Чии са жертвите и възможно ли е национално помирение
Кийт Лоу (Keith Lowe) е британски историк (р. 1970), автор на книгата „Дивашки континент. Европа вследствие на Втората световна война“ (Savage Continent, 2012), в която цитира думи на Василий Гросман от 1943 г.: „Останаха ни само две свещени думи. Първата е „любов“; втората е „отмъщение“. В разрушена от войната Европа авторът отбелязва: „Отмъщението впрочем стана фундаментален елемент на основите, върху които се възстанови Европа след войната“ (с. 133 от френския превод на книгата).
Това доста пространно изследване на следвоенна Европа показва до каква степен идеята за „отмъщение“ като синоним на „възмездие“ е разпространена. Петер Вуте, лекар и участник в антифашистката съпротива в Нидерландия, отбелязва в спомените си: „дълбоката ненавист към колаборационистите и желанието за отмъщение беше толкова разпространено, че някаква форма на наказание беше неизбежна“. Не се ли случва това, обаче, след всеки исторически период на преживяна травма, изпълнена със спомена за отминалото насилие? Включително и след 1989 г.?
Президентът Румен Радев се поклони на 1 февруари 2022 г. пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в София. Но през 2021 г. на въпрос, защо никога не е почитал паметта на тези жертви, той е отговорил така: „Нека да е ясно, че аз не деля жертвите според режима, който ги е убивал. Паметта на всички невинни български жертви е свещена. Нито разстрелите и репресиите след 9 септември 1944 г., нито траповете, които погълнаха Христо Ясенов, Гео Милев, децата от Ястребино, имат някакво оправдание.“
Жестът му, разбира се, породи едновременно одобрение, но и остри критики. Отляво го обвиниха в лицемерие, отдясно пак в лицемерие, защото никога не го е правил преди. Но сякаш никой не си спомни казаното от него преди година: политическите репресии нямат никакво оправдание.
В кратък текст озаглавен „Без състезание по антикомунизъм“ Борис Станимиров, учредител на ДСБ и бивш депутат от Реформаторския блок отбелязва: „Това, което днес направи Румен Радев, не е лесно. Една част от „неговите“ ще се възмутят. Една част от „нашите“ ще го оплюят. Но днес той направи една крачка към моята политическа мечта за България – да има теми, да има дни, да има трудности, пред които да сме като снопа на Кубрат“.
Но, разбира се, живеем във време, когато никак не е лесно да постигнем съгласие за интерпретациите, т.е. за разбирането на много от онова, което ни е сполетяло като нация през ХХ век. И въпросът не е просто да заличим различията, защото те са също така и основани на семейни истории и травми, но да се опитаме честно и отговорно да говорим за тях както и да се опитаме да „чуваме и другата страна“. Защото всяко страдание изисква съчувствие, но не всяко престъпление може да има оправдание.
Какво ни разделя на 1 февруари?
Същото, което ни разделя и на 9 септември – какво се е случило, оправдано ли е, носим ли някаква вина за това, не са ли ни го наложили? Много въпроси, чиито отговори не са нито лесни, нито „прости“, изискват вникване и усилие са разбиране. Но този текст няма за цел да преподава история, а е покана за размисъл и разговор.
Всъщност става въпрос за това, възможно ли е да постигнем национално помирение, но не като се опитаме да заличим разликите между противоположни разбирания за миналото (най-вече около „преди и след Девети“), а като се опитаме да „отсеем плявата от зърното“ или с други думи, да отделим виновните от невинните честно, без да ставаме жертва на криворазбирана лоялност, било към идеи, партии или фамилии. В крайна сметка, децата не са отговорни за онова, което техните родители са направили.
Има два въпроса, които разделят мненията в нашето общество и чиито отговори са от значение за перспективите на едно национално помирение:
1. Всички ли осъдени от Народния съд са били невинни?
2. Всички ли партизани са били разбойници?
Първият въпрос веднага мобилизира спора за Народния съд, а вторият въпрос веднага мобилизира спора за това, имало ли е легитимна антифашистка съпротива в България.
Нека започнем с първия въпрос за Народния съд.
В един изключително ярък текст озаглавен „Хроника на едно безкрайно убийство“ журналистката Велислава Дърева описва някои имена, отбелязани на Мемориала на жертвите на комунизма: „Там ще откриете без особено взиране ген. Русев, ген. Вълков, ген. Луков, капитан Харлаков, Славейко Василев, ген. Кочо Стоянов, Богдан Филов, Петър Габровски, Александър Белев, офицерите от Трета секция (които в черните нощи на Белия терор изпълняват норма – убиват по 50 антифашисти на нощ), Черни капитани и Черни полковници, поручици и подпоручици, полицейски агенти, полицейски шефове, жандармеристи, деветоюнски превратаджии и шпицкомандаджии, легионери, ратници, бранници, апологети на Закона за защита на държавата, адепти на Закона за защита на нацията, инквизитори, екзекутори, истерични антисемити, главорези, касапи, мракобеси, масови убийци, фашизоиди, хвалители и застъпници на Хитлер и Мусолини.“ И това е точно така – сред имената в Мемориала го има както Александър Белев, главен комисар по еврейските въпроси 1942-1943 (името му е малко променено, за да не предизвика, вероятно скандал), така и имена на земеделци антифашисти, които вероятно ще се обърнат в гроба, когато се видят на една паметна плоча заедно с техните палачи отпреди 1944.
