Автобусът на смъртта
Предполагам, че повечето от нас са чели „Безпътният автобус“ на Джон Стайнбек. В книгата действието започва от един кръстопът с малък ресторант, гараж и автобусна спирка. Именно от нея авторът поема на пътешествие, в което разкрива съдбите на случайно събрани хора с различен произход и положение.
В рамките на двудневното си пътуване те преживяват мигове на привличане и отблъскване, докато страховете им ту надделяват, ту отстъпват място на стремежите, които в голяма степен ръководят техните решения и действия. Тези хора пътуват, обединени от общата идея за неудовлетвореност на собствения си живот и невъзможността да го променят.
Но все пак остават живи.
Защото животът е изпитание и всеки може да понесе точно толкова терзания, колкото съдбата му поднася.
Тази нощ, в реалната действителност, опожарен автобус изпепели десетки хора, между които 12 деца. И те са поели на път с идеята за два-три дни да опознаят света наблизо, водени от любопитство и надежда да забравят тревогите, които напрегнатото ежедневие неотменно ни поднася. Пътуване, завършило с трагична смърт на същества, които са се надявали на едно единствено нещо – за малко да изпитат радост.
Дали ужасната смърт е следствие на човешка грешка или на обективни причини, за тъгата няма никакво значение. Рано или късно истината ще излезе наяве, за да въздаде справедливост и за да даде отговора, който в момента очакват близките и роднините на злощастните покойници.
България стана опасно място за живеене. В нея възрастни хора горят като факли в старческите домове, жени, мъже и деца са насилвани в собствените си къщи, дупки по пътищата пукат гуми, а боклукът ни залива отвсякъде, защото по някакъв абсурден начин свикнахме да живеем с болката, с мизерията и с апатията към всичко, което не засяга пряко измамния ни комфорт.
Това ме мъчи, докато не спирам да виждам изгубените над 50 човешки живота тази нощ. Затова ми се ще всички да бяха в безпътния автобус на Стайнбек, където никой не умира и не спира да вярва по някакъв начин, че все пак най-доброто предстои.
Добромир Банев, специално за Lupa.bg
