Актьорът Радослав Владимиров пред Lupa.bg: Махнеш ли бариерата на страха, живееш най-стойностно

"За да си актьор се иска характер", сподели в интервю пред Lupa.bg Радослав Владимиров, когото зрителите през последната година гледат в ролята на Никсъна в популярния крими сериал "Братя". Очевидно Радослав е от артистите, на които не им липсва характер и които не се страхуват да заявят позиция по най-различни въпроси. Освен възпитаник на НАТФИЗ, 29-годишният артист е и певец, а отскоро и каскадьор. Скромен е, когато говори за музикалните си заложби и споделя, че макар да свири на китара, не смята себе си за китарист. Усмихнатото момче, което за малко да стане банкер, обаче жъне успехи с китара в ръка като текстописец и композитор заедно с групата, основана от него и негови съмишленици - "ProekTA".

Талантлив и сръчен, Радослав Владимиров изработва лампи от дърво, които се радват на успех сред неговите познати. В интервю за Lupa.bg той сподели за своя път към актьорството, за любовта към музиката, за хобитата, които са част от живота му - моторите и конете, а отскоро и каскадьортвото. За пръв път в живота си, яздейки, усетих едновременно страха да умреш и чувството да полетиш, бе откровен той.

Радослав Владимиров завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2016 г. в класа на проф. Снежина Танковска с дипломните спектакли „Аргонавтика” „Любов и информация” и „Гастарбайтери”.

От началото на 2017 г. дебютира в трупата на Ямболския театър в спектакъла „Благородният испанец”. Участва и в спектаклите „Коса” на сцената на Пловдивската опера, както и в трупата „Терморитми”, с която изнасят спектакли в София. През последните три години Радослав Владимиров впечалява с превъплъщенията си и на сцената на Софийска опера и балет, където участва в спектаклите „Маmma Mia!" и "Шрек".

Какъв е Радослав Владимиров през собствените си очи - добро или лошо момче и защо смята, че "лошите момчета" като неговия герой Никсъна в сериала "Братя" предизвикват симпатиите на зрителите? За огромния интерес към филма и за това, че публиката се вълнува Никсъна да не пострада, говори и фактът, че когато героят на Радо бе изправен пред смъртна опасност, феновете на ”Братя” във фейсбук горещо се молеха Никсъна да не пострада. 

Къде обича да се рее гордият му свободолюбив дух? Прави ли компромиси в професията? Какви са мечтите му, какво го вдъхновява и защо предпочита да бяга сред природата? На тези въпроси талантливият актьор бе любезен да отговори на Lupa.bg.

- Радо, моторите и конете са твоя страст. Случвало ли се е някоя сутрин да се метнеш на мотора или пък да яхнеш коня и да поемеш в неизвестна дори и за теб посока?

- Случвало се е най-вече с мотора. С коня е малко по-сложно, защото все пак трябва да отидеш до конната база и да ти позволят да го направиш! Моторът е много добро средство да разтовариш. Понякога ти се насъбира толкова много стрес и е нужно да му намериш отдушник. Аз правя това като се кача на мотора и примерно карам до село или пък правя едно кръгче по „Цариградско“ до края му и обратно. За мен това е мини форма на медитация.

- Даваш газ до край, за да вдигнеш адреналина?

- Газ давам в моментите, в които знам, че няма опасност за хората около мен и за мен самия. Нямам това самочувствие, че всичко ще е наред ако подам газ като състезател между колите. Не е моето. Не ми е чак толкова важно да изпитам точно такъв адреналин.

- Как се породи привързаността ти към конете?

- От малък много се кефих на коне. Като бях малък ходех на село при баба ми на гости и прекарвах цялото лято с нея. Тя гледаше сериали и като започваше някакъв сериал все ми казваше: „Ела, бабе, ела, да гледаме сериала.“ Спомням си, че по едно време се излъчваше колумбийския сериал „Трима братя, три сестри“. В него се разказваше за трима братя, които държат едно ранчо. И тогава си казах, че това е много интересно и бих искал един ден да си имам ранчо, да се занимавам с коне, да яздя и да ги отглеждам. Оттам тръгна тази страст.

После минаха години, започнах да уча в НАТФИЗ и като завърших си казах, че нищо не ми пречи в момента да се науча да яздя добре. В нашата професия колкото повече неща умееш, толкова повече възможности за работа ти се отварят. Понеже тази страст към конете си беше още от детството си казах, че в киноцентъра в „Бояна“ снимат много и различни филми и на всякаква тематика, току-виж някой някога потърси актьор или каскадьор, който да може да язди.

