Анна Томова-Синтова : България има бъдеще

ВИЗИТКА:

Анна Томова-Синтова е родена на 22 септември 1941 г. в Стара Загора, а дебютът ѝ в главна роля е в старозагорската опера през 1965 г.

В края на 60-те пее в операта на Лайпциг партията на Арабела в едноименната опера на Рихард Щраус, което поставя началото на поредица от роли в негови опери, и за няколко години си извоюва реномето на най-голямата в света интерпретаторка на този композитор. Дебютът ѝ в Ла Скала и в Ковънт Гардън е през 1975 г.

През 1973 г. е чута от диригента Херберт фон Караян, който я кани няколко пъти да участва в негови концерти, докато от 1975 г. тя става почти постоянно присъствие във всеки негов проект чак до смъртта на диригента през 1989 г.

Заедно с него тя е и нещо като постоянен гост на Залцбургския летен фестивал в продължение на почти две десетилетия. Живее в Мюнхен и има почетната титла „камерзингерин” на Виенската държавна опера. През 2017 г. почина съпругът ѝ Алберт (Бети) Синтов – оперен режисьор, с когото певицата е заедно от своята 18-годишна възраст.

По покана на акад. Пламен Карталов Анна Томова-Синтова е в момента в България и подготвя вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в премиерата на операта "Дон Жуан" от Моцарт на 18, 19, 20 и 21 април. Призната като една от великите интерпретаторки на шедьоврите на Моцарт, Анна Томова-Синтова е обещала на маестро Херберт фон Караян, с когото е работила повече от 19 години, да предаде своя опит на младите. Това тя прави на майсторските си класове у нас и по света.

- Не живеете в България, а във Виена. С какво усещане идвате всеки път в България?

- Много специфично вълнение усещам всеки път, когато се завръщам в България. Имам много силна връзка с природата на България. От ученическите ми години съм влюбена в природата и бях неуморна планинарка. Моят баща беше голям турист, с него съм покорила всички планини и съм покорила всички върхове на България. Обходила съм едва ли не всички градове на България. Имам тясна връзка с Родината си, с нейните ценности, с това, което клокочи в нея. То е много силно в мен. Предполагам, че всеки българин изпитва това абсолютно вълнение, завръщайки се в Родината. Когато се завръщам, нещо се разнежва в мен, нещо пада, и в същото време се разтваря една специфична сфера, която е необяснимо вълнуваща. Много силно вълнуваща. Винаги идвам в България с широко отворено сърце и много обич.

- Как намирате страната, променена ли е?

- С всяко идване намирам промени. И в крайна сметка я намирам в положителен смисъл променена. Ние самите трябва да имаме поглед към това дали едно нещо е положително или отрицателно. Да си припомним азиатския символ на ин-ян - двете енергии, в който символ във всяко черно ще намериш нещо бяло, или по-скоро всяко черно се прелива и преминава в бяло, както и обратното: в много светлото винаги ще открием нещо черничко. Въпросът е в това - ние към кое се насочваме и на кое акцентираме нашето внимание - на черното или на бялото? Кое ние самите виждаме по-ясно и на фокус?

Ако сравним живота какъв беше преди 30-40 години в България, и хората от това друго поколение си дадат сметка какво тогава им е липсвало и какво имат днес, то тогава тези хора би трябвало да са по-доволни, признателни и благодарни. Тогава няма да хвърляме поглед към това, което ни липсва, което нямаме. Хората трябва да се научат да бъдат позитивни, да живеят с отворено сърце към новото, и да признават хубавото.

Целият свят е променен, не само България. Това, за което ме питате, важи напълно и за другите държави. Това бе една друга епоха и трябва нещата в живота да се гледат с правилния поглед и през съответната призма на времето. Ако хората умееха да оценяват хубавото, щяха да са по-щастливи. Тогава хубавото, позитивното, положителното ще проправи несъмнено пътека за по-нататъшното развитие,отколкото негативното.

Не трябва хората да зациклят на това, което липсва и на негативните неща в живота, защото рискуват те да ги обсебят. Политиката е объркана навсякъде, по целия свят. Ние, обикновените хора, които сме извън политиката, имаме право на мнение, но не можем да взимаме решения и да променяме неща, независещи от нас.

Но, ако се върна към началото на вашия въпрос, отново и отново ще потвърдя, че с всяко идване намирам България променена. Винаги съм регистрирала промяна, но бих наблегнала - в основата си България се променя в положителна насока, независимо от минусите и плюсовете, с паданията и ставанията, с паденията и възходите, които са неизбежни, в основата си България върви към напредък. Страната върви напред. И това много ме радва.

