Фотографът Радослав Първанов пред Lupa.bg: Обичам да запечатвам моменти, които пишат история

Радослав Първанов е фотограф, журналист, дарител, общественик. Той е автор и съавтор в редица творчески проекти. Куратор на десетки изложби в България и чужбина. Радослав Първанов е и известен културен деец в родния си град Габрово. В момента е кореспондент на Българската телеграфна агенция за област Габрово.

Сред най-известните му фотографски проекти са „Аз съм Българка!“, представящ красотата на българката, народните носии и местата с културно и историческо значение. „Счупената вяра“ е също негов вълнуващ и много личен проект, разказващ за рушащите се храмове в България с цел набиране на средства за възстановяването им.

Радослав Първанов е носител на почетното звание „Дарования и постижения“ на Община Габрово, носител на почетен знак на Професионална техническа гимназия „Д-р Никола Василиади“, носител на почетен медал от Народното събрание. Снимките на Радослав Първанов са публикувани в издания като "Нешънъл Джиографик" и "Икономист", редица уеб сайтове, печатни издания, телевизии.

Радослав Първанов е един от най-популярните български фотографи в социалните мрежи. Има над 112 хиляди последователи във фейсбук. Той е първият габровец и първият фотограф в България със синя значка от фейсбук, която потвърждава, че профилът му на обществена личност е автентичен.

С Радослав Първанов разговаряме за фотографията като вдъхновение и професия и за местата, където обича да насочва своя обектив.

Всички публикувани в интервюто снимки са личен архив на Радослав Първанов

- Радославе, спомняте ли си първата снимка, която сте направили в живота? Какво Ви плени във фотографията и защо се насочихте към тази професия?

- Нямам спомен за първата ми снимка, защото съм бил много малък. Имам една семейна фотография, на която се вижда, че на врата ми виси семейният фотоапарат „Смяна“. Мисля, че по време на морско приключение със семейството ми ми е дадена възможността да щракна. Така че, може би, това е първата ми снимка. Но пък си спомням, че през 2010 г. с моя добър приятел и колега Никола Михов снимахме различни обекти в Габрово, свързани с архитектурното и културно наследство и показвайки му какво съм направил, той ми обърна внимание, че съм направил много интересен кадър. Тогава ми светна, че това захласване към снимането може би е нещо повече.

- И така, решихте да учите фотография. Доколкото знам, първо сте завършили електроенергетика. Как от тази специалност се насочихте към фотографията, която вече по-късно сте изучавали в Берлин и Лондон?

- Започнах да снимам още като ученик. Тогава бях в Професионалната техническа гимназия „Д-р Никола Василиади“ в Габрово. Моят профил беше електрообзавеждане на производството. Това някак си го имах като влечение в гимназиалните ми години и затова записах тази специалност. И може би през 2007 – 2008  г., снабден с някаква техника, изучавах света около себе си, четях и тогава изграждах любовта към фотографията. След това следвах електроенергетика и електрообзавеждане, така наречената тежка енергетика, в Габровския технически университет, което беше естествено продължение на това, което учих в гимназията.

Двете учебни заведения си партнират и специалността се надгражда по успешен начин и затова завърших Техническия университет в Габрово. След това ми се отвори възможност да завърша двата курса по фотография в Берлин и Лондон, за да имам квалификация и за да докажа всъщност на себе си, че мога да покрия изискванията за фотограф. Навън се иска доста голяма успеваемост, за да преминеш курса, докато тук има курсове на доста места, но въпреки че може да не покриваш определени критерии, ти пак ще получиш някакъв сертификат.

В България знаем колко лесно се храни его и самочувствие с подобни документи в кавички, с които едва ли не взимаш и професия. Затова след електроенергетиката учих фотография, въпреки че едното е техника, другото е изкуство, но и двете са физика. Хуманитарният ми характер с техническите ми влечения много успешно се надгради и изгради това, което вече правя толкова много време.

- Вие сте твърде млад, но доколкото разбирам сте снимал и с лентови фотоапарати. Сега вече всичко е дигитално. Откривате ли някаква магия в старите фотоапарати с лента и обичате ли да снимате с тях, ако все още практикувате такъв вид фотография?