Разучих в интернет къде мога да се науча, не просто да отида веднъж и после да напиша в CV-то си, както често се случва, че имаш някакво умение, а пък после да се чудиш как да мажеш, когато се поиска от теб да го представиш. Намерих си такова място, намерих, супервайзър, който постоянно да е до мен и да мога да го разпитам разни неща и се научих с практика. Надявам се в един момент да изскочи работа, където да го приложа.

- Имаш ли собствен кон?

- Не, нямам, защото това е скъпо удоволствие. Примерно в сериала „Братя“ ми дават да карам различни коли и това е супер, защото така се научавам на поведението на различните коли, не всеки път обаче мога да им свикна, но се опитвам това да не си проличи на камера. С конете беше същото – всеки път яздих различен кон и това ми помогна да се науча.

Веднъж паднах, беше си тежко, та добре си нацепих главата в земята. На другия ден ме беше страх да се кача на кон, но пред мен имаше два варианта – или да спра с тази страст, или да се кача пак на кон и да преодолея страха. На другия ден все пак отидох да яздя и ми дадоха най-буйния кон – полуарабска порода, супер див, който все се буташе с другите, за да е най-отпред. Аз вече бях върху него и преди да тръгнем по маршрута усещах, че сърцето ми ще се пръсне.

Тогава си помислих: „Ако за пръв път в живота ми усещам кога е възможно да умра, най-вероятно ще е днес.“ Но си казах: „Да става каквото ще. Аз искам да превъзмогна това чувство на страх. “.

Започнах да яздя, сърцето ми биеше лудо, конят започна да се бута с другите коне, за да ги изпревари, докато в един момент се получи някаква химия между мен и него - дадох силен галоп и за първи път имах усещането, че летя. Конете чувстват самия ездач - доколко могат да му вярват и според мен този кон ме тестваше по някакъв начин, доколко аз или той ще е лидерът в ездата. Понякога трябва да си по-доминантен, по-настоятелен, за да може да подчиниш коня и да не те хвърли на земята в най-удобния за него момент. Та успявайки да му се наложа се постигна и тази хармония.

Преди време имаше едно интервю на Уил Смит, който каза, че най-хубавите неща се случват от другата страна на страха. Махнеш ли бариерата на страха тогава живееш най-стойностно. И в този ден мисля, че се случи точно това.

- Доставя ти удоволствие да изработваш и предмети от дърво. Би ли разказал и за това твое хоби.

- Аз съм голям фен на естествените неща – на неща, които са ни дадени от природата. Ако правя ремонт вкъщи предпочитам вратата не да я боядисам с влажна боя, а да сложа само едно масло върху естествения цвят и по този начин да подчертая природния му цвят. Обожавам природата. Мои приятели и колеги предпочитат морето. Аз лично мразя да се пека на плажа, чувствам се като гущер и не ми е приятно. Ако трябва да избирам между море и планина, ще отида на планина. И оттам сигурно започва и страстта към дървото.

След като ни удари ковид кризата се оказа, че имам много свободно време и реших да започна да изработвам нещо с ръцете си. Иначе баща ми е техник, брат ми също е изключително сръчен, но аз никога не съм имал желанието да правя такива неща. И в момента, в който си взех мотора, баща ми ми подари бормашина. Чудейки се какво ще правя с нея, направих разни малки ремонти и се почувствах готино. Така направих второ, трето, после пък ми се развали моторът и с бормашината трябваше да работя, за да го оправя и така малко по малко започнах да се увличам и това ми се превърна в хоби.

Взех си дремел – един инструмент, с който може да инкрустираш по дървото каквото си решиш. Започнах да правя лампи. Взимах някакво парче дърво, което ми служеше като основа и така направих доста лампи. Всичко, което ,"сътворих’’ или съм го продал, или подарил. Тази страст си продължава и сега. А по време на кризата през първия локдаун като нямахме представления все пак трябваше да изкарвам пари по някакъв начин и за мен изработването на лампи беше и начин да печеля.

- Изработвайки лампи означава ли, че търсиш светлината, нюансите, а не делиш нещата само на черно и бяло?

- Не знам дали е от зодията – Близнаци, но е факт, че търся по-скоро разнообразието. При това го търся непрекъснато. Не знам дали светлина е точната дума, но наистина разнообразието ме привлича и търся неща в живота ми, които да ме изпълват с приятни емоции. Аз съм такъв човек, че остана ли на едно място прекалено дълго време губя интерес и имам необходимост от разнообразие. Лампите са един вариант, конете – са друг. В момента се занимавам с каскадьорство. Това е друга страст, която се появи с времето. Ще видим докога.

- Имаш песен, озаглавена „Едно на ум“. Имаш ли едно на ум към хората и към нещата, към които подхождаш?

- Зависи от човека срещу мен. Има хора, с които още в началото не усещаш напрежение или някакво лошо  чувство. Дори напротив. Първото впечатление, което усещам към този човек е доколко мога да му се доверя и какво излъчва самият той. Случвало ми се е да отида на кастинг с най-добри чувства и с намерение да си направя нещата по най-добрия начин. Влизам и срещам много странно и студено отношение и сякаш чета в погледа на хората срещу мен: „Абе ти за какво дойде бе, човек.“ Имам едно на ум, че не на всеки мога да се доверя от раз. Внимавам какво говоря и дали е о’кей да го споделям. Не може да вярваш на всеки, само защото ти е казал нещо хубаво като комплимент. То се усеща, ако човекът срещу теб не е искрен и намеренията му не са добри.

- Как човек като теб, който е завършил банкова гимназия, се насочи към актьорството? И съжалявал ли си някога, че все пак не си станал банкер?

- Нито един ден от живота ми не съм съжалил, че съм в тази професия, в която съм в момента.

Имал съм моменти на съмнения, но никога не съм съжалявал. Ако отидеш на държавна работа в театър много често ще ти стигат парите да си плащаш сметките и наема. Огромна част от хората, които се занимават с театър винаги трябва да търсят поне още една допълнителна работа, за да си набавят доходи. При мен не е по-различно и все още е така. Аз от началото на годината излязох изцяло на свободна практика. В Търговско-банковата гимназия ме приеха с профил счетоводна отчетност и немски език. И двете в началото не ги понасях. Немският започна да ми става интересен, след като завърших. Така и не разбрах защо се занимавам със счетоводна отчетност.

Майка ми е счетоводител и аз като малък я помолих за съвет какво да запиша да уча, тъй като не бях ориентиран за бъдещето си. Казах й: „Искам да изкарвам пари и да е нещо, свързано с банки.“ И тя ми предложи: „Защо не станеш счетоводител“. Имах добри оценки и ме приеха в Търговско-банковата гимназия. А след това съжалих, че се занимавам точно с това нещо.

Вече към 11 клас сериозно се замислих къде ще кандидатствам след това. Знаех едно – не исках да уча текст наизуст, което е супер абсурдно, защото в крайна сметка само това правя в момента и второто беше, че не исках да е свързано с математика. (смее се) Не исках математиката да е част от живота ми. Но и без математика в крайна сметка не може.

Счетоводната отчетност много ми помогна, когато заживях сам и ме научи много внимателно да си правя сметката за всичко, за да може в края на месеца да не се чудя от кого да искам пари.

В първия момент, в който можех да се изнеса от нас, макар че родителите ми никога не са ме подтиквали да се изнасям – исках, макар че съм от София, да бъда самостоятелен. Винаги съм следял как ми се развиват финансите. Важно е за един човек добре да разпределя парите си. В момента си сам и е лесно, но когато създадеш семейство и имаш деца става сложно и ако ти не можеш да го правиш сам за себе си, когато я нямаш тази отговорност, какво ще правиш след това.

В гимназията пък приятели често ми подхвърляха: „Защо не запишеш НАТФИЗ?!“ Ние бяхме двама-трима човека клоуните на класа. И аз в един момент си казах: „Добре, защо да не се занимавам с това нещо, при положение, че от малък правя смешки на нашите и се обличам в костюми. Влязох в един читалищен театър, където имах страхотен ментор – Веселина Костадинова, която ме запали към театъра и ме подготви за кандидат-студентските изпити. В крайна сметка имах късмета да вляза от първия път. Казвам ,"късмет”, защото е пълно с талантливи хора, но преподавателят не кликва точно върху тях. Моят явно видя нещо в мен и прояви симпатии.

Радослав като студент в класа на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ в спектакъла "Аргонавтика". Снимка: Виктор Кожухаров

- Ти си завършил НАТФИЗ в класа на големия педагог и режисьор проф. Снежина Танковска.

- Да, но аз в началото не я познавах, запознах се с нея, след като разбрах, че вече съм в Академията. Не идвам от театрално семейство или от хора, които са се занимавали с някаква форма на изкуство.

- Какво се сещаш често като урок, който ти е предала проф. Танковска?

- Тя често използваше една силна фраза – „Не е важно да оцелееш, а да отстоиш.“ Да отстоиш е много по-силно за характера, защото ако оцелееш е все едно си си разминал на косъм от нещо. Това по никакъв начин не те е изградило. А да отстоиш на всички трудности, с които особено в нашата професия се сблъскваме, във всеки един аспект, е голямото предизвикателство. Аз поне така го разбирам.

Благодарение на тази нейна фраза си дадох сметка, че е много по-важно да изграждаш силата на характера си непрестанно, всеки ден, отколкото просто да се надяваш, че оцелявайки минаваш покрай капките. Това по никакъв начин не те променя и не те прави по-силен.

Проф. Танковска имаше хард подход към студените си –  някои можеше да ги откаже, а други да ги изгради. Често след години разбираш всъщност колко ценно е било това да минеш през тази "мини казарма’’.

Радослав Владимиров в мюзикъла "Коса" на Държавна опера - Пловдив

- А как се случи актьорът, играл в мюзикъла „Коса“ на Пловдивската опера, да отреже косата си?

- Много ми липсва този спектакъл. С колегите от мюзикъла си запазихме много хубави отношения. Ами и това е свързано с първия локдаун, когато затвориха всичко. Почувствах, че имам нужда от някаква визуална промяна и си казах, че сега е моментът. Това пък поведе по линията други приятни неща. Като бях с дълга коса си махах бакенбардите и всеки път си казвах: „Дай още малко с машинката“. И така веднъж докато се бръснах, отрязах повечко коса и реших, че е време да я отрежа цялата. Мина време, извикаха ме на кастинг за сериала „Братя“ за ролята на Боксьора. Не избраха мен, а се спряха на Леарт Докле, но от екипа винаги запомнят хората, които вече са видели.

По-късно същият екип ми звънна за ролята на Никсъна – явно в мен са видели подходящ човек. Отидох пак на кастинг и го спечелих. Всичко е свързано. Не можеш да кажеш, че нещо е на всяка цена.

Като си обръснах косата си казах: „Сега няма да отговарям за тази и тази роля, ще се лиша от някакви възможности за роли,но пък лишавайки се от едно, ти директно отиваш в друго. Винаги отваряш вратите, когато искаш да ги отвориш, защото много често се случва да седиш на едно място и да си казваш: „Защо никой не ме търси?“ Ами защото ти не търсиш как нещо да ти се случи. Ти не ходиш на кастинги, не се запознаваш с хора, не прекарваш време в тази социална среда, за да може някой изобщо да те забележи. Понякога се надяваш нещо да ти падне на готово, а то никога не пада на готово. Та така, рискувах.

- По този повод има един стар еврейски виц. Един човек по цял ден се молел на Господ: „Господи, помогни ми да спечеля от тотото! Господи, помогни ми да спечеля от тотото!“ На Бог накрая му омръзнало и му казал: „Добре бе, ще ти помогна! Ама иди пусни един фиш де!“

- Точно. Как ще удариш тотото, без да си пуснал фиш. Трябва малко да рискуваш.

- Какво одобряваш в постъпките на Никсъна и какво не?

- Винаги заставам зад неговите житейски избори. Ако аз съм против тях на екрана ще проличи неискреност. Затова винаги се опитвам да стоя зад решенията на този персонаж, каквито и да са те.

- В социалните мрежи има много позитивни коментари за твоя образ.

- Така ли? Радвам се.

- Защо според теб зрителите се кефят на „лошите“ герои? Заради романтичния образ на лошото момче ли е?

- „Лошите“ много ясно заявяват позиции, а хората се увличаме по личности, които имат позиция, защото са носители на силен характер. Лидерите в световен мащаб не са мекушави. Може би това е една от причините ние да се кефим на „лошите момчета“. Виждаш някакъв лидер срещу теб, искаш да му подражаваш и самият ти искаш да си такъв.

За мен всички колеги от сериала са много яки. В нашата „групировка“ играя най-младия, което пък привлича тази млада публика и надявам се не само нея, която му симпатизира.

Весела Делчева е Софи, а Радо е Скай в „Маmma Mia!"

- От ролята на „лошото“ момче да минем и към образа на романтичния Скай в мюзикъла „Маmma Mia!" в Софийска опера. Как подходи към тази роля?

