Борислав Цеков: 44-то НС удари дъното

„Капсулиране и откъсване на партийните апарати от реалните проблеми на обществото, клиентелизъм, непотизъм...

Професионалните качества, реалният потенциал или принос за решаване на един или друг обществен проблем, често отстъпват като критерии за кадровите решения пред повелите на партийните „пророци“, изискващи честни поклони пред „олтарите“ на тази или онази партийна обител.

На какво ли не се нагледахме...“ Това е пасаж от моя статия, публикувана на цяла страница преди повече от две десетилетия, през 2000 г., в най-влиятелния по онова време седмичен вестник.

Започвам с този автоцитат не за друго, а защото се отнася и за днешния ден. Но проблемът е, че ако тогава тези оценки звучаха радикално и остро, то отнесени към сегашните реалности са направо дипломатични.

Изпращаме един парламент - 44-то Народно събрание, чието единствено достойнство изглежда е, че успя да завърши пълен 4-годишен мандат. Парламент без парламентаризъм. Доскоро поне имаше фасада, на която стоеше неосъщественият национален идеал “Съединението прави силата". Сега и това няма, откакто преместиха институцията в цитаделата на бившия тоталитарен режим.

Оценката на парламентарната дейност има три ключови аспекта: качеството на законодателството, ефективността на парламентарния контрол и съдържанието на парламентарните дебати. И по трите 44-то НС удари дъното. Това беше най-слабият парламент от началото на прехода. Еманация на тоталното обезличаване на българския парламентаризъм. Триумф на законотворческата халтура от най-ниска проба.

По отношение на законодателството, нашите анализи в Института за модерна политика открояват две крайно негативни тенденции през изминалия мандат. Първата е, превръщането в масова практика с преходните разпоредби на законопроекти, уреждащи една материя, да се променят - нерядко съществено! – закони, регулиращи съвсем други, напълно различни обществени отношения.

Почти 40% от разглежданите в 44-то НС законопроекти съдържат този порок, който проф. Огнян Герджиков с основание определя в свои научни публикации, като законодателна “патология".

Така се заобикалят задълбочените експертни и обществени обсъждания, особено в случаите, когато преходната разпоредба за изменение в друг закон се внася между двете четения на основния законопроект. Тази лоша практика намалява прозрачността и предвидимостта на законодателния процес, и е хранителна среда за лобистки интереси.

Мащабите й стигнаха дотам, че беше идентифицирана като сериозен проблем и в доклада на Еврокомисията, посветен на върховенството на закона. Крещящ беше примерът с прословутия пар. 37 от преходните и заключителни разпоредби на изменителния закон на Кодекса на търговското корабоплаване.

С тази разпоредба, промушила се между двете четения, се предвиди нов чл. 234г в Наказателния кодекс, въвеждащ нов престъпен състав с високи наказания, с който се криминализира извършването по занятие на обществен превоз без лиценз.

Без никаква мисъл и разбиране за необходимостта от осмислена и единна наказателна политика на държавата, транспортната комисия в парламента внезапно се “преквалифицира" в комисия от пеналисти, и без особени смущения промени Наказателния кодекс.

В този конкретен случай, все пак се вдигна обществена шумотевица, защото първоначално проектотекстът включваше и т. нар. “споделени пътувания", после имаше президентско вето и пр. Но огромната част от законопроектите, прокарващи тази порочна практика, минаха тихомълком.

Втората негативна тенденция е системното разглеждане на законопроекти с бланкетни мотиви, в които не се представя анализ на очакваните правни, социални, бюджетни и икономически последствия, липсва информация за обществени консултации и становища на страните, които са заинтересовани и засегнати от предлаганата нормативна уредба. Такива са повече от 90% от законопроектите.

Относно контролната функция, този парламент задълбочи до крайност хроничната тенденция за превръщане на законодателната власт в България в пасивен регистратор на волята на изпълнителната власт, констатирана от Института за модерна политика още през 2009 г.

Парламентът в модерната конституционна държава не е някаква чиновническа работилница за закони. Парламентът е представителният политически форум на нацията, където по дефиниция трябва да бъдат аргументирани, критикувани и отстоявани политиките на правителството.

Лоша практика е министър-председателят системно да отсъства от парламентарните дебати по бюджета, по вотове на недоверие и в часовете за парламентарен контрол. Прочее, да отговарят на актуални въпроси и питания е конституционно задължение, а не свободна преценка на премиера и министрите.

Защото при парламентарния режим изпълнителната власт е подотчетна на законодателната. И предмет на този контрол е всичко, свързано с дейността на кабинета и другите ведомства.

Парламентът може да знае всичко за правителството, а то не може да крие нищо от парламента. Това повелява висшият конституционен принцип на парламентарното управление.

Критикувал съм потъпкването на този принцип, както от парламентарната трибуна през 2005 г. по адрес на тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски, така и в публичната дискусия през годините. Но никога необходимостта от припомнянето му не е била толкова остра, колкото за отиващия си мандат. Нужно е да се възстанови пълноценния парламентарен характер на държавата, както изисква Конституцията.

И тук опираме до третия аспект от работата на парламентарната институция – съдържанието на парламентарните дебати. В 44-то НС съдържание нямаше, защото нямаше и дебати. Махленските междуличностни свади, просташките обиди и сричането на партийни опорни точки, съчинени от някакви PR-и, не е нито парламентарен дебат, нито парламентаризъм. Качеството на депутатския корпус прогресивно намалява през годините. Липсва критична маса от парламентаристи с обществено-политически качества, тежест в обществото и компетентност в правенето на парламентарна политика.

А парламентаризмът е сложно политическо изкуство, въпреки че изглежда проста работа в очите на всеки партиен аматьор. Не е достатъчно да си добър лекар, лесничей или нотариус. В пространството на парламентарните комисии и пленарната зала трябва да се сблъскват разнопосочните интереси и идеологически възгледи по големите теми и реалните проблеми на нацията.

Чрез този сблъсък се постига необходимия баланс и равновесие в обществото. Но когато в това пространство няма достатъчно на брой подготвени парламентаристи с ясни и осъзнати идеологически възгледи, с публично заявявана гражданска и експертна позиция, сблъсъкът на идеи се подменя от размяна на прессъобщения на партийните пресцентрове. Това повишава конфликтността в обществото и ерозира авторитета на държавността.

Съдейки по партийните листи, задава се още по-слаб парламент. По депутатските банки ще насядат още повече фигуранти. И за съжаление ще има всичко друго, но не и достатъчно опитни юристи.

Парламент за три гроша, но не по Бертолт Брехт.

Д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа