчетата.

- Продължаваш и с музикалната си кариера.

- Вече съм запалил оборотите и не мисля да прекъсвам.

- Доколкото знам рисуваш икони – как се запали по иконописта?

- Всъщност не рисувам икони, а правя икони. Много са процесите, през които иконите преминават. Работя във фирма, не го правя сам. Не съм от тези творци, които могат от А до Я да направят една икона. Докато водим този разговор по телефона аз съм в ателието и точно бях започнал да правя една от иконите, когато ти ми звънна. Аз изрязвам стъклата за иконите и ги монтирам върху изрисуваното изображение.

Да, правя икони, но не е съвсем коректно да кажа, че ги правя сам. От година и половина съм минал през различни етапи, през които минава една икона. И етапът, на който съм в момента е този – да режа стъклата и да затварям самата икона в стъкло. Това си е занаят и самият факт, че правиш икони носи някакво спокойствие. Но като всеки един занаят си има своите трудности и тънкости и когато объркаш нещо става сложно. Мога без да искам да счупя стъклото. Колкото и да е спокойно понякога си има стресови моменти.