Ако кажем, че всички осъдени от Народния съд са невинни, помирението няма да е възможно. Но то няма да възможно и ако кажем, че всички осъдени от Народния съд са виновни. Това с вината е разбира се сложна материя, но тук от значение не е толкова юридическата квалификация, а моралната. Пример за това е Димитър Пешев, човекът, изиграл толкова решаваща роля за спасяването на българските евреи от депортация в „лагерите на смъртта“. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор, но след застъпничество е освободен след 13 месеца. Няма съмнение в приноса му за предотвратяването на готвеното гигантско престъпление през 1943 г., но също няма съмнение в активната му роля за приемането на очевидно антисемитския Закон за защита на нацията през 1940 г. Две противоположни действия на един и същи човек. Как да го съдим?
Очевидно е нужно да правим разграничения, като кажем, че не всички осъдени през 1945 г. са невинни, както и че не всички осъдени са виновни. Както е че присъдите в много случаи са непомерно сурови. Можем да добавим и разбирането, че в този очевидно извънреден съд България не е никакво изключение в следвоенна Европа, защото във Франция, Белгия, Нидерландия, Дания, Норвегия приетите през 1945 г. закони са също ретроактивни, а някъде дори възстановяват смъртното наказание, премахнато преди войната).
Вторият въпрос е за статута на антифашистката съпротива в България.
На 29.06.2019 г. е открит официално мемориал, в памет на 31 жители от брациговското село Равногор, избити от партизаните на отряд „Антон Иванов” след разгрома му през февруари 1944 г. Инициатори на монумента са Атанас Узунов, председател на Съюза на репресираните в Пловдив, евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев, народният представител от ГЕРБ Спас Гърневски, Георги Харизанов. При откриването Атанас Узунов казва, че „партизаните не бяха народни синове, а разбойници и злодеи“. Това е версията на антикомунистите в България за партизанското движение, което по времето на комунизма имаше статута на светиня.
Трудността тук, обаче, е същата, като с Народния съд и осъдените от него. Ако приемем горната квалификация, помирение не е възможно. Защото това е обратното на създадения през комунизма образ на „народни, верни синове“ за партизаните от Съпротивата. Нещо повече, в днешна България господства дискурсът, че изобщо не е редно да говорим за антифашистка съпротива, защото в България не е имало фашизъм.
В един текст озаглавен „Народният съд и неговите прочити“ историкът Светослав Живков отхвърля тезата, че този извънреден трибунал е проявление на гражданска война в България, започнала още през 1923 г.: „Силно дискусионно е доколко в България има гражданска война в периода 1923 – 1925 (според мене няма, но ще признаем, че съществуват и други аргументирани мнения). Партизанското движение през Втората световна война поне до лятото на 1943 г. е толкова маргинално (под 1000 партизани за страната), че е нелепо да се говори за гражданска война до седмиците около смъртта на цар Борис III /28 август 1943 г./.“ При това партизанското движение, според него, но и други историци и политици днес, е инспирирано от тогавашния СССР след нападението на Хитлер, а не от вътрешни причини. Ако бъде отречено съществуването на антифашистка въоръжена съпротива в България, очевидно е че цялата дейност на партизаните ще бъде квалифицирана като проява на тероризъм или разбойничество.
Това, обаче, влиза в противоречие поне с един случай – този на майор Франк Томпсън, британски офицер, спуснат с парашут в Македония в началото на 1944 г., за да осъществява връзката на британската армия с българските партизани. След бой с жандармерията, Томпсън е заловен и след това разстрелян заедно с двама други пленени българи (един партизанин и един ятак). Не загива в престрелка, а е разстрелян, след като е заловен. За съд и присъда не говорим. Този случай евентуално би трябвало да означава, че поне част от партизаните са признати от Съюзниците за легитимна антифашистка съпротива, т.е. съюзници на Обединените нации.
Един от аргументите, че в България не е имало антифашистка съпротива, е, че страната не е окупирана от нацистка Германия. Всъщност дори е по-лошо, защото правителствата тогава са в съюз с Хитлер. И противниците на този съюз, разнородна политическа група, действат както легално (в безпартийните народни събрания през 1938-1944 г.), така и въоръжени в планините, като партизани, подложени на риска да бъдат заловени и убити на място (не винаги в престрелка, а просто без съд и присъда).
Но пък самите партизани също не са били „ангели небесни“ и дори в допуснати литературни произведения преди 1989 г. има податки, че в някои случаи партизани за действали като обикновени разбойници и насилници (вж. Давид Овадия). Това трябва да се разказва, но не и да се превръща в генерално клеймо за антифашистката съпротива в България.
С други думи, отново имаме нужда от разграничаване на праведниците и грешниците, както при всеки опит за справедливост. Давайки си сметка, че в един и същи човек вероятно дремят едновременно и грешникът, и праведникът.
