Дани Митов към ПП-ДБ: Престанете с театъра на подозренията

Само няколко часа след като министър-председателят Росен Желязков обяви намерението на кабинета да предложи главен комисар Мирослав Рашков за главен секретар на МВР, в социалните мрежи и по определени медии се развихриха псевдоанализи, несръчни упражнения по кадруване и разбирачи, впуснали се в клеймителни оценки.

Това написа вътрешният министър Даниел Митов във личния си Facebook профил. Ето какво допълни той: 

"Познат сценарий – щатните недоволници, завърнали се от летните почивки, побързаха да си намерят ново знаме за септемврийските си протести. Актьорите са същите – левичарите от ППДБ.

За крайната левица на Запад почти всяка социална несправедливост се обяснява с едно и също – всевластният и всемогъщ „патриархат“. Въпросният е издигнат до статут на невидима, но всесилна система, която уж управлява обществото и държи в подчинение жените, малцинствата, ЛГБТ общността и всички „потиснати“.

Ако някой не получи повишение – виновен е „патриархатът“. Ако науката и биологията не се вписват в теориите им – пак „патриархатът“. Ако хората гласуват за някой, който не им харесва – отново „патриархатът“ е надделял. Това е повече мит, отколкото анализ, и повече политическа фантазия, отколкото реалност.

В един момент този разказ започва да действа повече като утвърждаване на психологически изкривявания, отколкото като връзка с ежедневните предизвикателства. Хората са убеждавани, че живеят в свят на невидими потисници и всяко събитие е доказателство за тяхната власт.

Този тип мислене прилича на политическа халюцинация. Мобилизира емоции и създава ясна разделителна линия „ние срещу тях“, но подменя реалния разговор за решения с митология за всемогъщи сенки. Колкото по-малко конкретни предложения има една политическа сила, толкова по-настойчиво говори за „патриархата“ като универсален виновник.

У нас същият механизъм се възпроизвежда в реториката на ППДБ. Техният „патриархат“ се казва Борисов и Пеевски. Във всяко назначение, във всяко управленско действие, те виждат „дългата ръка на задкулисието“. Няма значение кой е кандидатът, какъв е неговият професионален път, какви резултати има зад гърба си – обяснението е винаги едно и също. Това вече не е критика, а изграждане на конспиративна рамка, която измества реалния дебат.

Показателен е примерът с предложението главен комисар Мирослав Рашков да бъде назначен за главен секретар на МВР. Вместо дискусия за компетентността му и за нуждите на системата, реакцията на ППДБ беше предсказуема: „това е човек на Пеевски“.

Така професионалист с дълга биография, служил и израствал в кариерата при различни ръководства на МВР, бе превърнат в „заговорник“. Без факти и аргументи – единствено чрез политически рефлекс. Това вече не прилича на политика, а на театър на подозренията.

Проблемът на тази стратегия е, че тя дава краткотраен ефект. За някакъв ограничен кръг симпатизанти може да е успокоително да вярват, че има един-единствен злодей, от когото произтичат всички беди. Но за обществото като цяло този стил на говорене бързо започва да звучи кухо.

Хората очакват конкретни решения за сигурността, икономиката и институциите, а получават обвинения, които приличат повече на фантазии, отколкото на анализ.

В крайна сметка политиката не може да се гради върху постоянни митове за „всемогъщи врагове“. Държавата се управлява с реални политики, компетентни кадри и отговорни решения. И когато едната страна предлага професионализъм, а другата – маниакално натрапване на колективни халюцинации, обществото рано или късно различава кое е реалност и кое – удобен мит."