- За да усетя магията на лентовата фотография, поисках от баща ми да възродим неговата ученическа фотолаборатория, за да поснимам и на лента. Днес си позволявам сравнително рядко да го правя, но това е един класически метод на събиране на светлина и създаване на документ, който винаги ще остане класика и в много аспекти ще превъзхожда дигиталното. Но пък в този забързан свят, в който живеем и се развиваме, се изисква бързина, гъвкавост, качество, връзка с интернет и всичко онова, което предполага бързото предаване на информация, особено когато става дума за репортаж.

- Какъв тип фотография ви привлича най-много – цветна, черно-бяла, портретна, репортажна, пейзажна?

- Репортажът е онова, което ми дава най-много. Обичам другите жанрове във фотографията изключително много. В последните години, казано леко самохвално, се славя с аерофотографията с дрон, но репортажът е моето. Той ме е научил на най-много неща, той ме е запознал с много хора, завел ме е на трудни и не много лицеприятни случки, възпитал е у мен различен тип дисциплина, подход, но много уважение, етика, коректност и всичко онова, което трябва да съобрази един човек, без значение дали снима инцидент или пък весело мероприятие. Всичко това, плюс емоциите, плюс черно-бялата и портретната фотография може да се срещне в репортажа. Там нещата се случват бързо, разбира се, както при всичко останало, това са моменти, които никога няма да се повторят.

Обичам да запечатвам, да присъствам и да събирам моменти, които особено пишат история. Да участваш в писането на история е нещо велико. Всяка снимка е история и това е момент, който не може да наподобиш, но репортажът е особен тип писане на история. Затова за мен е толкова ценен, толкова много го обичам и му се отдавам. Различните хора, различните гледни точки, различното развитие на дадена случка учат страшно много и много помагат за напред.

Сравнително късно започнах да снимам портретна фотография. Това е един от най-трудните жанрове, защото трябва да си добър психолог, да предразположиш модела, да го вкараш в рамките, в които искаш да го видиш, да го оставиш да се остави на неговата емоция, разбира се, да се отпусне, за да разкрие душата си и едва тогава да се опиташ да заснемеш това нещо.

Снимка на цигуларя Минчо Минчев

- Помага ли ви фотографията да разбирате по-добре хората и света?

- Категорично да, защото ние, фотографите, позволявайки си да поставим на пауза живота, макар и за един миг и за една осемхилядна от секундата, успяваме после успешно да анализираме и да вникнем в заобикалящото ни по различен начин. Така се роди идеята за първата ми самостоятелна изложба „Габрово – от сериозното до смешното.“

Показвайки непознатото в заобикалящата ни среда – търсейки доброто, към което трябва да се стреми всеки в своето ежедневие, но показвайки и лошото, защото около нас са и проблемите, около нас е и красивото, около нас са онези незабелязани кътчета, около нас е историята в капсулата на времето, която е останала. Успяваш да погледнеш света освен с други очи, успяваш да откриеш и неща, които наистина не си подозирал, че са там.

Покрай историята с черната пантера край Шумен фотографът експериментира с изкуствен интелект и "пренесе" хищника в Габрово на площада пред Националната Априловска гимназия и паметника на Васил Априлов

- Вие професионално сте свързан с родния си град Габрово. Имате ли любими места, които обичате да снимате там, места, които Ви вдъхновяват като творец?

- Често казвам нещо, което е залегнало и в девиза ми - – че родното място е най-големият вдъхновител в пътя на един творец. Защото тук си се родил, тук си израснал, тук е семейството ти, тук са спомените ти. Именно това преживяване и фактът, че градовете ни се променят, за щастие, до голяма степен към добро, вдъхновяват по един изключителен начин. Вдъхновение получаваме и от другите видове изкуства, от хората дори, от другите творчески личности и от великите исторически личности, но родното място вдъхновява по начин, по който трудно се среща.