А какво точно стана на 9-ти септември и след това?
Няма намерение да се връщам върху нещо, което вече съм писал. Въпросът е, дали можем да разказваме случилото се така, че да вървим към национално помирение.
Например, можем да кажем, че 9 септември 1944 г. спря няколко критични неща в България. Първо, спря една монархия, в която нямаше кой да спре правителството да подпише Тройния пакт на 1 март 1941 и България да стане съюзник на Хитлер. Премахна политически режим, в който правителството еднозначно обяви война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 (само седмица след японското нападение над Пърл Харбър). Прекрати управление, при което е възможно правителството на Добри Багрянов да обяви „пълен неутралитет“ на България през юли 1944 г., дори да обяви, че ще разоръжава германските войски в България, но не е денонсирало Тройния пакт.
Отхвърли една политическа система, при която тримата регенти могат просто така да уволнят правителството и да назначат ново из средите на представената в парламента опозиция, която има 10-тина места от 160. Сложи край на един политически режим, където монархът има право по всяко време да уволни министър-председателя, за да го замени с друг, без да се съобразява със състава на парламента. Промени система, в която новоназначеният премиер организира избори за народно събрание, които винаги печели. Премахна управление, подкрепяно от избрано през зимата на 1939-1940 г. в безпартийни избори Народно събрание, което с мнозинството си приема Закона за защита на нацията. Накратко, 9-ти септември постави края на един политически режим, който нито е демократичен, нито е справедлив, нито е хуманен. Но не го замени с демократичен, справедлив и хуманен политически режим.
Следователно трябва да кажем също така, че има престъпления на комунистическия режим, за които трябва да се говори. Да се помнят избитите без съд и присъда през септември-октомври 1944 г. без да има дори опит за търсене на отговорност. Да се помнят прекалено жестоките присъди от Народния съд за престъпления, които в друга ситуация биха били наказани с друго, а не със смърт. Да се знаят монтираните процеси срещу опозицията, довели до екзекуцията на нейните лидери и забраната на опозиционните партии през 1947. Да се разобличават своеволията към всяка опозиционна дейност и изпращането в трудово-изправителните лагери на хора, които не са извършили престъпления. Да се отхвърли системата на повсеместно и безконтролно следене, подпомагана от насърчаването на доносничеството. Да се заклейми недопускането на политическа опозиция и дори на критични към властта мнения.
Помирението е трудна работа, особено ако живият спомен на поколенията, преживели една или друга репресия, продължава да подхранва очакването за възмездие или отмъщение. Но не можем непрекъснато да се делим според това, чии жертви са по-важни. Просто трябва да си говорим и да опитаме да разбираме и другия.
Вероятно ще трябва да приемем, че инициаторите на Закона за защита на нацията, сътрудниците на нацистите в депортацията и избиването на евреите от Македония и Беломорска Тракия (под българска администрация 1941-1944), виновните за убийствата без съд и присъда както на заловени партизани и ятаци, така и на невинни хора, като децата от Ястребино, например, е трябвало да понесат своята отговорност. Да приемем, че Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Александър Стамболийски, Петко Д. Петков, Тодор Страшимиров, Димо Хаджидимов, Никола Вапцаров, ген. Владимир Заимов, д-р Александър Пеев, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Вела Пеева, Свилен Русев, Емил Шекерджийски и много като тях не са разбойници и терористи, а са загинали за добра кауза. И че виновните за тяхната смърт не са невинни жертви на един друг репресивен режим. Но също и да приемем, че не всички преживели бивши партизани заслужават същата почит, както загиналите техни другари. Необходимо е разграничаване.
Вероятно трябва да приемем, че сред осъдените от Народния съд има невинни, хора, които заслужават признание, а не присъда. Също така да приемем, че т. нар. „ОФ опозиция“ в лицето на Никола Петков и Кръстьо Пастухов са едновременно антифашисти и критици на съветския комунизъм. Както и че дължим уважение и признателност на техните наследници като Милан Дренчев и Петър Дертлиев в изграждането на демокрацията в България. Но също и че не всички репресирани по времето на комунизма еднакво имат право на почит и признание. Разграничаването е необходимо и тук.
Разбира се, президентът Румен Радев дължи обяснение, защо именно сега реши да направи този жест на помирение. Но всъщност, добре е да се запитаме, дали такова помирение не само е възможно, но и действително? Ще има ли други подобни жестове, като например цветя пред Братската могила в София, поднесени от ръководството на ДСБ? Или от Съюза на репресираните? В тази Братска могила са костите и на Антон Иванов, Йорданка Николова, Адалберт Антонов, Лиляна Димитрова, Свилен Русев, Емил Шекерджийски, загинали много преди комунистическия режим в България. Или дори само да бъдат изличени някои имена от Мемориала на жертвите на комунизма в София, защото не заслужават почит.
Едва ли скоро можем да се надяваме на такъв жест, но разговорът си заслужава да продължи.
*Текстът на политолога проф. Антоний Тодоров е публикуван в неговия блог - antoniytodorov.wordpress.com
