Димо Алексиев пали фитила на революцията (СНИМКИ)

Революцията е театър, в който героите умират наистина. Тази фраза разсича въздуха като сабя и звучи изключително силно в знаковата пиеса на Георги Данаилов "Солунските съзаклятници”. Текстът на големия наш писател е поставян многократно у нас на различни сцени и от различни режисьори понякога и под заглавието "Солунските атентатори". Сега пиесата заживя своя нов живот на сцената на Музикално-драматичния театър „Константин Кисимов“ във Велико Търново под режисурата на младата режисьорка Мария Генова.

Димо Алексиев е гост-звезда в постановката и влиза в ролята на Борис Сарафов - очарователен и екстравагантен бохем, който сваля кабаретни певици и богаташки щерки в един от най-красивите и луксозни градове не само в Швейцария, но и в Европа - Женева. Зад бляскавия чар на героя на Димо Алексиев обаче се крие една голяма тайна – той ръководи секретна революционна организация, чиято цел е да привлече вниманието на Европа към положението на българите в Македония и да я освободи от османско робство.

С ролята си в "Солунските съзаклятници” носителят на "Аскеер" и известен филмов актьор и телевизионен водещ се завръща в професията и в театъра след като през лятото на миналата година беше осъден на година и половина затвор, защото бе хванат зад волана с 1,68 промила алкохол в кръвта, макар и в този момент да не е шофирал. Феновете на 42-годишния Димо Алексиев, който има зад гърба си 30 роли в киното и също толкова ярки превъплъщения в театъра, вярват, че той ще успее да рестартира кариерата си.

И така в края на януари Музикално-драматичният театър „Константин Кисимов“ се превърна в сцена на един исторически епизод от родната история – солунските атентати от 1903 г. Спектакълът по пиесата на Георги Данаилов разиграва драматичните събития от преди 123 години, когато група ученици от Солунската гимназия и членове на ВМРО решават да взривят Отоманската банка и френския кораб „Гуадалкивир” в пристанището в Солун, за да привлекат вниманието на Европа към положението на българите в Македония.

Солунските атентати са дело на група млади революционери – т.нар. „гемиджии“, които предприемат терористични действия, въпреки разединението по въпроса във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Терористичните актове, извършени април 1903 г. са най-потресаващото и кърваво събитие в историята на македонската освободителна борба до Илинденско-Преображенското въстание.

„Солунските съзаклятници“ проследява подготовката на този отчаян атентат, като интересното е, че почти всички участници в събитието имат реални прототипи на революционери – главният ръководител на тайната македонска организация и неин главен финансист Борис Сарафов, идеологът на атентатите Йордан Попйорданов – Орце, неговият верен сподвижник Коста Кирков, по-зрелият Димитър Мечев и Павел Шатев – единственият оцелял след атентатите, осъден три пъти на смърт и превърнал се по-късно в живата памет на това трагично поколение.

Той доживява до 1951 г. В пиесата възрастният Павел Шатев води полемика с въображаемия съдия на историята и разказва истината за онези събития.

В този терористичен за османските власти акт героят на Димо Алексиев – Борис Сарафов осигурява не само ключова финансова подкрепа за Солунските атентати, а и в буквален смисъл пали фитила на революцията срещу Османската империя. В Женева той предава средства за подготовката, а по-късно изпраща и динамит в Солун.

Борис Сарафов е стратегическа фигура, без която гемиджиите не биха успели да извършат атентатите. С тази постановка на сцената на великотърновския театър дебютират младите актьори Самуил Сребрев, Самуил Горанов, Слави Гергов и Александра Златева. В актьорския състав участват още Детелин Кандев, Борис Атанасов, Милен Иванов, Стефан Методиев, Виктор Терзийски, Никол Бойчева, Стефка Златкова, Добринка Тосева, Игнат Дълбоков, Димитър Георгакиев и Кирил Милушев. На сцената се изявява и балетът на Музикално-драматичен театър “Константин Кисимов".

Режисьорът Мария Генова

„Солунските съзаклятници” е представление за вечния бунт на младия човек, потресен и непримирим към несправедливостта в заобикалящия го свят. За сблъсъка между идеализма и смисъла на саможертвата през погледа на единствения оцелял от групата на гемиджиите и неговия екзистенциален протест. Това е история за едно поколение, водено от силата на младия дух, който отказва да живее на колене и приема смъртта като причастие.

Представлението не се ограничава до възстановяване на историческите факти, а търси дълбоката човешка мотивация зад тях, разсъждава за смисъла на бунта, отчаянието и младостта, изправена срещу свят, който изглежда морално прогнил и непоправим. Пиесата на Георги Данаилов е „трагедия на избора“, в която централно място заемат въпросите за саможертвата, личния морал и човешкото достойнство“, споделя режисьорът Мария Генова.

Спектакълът изследва докъде човек може да се подчини на една кауза, какви са подбудите зад действията му и какви вътрешни колебания и изкушения съпътстват този път.

По думите на режисьора това е „екзистенциален протест на разума и душата“. Тя подчертава, че ако погледнем действията на героите през съвременната призма, те биха могли да бъдат определени като терористични, но в историческия контекст те са имали съвсем друго значение и морална тежест. Затова и съзнателният избор на екипа е да не идеализира персонажите. „Нашата цел не е да ги героизираме, а да разкажем историята такава, каквато е, и да оставим публиката сама да реши сила или слабост са тези действия“, казва Мария Генова.

Сценографията и костюмите в спектакъла са дело на Давид Илчев. Той споделя, че визуалната концепция е подчинена на образа на затвора, през чиято перспектива се развива цялото сценично повествование. Пространството функционира като символична рамка на историята и вътрешното състояние на героите.

Думите из под перото на Георги Данаилов звучат гръмовно и отрезвяващо, те имат силата на катарзис и преосмисляне на историческите събития от всеки зрител. А тяхната мощ най-вече е в това, че и 43 години след публикуването на „Солунските съзаклятници” звучат болезнено актуално.

Иван Гарванов - видна фигура в националноосвободителното движение, свързана със Солун, който не е съгласен с извършените атентати, казва, че хората не се обединяват от общи идеали, а по-често се обединяват от обща омраза. А бунтарят Орце Попйорданов казва: ”Когато един народ не знае за какво живее, той не знае и за какво да умира”.

Един от най-силните монолози в пиесата може би е изречен от Димитър Мечев: „Търся Бога да му искам сметка, но него го няма…”