Обичам да снимам града си, обичам целенасочено да запечатвам обекти в различните времена от годината, обичам определени събития, обичам да поглеждам отвисоко на града. Има известен кадър от XX век на снимка на Габрово от „Цепелин“, която показва до голяма степен две трети от града. Обичам да съпоставям онова време с това, което е сега. Хората знаят, че градът се развива по течението на Янтра – от юг на север. Градът пази един особен тип възрожденско в себе си. Той не е като Трявна, не е като Котел, не е като Ловеч, не е като Благоевград да има Вароша, не е като Велико Търново, който има средновековните крепости, поне не толкова големи.

Черната пантера "премина" и край паметника на Рачо Ковача в Габрово

Габрово има възрожденско ядро, така нареченият „Шести участък“, в който имам привилегията да работя като представител на държавната информационна агенция, но пази образци на възрожденската архитектура и пази обекти, построени във Възраждането и в края на Възраждането, които са пример за предприемчивостта, дързостта, смелостта и желанието за развитие на местните хора по нова време и индустриалците.

Има обаче изключително много примери за надграждане и за вземане на добри примери от различни архитектурни школи, като виенската, немската и т.н. Това е привнесено от великия архитект Карл Кандулков, който модернизира града по този европейски тертип. Има и модерни сгради, всичко това прави многоликия град изключително красив, но и ядро в сърцето на България, в географския център на страната, нещо изключително красиво като комбинация.

Разбира се, емблематичните обекти, които много обичам да посещавам и много често снимам и показвам, си личат от снимките. Това е паметникът на Рачо Ковача, сградата на моята гимназия „Д-р Никола Василиади“, Националната Априловска гимназия или Априловото школо, Дечковата къща. Едно място, което се разпознава лесно, пази историята си, развива се успешно в модерен аспект, но пази историята и традицията.

Разбира се, има и спорни моменти, понякога обществото трудно приема промените, има лоши примери, не винаги администрацията успява да се справи с всичко, но има места, които са непокътнати. Такива примери са архитектурният резерват в Боженци – едно автентично село. По-популярно място от музей „Етър“ може би няма, и то също е една от визитните картички на България. Така че всичко това заедно с уникалната природа, която има този край, са ми любими.

- Какво Ви привлича най-много в другите градове, в които снимате?

- Най-привлекателното е нашата история. Това, което имаме днес, за щастие е опазено до голяма степен, друго безвъзвратно е загубено. Това в комбинация с природата и природните ни дадености, планините, реките и морето са изключително привлекателни, мотивиращи, вдъхновяващи за мен. Свидетели сме на една уникална комбинация. Имаме кътчета, които са малко експлоатирани, други дълги години са показвани под един и същ ъгъл, по времето на пропагандните времена на социализма пък са популяризирани определени забележителности по един и същ начин и са познати на хората до болка от една гледна точка.

Намирането на различни ъгли и посещаването на околностите на тези места, откриването на нови или на забравени места, само по себе си е мотивация. Комбинацията от история, природа и културно наследство прави България уникална в света. Това е нещо, с което можем да се гордеем, но трябва да опазваме, рекламираме подобаващо и да познаваме. Много голям минус в нашето самосъзнание и национална психология е непознаването на това, което имаме, не оценяването му. За съжаление, нямаме очи за някои неща. Вярвам, че ще го оценим, преди да го загубим напълно.

Според мен в момента тече ново възраждане. Има насочване към наследството, към традициите, има насочване към оценяване и опознаване на това, което имаме. Неслучайно е казано много преди нас, че трябва да опознаеш родината, за да я обикнеш. Няма нищо лошо да сме европейци, космополитни личности, модерни хора. Няма нищо лошо в свободата, изключително хубаво е, че можем свободно да посетим всяко едно кътче от планетата Земя.

Но, за да оцениш наистина това, което има светът, и това, което имаме ние, първо трябва да опознаеш нашето си. Урок, който за щастие аз съм получил от семейството си. Урок, който, смятам, че всеки един родител трябва да даде, преди един млад човек да отвори очите си за света или да пожелае да го види. Това понякога става наобратно. Може би за някои хора така е по-добре, отиват, виждат, поживяват, но се връщат, виждат нещо малко познато и се влюбват още повече в България и така се завръщат.