- Много е сложно в един и същи ден да снимаш примерно в „Братя“, а след това да играеш в „Маmma Mia!“. С Влади Михайлов играем заедно и в „Братя“, и в „Маmma Mia!". И до преди малко сме снимали сцени с Никсъна и Денис Топал, където взаимоотношенията ни са между шеф и подчинен, а след малко на сцената трябва да играем нещо съвършено различно. Много е странно като го видя на терен след подобно нещо, предполагам и на него.

Радослав Владимиров (в средата с белия смокинг) и колегите му от мюзикъла на Софийска опера „Маmma Mia!" танцуват в ритъма на ABBA

- Чувстваш ли се леко шизофренично?

- Да. (смее се) Да, много е странно и ти трябва време да загърбиш какво си правил до преди малко на снимачната площадка и да се сетиш какво си правил на сцената, защото иначе си обречен на провал. Специално за ролята на Скай – за мен там най-важното е начинът, по който подхождам към нея и към всяка една от сцените, които имам. Това, което ме мотивира да изляза е да пречупя образа през голямата му любов към Софи.

Въпреки че героят ми реално не иска да се жени за нея, защото е млад и "му се живее”, аз мотивирам цялото му поведение върху едно нещо и имам един фокус – а именно, че тази жена ми е завъртяла главата и аз искам да бъда с нея, въпреки всичко. Като имам един конкретен фокус всички останали решения, които взимам по някакъв начин, се оправдават. Другото важно е физически да си добре, защото с толкова движения и танци, хем да играеш-хем да пееш никак не е лесно. Но е и много хубаво и интересно от друга страна.

- Зрителите седим и се забавляваме, но на вас какво ви е, само вие си знаете – особено, когато играете и навън и е примерно страшна жега, или пък студ.

- Хубаво е, че го споменаваш. Много е трудна тази физическа ангажираност, която имаме в „Мамма Миа“. Ако не си подготвил тялото си, ако не си разгрял, един или два дни по-рано не си минал парчетата, не си се разпял не се получава добре. Аз знам, че за тази роля ми трябват поне три дни да се разпявам всеки ден, за да влезе гласът ми в тази форма, която е необходима за този спектакъл.

- Преди време създаде група "ProekTA", а наскоро издадохте и първия си албум „Едно наум“. Как се роди идеята за музикалната банда и за албума? Ти си вокалист и китарист на групата.

- Не се смятам за китарист, не мога да чета ноти. (смее се) Китарата я използвам по-скоро като инструмент, който да държи мелодията и разчитам повече на гласа си. Открай време пиша текстове, доста дълго време ме беше страх тези неща да излязат на бял свят. Имахме спектакъл в Ямбол и след постановката се събрахме екипа, аз бях с китара и си свирех някакви неща. В един момент изсвирих едно мое парче „Черно и бяло“  - едно от първите неща, които съм писал.

Николай Петров, който беше част от трупата на Драматичен театър "Невена Коканова” много се изкефи на парчето и ми предложи да запиша песента в едно студио. Отидох, записах демо версия там след дни се видях със Стефан Данчев-Стефето, който супер много му се изкефи. Той записваше в същото студио и явно му бяха пуснали демо записа, свърза се с мен и попита дали искам да го направим заедно. Чух някои негови песни и много ми харесаха. И така записахме заедно парчето „Черно и бяло“ и още 4 други във времето.

Николай Петров, Стефан Данчев и Стойчо Иванов-Стинки - човекът, който миксираше, мастерираше и записваше нашите парчета, това са тримата човека, които ми дадоха самочувствието да започна да се занимавам с музика. Казах си, че искам да продължа по този път и да създам група, та се сетих за Михаела Симеонова и Слави Стоев, с когото сме съученици от гимназията и така тримата създадохме група "ProekTA". Кандидатствахме в Национален фонд „Култура“ и спечелихме финансиране за албум. Та, първият ни албум "Едно на ум” вече е на пазара.

- Сега какво ти предстои?

- Имам нужда от малко почивка и затова от известно време не сме се събирали да репетираме и да мислим за следващи парчета с групата. През лятото нямах никакво свободно време – имахме и снимки, и представления. Едва сега имам един-два месеца почивка и искам да си събера мислите в главата след което ще продължим. Отделно, моето желание е ориентирано към мюзикъли, защото мюзикълът обединява двете неща, които обичам най-много в изкуството – театърът и музиката. Но реално, нямам граници, така че ще видим какво ще е следващото приключение.

- Използвайки заглавието на една твоя песен – „Храмът“, бих искала да те попитам кои са твоите храмове?

- Единственият ми храм, където винаги бих се чувствал добре, е сред природата. Всеки друг храм всъщност е всеки един проект, в който горя.