България е страна с абсолютно перспективно бъдеще. Твърдо вярвам в това. Но за целта трябва да има по-позитивен и оптимистичен поглед.

Хората трябва да са по-позитивно настроени, да са оптимисти, да са ведри, добронамерени, и усмихнати. Да са овладени от оптимистичната мисъл, която да ги насочва към хубавото, позитивното, светлото. А това, хубавото, е заложено у нас, само трябва да му дадем път да се изяви.

-  Работите с много млади хора, виждате ли перспектива за младите оперни артисти в България? Имат ли бъдеще тук или трябва да гледат навън?

-  Изненадана съм, че както в Софийската опера така и в Старозагорската опера, с която до ден днешен поддържам връзка, младите изпълнители се подпомагат да получат своето правилно развитие. Дори се страхувам, че прекалено бързо им се дават важни, отговорни задачи на сцената. Но, всъщност, това е една иновативна тенденция на младите оперни изпълнители да им се даде възможност да могат да се развиват, да се покажат и изявят, да бъдат забелязани. Не бива да се правят сравнения. Разбира се, че навън е съвсем друго.

Ако трябва да бъда по-конкретна, сега , например, с операта "Дон Жуан", която поставяме се даде възможност на съвсем млади хора, прясно дошли от Академията, да се изявят, да направят уникална подготовка с това сериозно произведение на Моцарт, което естествено, ги изхвърля на много по-високо професионално стъпало. Така че, забелязвам безспорно развитие в оперния театър в много положителен смисъл.

И, според мен, младите оперни артисти имат перспектива да се развиват в България. Но трябва да има още по-голям контрол в тяхното развитие, както и доверие. Ще е добре те да бъдат непрекъснато подкрепяни и да се влага позитивно отношение към тяхното развитие. Идеално положение няма никъде. Винаги има възход и падение, допускат се и грешки. Тенденцията, обаче, трябва да гледа към едно обогатяване на репертоара във всичките негови багри на съответното изкуство.

-  Какво казвате на младите по време на един Ваш майсторски клас? Какви са заръките ви? Какво ги съветвате?

- Много неща. Моята основна цел е да ги стабилизирам. Да ги стабилизирам, да ги мотивирам, да им дам самочувствие и то здраво, стабилно самочувствие. Липсата на самочувствие се препокрива понякога с арогантност. Стремя се да им вдъхна истинско, искрено самочувствие, което крие в себе си и известна доза несигурност. Страхът е също едно напълно естествено състояние. Важното е да се стигне до състоянието да нямаш страх от страха. Стремя се да науча младите на готовност, на конфронтация с трудностите. Не трябва да се търсят по-леките заобиколни пътища за преодоляване на трудностите. Не! Трябва да са готови да се конфронтират с тях лице в лице. Нека да има безсънни нощи, нека има трудни моменти, но преодолявайки тези трудности човек расте. Така и младите артисти ще растат и ще се развиват - само, ако се научат да преодоляват трудностите, да се борят с тях, да ги посрещат лице в лице и да се конфронтират. Само така ще постигнат големите победи и върховете на големите сцени.

Изживях един прекрасен период на работа сега, за премиерата на операта"Дон Жуан", както с млади певци, така и със състава на Софийската опера и балет, които работеха изключително усърдно и професионално. Всъщност, с изискванията на Моцарт те се научиха на едни нови изисквания, с които те се справиха блестящо.

- Какво бихте пожелали на младите изпълнители, на новото поколение оперни артисти?

-  Бих ги посъветвала по-малко да бързат да стават звезди. Бих им пожелала да получават радост от това, което правят на сцената. А когато те получават радост от това, което правят, и публиката ще се заразява и зарежда с тяхната радост и техния позитивизъм. Бих им пожелала с обич и голяма любов да вършат всичко, и с всеотдайност. Те трябва да знаят, че на първо място в техния живот трябва да е пеенето. Всичко в този живот е един подарък, който ни е даден, а той е - да поднасяме изкуство на хората.

-  Вие пеете най-малко на четири езика. Мислите ли на други езици? Сънувате ли на други езици?

- Да, разбира се. Мисля и сънувам на доста езици. Но, когато съм тъжна или имам проблем - преобладава българският език. Българският език е в моя корен, в основата, семейството ми говори български език. Българският и немският език ми вървят някак си паралелно, тъй като творческото ми развитие е минало на немски език. Но, наистина, интересно, сега се замислих, че когато съм тъжна или напрегната с някакъв проблем, преимущество има българският език.

-  Съжалявате ли за нещо през вашия живот?

- Не! Категорично не! Абсолютно всичко бих повторила втори път, и то всичките плюсове и минуси.

Източник: БТА