- Вие сте участник и съавтор на документален филм за монумента на връх Бузлуджа, сниман от френската телевизия „Арте“. Самият Вие имате задълбочени познания и професионален интерес към Чинията. Бихте ли споделили кое е най-интересното според Вас около някогашния комунистически монумент? Как изглежда върхът на Бузлуджа в бъдеще през Вашите очи?

- Аз съм роден през 1993 г. и за щастие не съм обременен с времето и идеята на социализма. Но това място, този монумент и този връх, опознавайки историята му като дете и виждайки силуета на този паметник от родния град, запалиха у мен желанието да изследвам това място. Познавам го, мога да кажа, до съвършенство, няма кътче, което да не съм посещавал в паметника и под него. Водил съм хора от различни континенти на върха на Бузлуджа. И някой в авторитетен сайт за урбекс туризъм беше посочил, че аз съм най-компетентният човек в света по темата „Бузлуджа“, което за мен е особено ласкателство. Бог да прости архитекта на монумента Георги Стоилов, той би следвало да бъде най-вещият по темата, но така или иначе блогърите тогава определиха мен за този човек.

И в студ, и в пек Радослав Първанов е на своя пост като фотограф да запечатва красиви гледки и интересни моменти

От телевизия „Арте“ ме потърсиха по този повод и направихме един много интересен филм, който имаше милионна гледаемост във Франция и в Германия. Тогава те ме попитаха между другото, същото, което ме питате и Вие. Отговорът на този въпрос става все по-труден. Покрай темата с това място, за съжаление, в последните години се шуми по лоши поводи, защото наблюдаваме липса на устойчив и последователен път към случването на нещо там. Сега вече сме в периода, в който има идея, чрез една инвестиция от 7 милиона да се възстановят покрива и прозорците и Областната администрация в Стара Загора, чрез Община Казанлък да даде нов живот на Бузлуджа. Всяко подобряване на конструкцията е полезно за мястото, защото то се руши с всеки изминал ден.

Поглеждайки в бъдещето, може би най-вярната идея, по която не виждам никой да работи или да се опитва да я налага, е това място да се замрази във времето, такова каквото е в момента. Много хора използваха мястото и идеята за спечелване на своя дивидент, материален и не само, което е изключително грозно, но такъв е животът. „Бузлуджа“ е тема, която дълго време разделяше хората, тя продължава да ги разделя и сега. Но пък мястото е такъв безкраен извор за прекрасни гледки за нас, творците.

Преди време фотографът Александър Иванов, който е изключителен фотограф, творец от Казанлък и мой приятел, беше казал, че именно благодарение на нас, фотографите, които ходим там в студ и в пек, това място провокира дискусиите. Вярвам, че ще дойде време, ако тази консервация се случи, мястото да замръзне в този момент, да се защити с покрив и прозорци. И след това ще има воля историята на това място да се разкаже подобаващо, за да остане за поколенията, а и за да захранва интереса на хилядите туристи, които минават оттам, защото това може да бъде един доста сериозен източник на приходи.

- Вие сте автор и на родолюбивия фотографски проект „Аз съм Българка!“, в който показвате красотата на българките и на народните носии. Защо го направихте?

- Веднага ще направя една вметка, че думата „българка” в националния проект „Аз съм Българка!” я изписваме с главна буква. Реших да е така, защото „Българка” може да послужи вместо трите имена на една жена. То обяснява достатъчно много и начина, по който една българска жена го изрича, казва достатъчно много за гордостта на съзнанието и сърцето, което носи най-красивата и най-силна жена на планетата – Българката.

Защо го направих? През далечната 2014-та, когато темата с носиите беше малко табу, намерих начин да изразя себе си и любовта си към България. Заснех Илияна Аризанова, която стана първият фолклорен модел. След положителния ефект, който имаха снимките в интернет, си казах, че трябва да направя нещо повече. Първоначално обикалях България само с Илияна, но реших, че колкото е пъстра родината, толкова повече лица и носии ще намеря. Затова в първата част събрах познати момичета, които имат занимание в сферата на фолклора. Впоследствие вече направихме кастинг за фолклорни модели- – понятие, въведено от мен и от моя екип.

И така 11 години по-късно, изразявайки себе и си любовта към България, културата, наследството и фолклора, които ни правят уникални, разбрах за това време, че фолклорните модели са много благодатна тема. Така реших да покажа Българката -  млада, красива, горда, в най-красивата възраст с чистата непокварена хубост. Тайното голямо послание, което искахме да отправим към възрастните хора в България е, че сме избрали да вървим своя път тук, в нашата родина, уважавайки, почитайки традициите и да им кажем, че те могат да оставят наследството си в сигурни ръце. Ако можем, ще надградим с нещо, ако не, ще го оставим такова чисто и живот и здраве и ние ще го предадем напред.

- Автор сте и на „Счупената вяра” – фотографски проект, разказващ за рушащите се храмове в България с цел набиране на средства за възстановяването им. Бихте ли споделили до момента за кои църкви успяхте да съберете пари чрез вашите снимки?

- „Счупената вяра” е нещо, на което съм се отдал доста в последните години. То е вътрешна потребност на нас, българите, защото духовното е дълбоко залегнало навсякъде, у всеки от нас и се събужда в подходящия момент, за да ни подкрепи. Помогнали сме на шест храма до момента, като не преставаме да събираме истории. Аз се опитвам да ходя и да снимам нови църкви и да ги показвам. Тази идея придоби естествено продължение с изложба, която реализирахме на 1 ноември в Деня на народните будители във Варна. Това се случи благодарение на художника и дизайнер на проекта Лилия Кунева, която създаде визията на всички неща, за да може да излязат те пред хората.

Започнахме с представянето на изложбата, след това представихме „Счупената вяра“ из различни места в страната, опитвайки се да набираме средства. Създаваме и различни продукти с фотосите, които се продават, и 100% от тяхната стойност даряваме за кауза.

Потопената църква в язовир Огоста

Много ми се иска да успеем да разработим онлайн платформа „Счупената вяра”, в която всеки да може да докладва за рушащ се храм в неговото населено място, за да може по-лесно да събираме повече истории и да провокираме хората да създадат фондации и дарителски сметки за набиране на средства за тези църкви. Защото има обръщане и в тази посока и хората чувстват потребност от това да възстановят храмовете си. Днес знаем, че „Счупената вяра“ вдъхновява и нови творби и идеи. Силно се надявам те да не са само поредната комерсиална ниша, която откриват различните хора.

- Коментирахме две от основните теми, които Ви вълнуват във Вашето  творчество – родолюбието и духовността. Има ли и други теми, които бихте искали да поставите на дневен ред в обществото чрез вашите фотографии?

- Като човек с мнение и журналист в БТА, познавайки обществения живот в България и не само, със сигурност има такива теми. Казват, че политиката е като любовта, ако ти не се занимаваш с нея, тя ще се занимае с теб. Интересувам се от всичко. Кризите са нещо, което изключително силно ме вълнува и то търсенето на решението за справяне с тях, за да може нашият живот да бъде по-добър, по-смислен и още по-съзнаващ и полезен. Липсата на справедливост, особено последните случки с неприятни инциденти, които разтърсват страната, темата за пътната безопасност също ме вълнуват.

Друга кауза, която се старая да подкрепям и да разработвам по всички възможни начини чрез работата ми в БТА, е темата за насилието на жени. Превенцията на всичко онова, което води до стрес и насилие в обществото, защото живеем в свят доста забързан, доста нервен, доста необмислен, доста хаотичен. За съжаление, това води до израждане на определени поведенчески типове и до много негативни истории, които говорят по изключително негативен начин за нас.

Вярвам, че първо трябва да се съгласим, че имаме проблем и това е началото към ключа за решаването му. Често пъти ние не се съгласяваме дори, че имаме проблем. За всичко това трябва да се борим, да работим, ние всички заедно, за да може нещата да се случват – всеки със своята си експертиза в своята сфера със своите възможности. Защото само така можем да бъдем полезни, давайки от себе си, помагайки и намирайки хората не само в нужда, но и хората, които трябва да бъдат чути, а и тези, които нямат смелост да направят първата крачка, без значение за какво.

- Спортът също е част от живота Ви. Занимавал сте се с колоездене, изненадах се, че сте и съдия по колоездене. Снимал сте колоездачни обиколки и у нас, и в чужбина. Бихте ли споделили дали при спортната фотография има някаква по-различна специфика?

- Това е семейна обремененост. Баща ми е спортист. Той продължава да спортува, аз спортувам за здраве и за тонус. За щастие в спортната фотография имам удоволствието да съм се учил от може би най-добрия спортен фотограф в България – Бончук Андонов. Той е сред светилата в българската фотография. В спорта едни от най-известните кадри, които познаваме в последните, може би над 40 години, са негови. Изключителен професионалист, но и страхотен човек. Невероятна личност, която е жив алманах на българския спорт.

За щастие съм творил рамо до рамо с него много пъти. И съм успял да се докосна до методите на Бате Бончо, както всички му казваме, до съветите му и до всичко онова, което гледайки го, можеш да попиеш и да прилагаш. За щастие той е личност, която своевременно е осъзнала, че споделяйки част от способите си и това, което е в главата му, може да бъде полезен на нас, младите, когато сме навлизали в тази сфера.

Има много специфики в спортната фотография, там окото е нащрек доста повече, макар че и при репортажа вниманието на фотографа трябва да бъде доста изострено. Но при спорта е много специфично и там трябва да познаваш правилата, силните на деня в дадения спорт. Това също е много обогатяващо и много полезно. Голям минус при спортната фотография е, че е доста изморителна, доста тежко е като жанр и като практика, но пък е изключително интересно, защото спортната история е особена част в развитието на една нация.

- Казват, че във фотографията няма ограничения. Така ли е наистина и Вие слагате ли си някакви граници в това изкуство?

- Наистина няма граници. Но никой кадър не си заслужава риска на живота. Фотографията е една особена страст, особена професия, която независимо дали я правиш за удоволствие или пък си на работа, трябва да направиш всичко възможно да изпълниш задачата и да имаш кадъра. Но това изкуство и дори техническото му измерение в реализацията на кадъра, може би наистина са безгранични. Ние си поставяме собствени граници в зависимост от това какво ни вълнува и какво ни вдъхновява в момента.

Уникална фотография на слънчево изригване, направена от Радослав Първанов чрез специална техника

Аз обичам да се откъсна от ежедневието, тръгвайки без цел и посока в Габрово, просто да снимам. Така изчиствам съзнанието си по изключително добър начин. Обичам, когато обработвам дадени кадри, да си спомням за атмосферата. Наскоро бях ангажиран да снимам най-голямата заря в България – в Несебър. И докато обработвам кадрите, имах нужда да слушам музиката на „Джипси Кингс“, която звучеше на живо преди зарята. На класическа музика обичам да обработвам определени неща. Други пък на фолклорна. Рокът също ме провокира.

Няма граници дотам, докато стигнеш до опита да направиш астро снимка. Снимайки през обектива си Млечния път, разбираш, че всичко, в което се намираме и живеем, измерението, в което сме, наистина няма граници. Ние само можем по най-добрия и щадящ начин за нас, за природата и за близките ни, да се опитаме да надникнем и да го изучаваме. А какво по-хубаво да го направим качествено като спомен.

Луната зад Телевизионната кула в Габрово

- Много често една снимка казва много повече от един текст. Как се отнасяте към фотографии, които изобразяват насилие, жестокост, лична трагедия? Смятате ли, че такива моменти трябва да бъдат показвани на обществото?

- Като част от опита ми, налагало ми се да попадам на много такива сцени. Дали на протести, дали на инциденти. Снимал съм на страшно много инциденти. За мен моралът и етиката не позволяват всичко да бъде показвано и не бива тези неща да се свеждат на 100% до очите на потребителя. Погрешно е използването на кадри за сензация, за да работи клик в даден сайт. Това е безкрайно грозно като поведение. Но, за съжаление, сме в такъв свят, в който новините започват с негативните неща, сайтовете блесват с ексклузивна снимка от ужасяваща гледка.

Смятам, че ние, особено тези, които го произвеждаме като очевидци от тези места, сме длъжни, дори пристъпвайки политиката на мястото, на което работим, да пощадим хората от това нещо. Все пак има и Етичен кодекс на българските медии. Трябва да се стремим по-малко такива неща да се виждат, без значение, че те продават и че хората тайничко, макар да не е лицеприятно за тях, да искат да надникнат и да го видят.

Обществото, а и ние, журналистите – и пишещите, и снимащите, трябва да се стремим да показваме по-малко такива неща и да променим така мисленето, че да няма потребност от тях и те в крайна сметка да не се продават. В момента, в който няма потребност от тях, според мен те ще си отидат и ще останат само в криминалните доклади на разследващите органи.

Случката е случка, тя може в мащаб да се покаже колко е голяма, грозна и страшна, но не бива да засилваме мъката на хората, които са част от даден инцидент, и не бива да си служим с метода на сензацията, защото това не помага на обществото и на хората. Това не бива да е начин за привличане на някакъв интерес.

- Страхувате ли се от изкуствения интелект, който все по-често генерира изображения и снимки, които всъщност в реалния живот не съществуват?

- Не се страхувам. Често пъти съм канен като експерт за разпознаване на намеса. Този софтуер става доста добър. Не искам да го въвеждам в работата си, но експериментирам, признавам си, за да видя какви са му възможностите. За щастие творческата работа, изкуствата, дори и журналистиката са сред професиите и занятията, които смятам, че никога няма да бъдат изместени от един софтуер.

- Имате ли своя любима фотография или няколко любими снимки, които смятате, че Ви изразяват най-ярко като човек и творец?

- Имам такива фотографии, не са малко, за щастие те са свързани с хубави моменти в моя живот и в моето творчество и житие. Вярвам, че те са станали достатъчно разпознаваеми в интернет и, разбира се, благодарение на медиите. Има кадри от националния проект „Аз съм Българка“ и от „Счупената вяра.“ Веднага ми изниква в съзнанието кадър от едно от любимите ми места в България и това е връх Свети Никола с Паметника на свободата, на който казваме Шипка.

Имам един зимен кадър, който си спомням от Етъра. В една страшно студена нощ бях допуснат да снимам в музей „Етър“, където бе натрупал хубав сняг. Достатъчно разпознаваеми са тези мои кадри, за да може дори когато ги откраднат и ми махнат логата от тях, приятели да ми се обадят и да ме кажат, че това е моя снимка. Един такъв запомнящ се кадър е с космонавта Георги Иванов в Ловеч по време на отбелязването на 40-годишнината от полета на първия български космонавт.

- Подготвяте ли нова изложба и над какви проекти работите в момента?

- Основен приоритет ми е работата в БТА като кореспондент за област Габрово. Но много ми се иска да успея да претворя една моя идея, която заснех, но не е видяла бял свят в изложба. Просто търся подходящия формат за показване. Преди две години имаше 13 пълнолуния и аз ги заснех. През август, в моя месец, в който съм роден, имаше две пълнолуния. И тогава пред моите последователи в социалните мрежи кръстих тази идея „Моите 13 луни“, не съм решил дали това ще е окончателното име или пък „Моите 13 пълнолуния“, но искам това да види бял свят под някаква форма.

Залез над Габрово

Много ми се иска да създам и каталог на националния проект „Аз съм Българка“, който обмислихме да се казва „Аз съм Българка – историята“. И това да бъде един алманах на българщината, който да покаже всички българки, които съм заснел дотук.

Една от моите каузи е да се защитава авторското право. Защото не е честно ти да си бил примерно в зимна виелица в Родопите, да си направил хубави кадри и след това някой да ти ги открадне и дори да не напише, че са твои. Трябва да се уважава авторството на пишещите, на снимащите, на рисуващите, на хората, които по някакъв начин изразяват себе си. Това е труд, това е себеотдаване, костващ време и здраве, за да създадеш кадъра и да го подадеш на хората без пари.

Някои от кадрите ги продавам, разбира се, но много фотографии показвам в социалните мрежи без пари. Хората ги харесват и ги обичат. Така че това изкуство заслужава минимум едно уважение, кой го е направил. Снимките са моят живот. Отдаден съм на фотографията и тя ми носи много. Взима ми и доста, но много ми дава, учи ме на много. Така че продължавам.

Радослав Първанов любезно предостави за читателите на Lupa.bg свои снимки от богатия си фотоархив