Гений: Акад. Стефан Младенов знаел 27 езика
Академик Стефан Младенов (1880-1963) е може би най-значителната фигура в историята на цялото българско езикознание. Роден е преди 142 години - на 15 декември 1880 г. във Видин, където завършва класическия отдел на местната гимназия (1897 г.) и показва изключителни наклонности към изучаването на чужди езици.
Знаел е безупречно 18 езика, а е ползвал общо 27. Благодарение на труда и настойчивостта си той овладява не само всички славянски езици, но и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, унгарски, румънски, без да се броят известните му и разпространени италиански, испански и португалски.
Още като ученик той овладява класическите езици, старобългарски, руски и немски език, а в течение на една година след завършването на средно образование (не продължава веднага обучението си поради липса на средства) усвоява френски език, почва да учи английски и същевременно превежда от немски.
От 1898 до 1902 г. следва славянска филология във Висшето училище. Тук интересите му към езикознанието се задълбочават, като особено се концентрира върху славянските езици. От това време е и първата му научна публикация [Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село, Видинско, 1901].
Важно значение за оформянето му като учен изиграват специализациите (1903 – 1905 г.) във Виена при В. Ягич, К. Иречек, П. Кречмер, в Санкт Петербург при Я. Бодуен де Куртене, П. А. Лавров, А. И. Соболевски, и в Прага при Л. Нидерле, И. Поливка, И. Зубати, Фр. Пастърнек, както и по-сетнешните му научни командировки в Париж и Мюнхен (1911 – 1912 г.).
През 1905 г. защищава в Пражкия университет докторска дисертация на тема За промените на граматическия род в славянските езици (рецензенти са Фр. Пастърнек и И. Поливка), която е отпечатана през 1907 г. До 1910 г. е учител във II Софийска мъжка гимназия, когато е избран за доцент по история на българския език в Софийския университет.
От 1916 г. е извънреден, а от 1921 г. – редовен професор и ръководител на катедрата по сравнително езикознание, която оглавява до 1948 г. В периода 1923-1924 г. е декан на Историко-филологическия факултет.
Като университетски преподавател чете многобройни лекционни курсове: история на българския език, българска диалектология, звукофизиология, български синтаксис, българско ударение, българска етимология, старобългарски език в лексикално отношение, български литературен език, общо езикознание, увод в експерименталната фонетика, увод в индоевропейската граматика, староиндийски (санскритски) език, индоевропейска морфология с оглед на староиндийската, образуване на имената в индоевропейските езици, индоевропейското езиково семейство, готски език, старогорнонемски език, гръцка морфология с оглед на главните индоевропейски езици, увод в сравнителната фонетика и морфология на испанския език и др.
Като представител на българското езикознание участвува в Първия (Хага, 1928 г.), Втория (Женева, 1931 г.), Третия (Рим, 1933 г.) и Четвъртия (Копенхаген, 1936 г.) Международен лингвистичен конгрес, както и в Първия в Прага, 1929 г.), във Втория (Варшава и Краков, 1934) Международен конгрес на славянските филолози […], където многократно поставя въпроса за точното наименование на Кирило-Методиевия език, а в теоретичен план защищава позициите на младограматизма и влиза в остри дискусии с представителите па Пражкия лингвистичен кръжок.
От 1918 г. е член-кореспондент, a oт 1929 г. – действителен член на БАН. През 1951 г., въпреки че е в напреднала възраст, Ст. Младенов застава начело на секцията за история на българския език и на секцията за общо езикознание и класически езици към новосъздадения Институт за български език при БАН, където продължава да работи до смъртта си през 1963 г. (София).
Член-кореспондент на Академията на науките на СССР от 1929 г. (единственият български учен, който е член на тази академия преди 09.09.1944 г.), на Полската академия на науките в Краков от 1929 г., на Славянския семинар при Кралския колеж на Лондонски университет от 1929 г., на Славянския институт в Прага от 1929 г., на Германската академия на науките от 1942 г.
Ст. Младенов работи и има приноси в почти всички области на езиковата наука – от общото езикознание до езиковата култура и езиковото строителство.
Той публикува на различни езици в над 50 чуждестранни и над 70 български издания, като някои от съчиненията му и до днес представят българската славистика пред света. Между най-значителните му съчинения (Ст. Младенов има около 1200 публикации) са и тези, които имат пряко отношение към славистиката и българистиката, в това число и диалектологията.
Към първата му публикация и докторската дисертация ще добавим: Старите германски заемки в славянските езици (1908), Славянския зтимологии (Варшава, 1909, 1910, 1914), Zur bulgarischen Dialektologie (Krakow, 1911,1912,1930), Zur slavischen Wortforschung (Berlin, 1912, 1913), K вопросу o границе между болгарским и сербским языком (Варшава, 1914), Мекостта на съгласните в българските говори (1915), Студии по славянско и сравнително езикознание (1920), Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч (1921), Към въпроса за езиковото новаторство у нас (1921), Кратка граматика на църковно-славянския език, със сборник и речник (1924), Български културни думи от стар индоевропейски произход (1926), Два въпроса из старобългарската граматика (1926), Границите на българската реч в миналото и днес (1927), Въпросът за езика и народността на македонците в славянската филология (1927), Славянски успоредици към някои мними фински думи в германските езици (1928), Geschichte der bulgarischen Sprache (Berlin – Leipzig, 1929; български превод – История на българския език, София, 1979), Охридският говор и великосърбиянците (1929), Последен опит да се изопачи истината относително говора на македонските славяни (1929), Тарикатският език на българските ученици (1930), Основни и второстепенни въпроси на новобългарската граматика (1934), История на българския езикза българската езикова история (София, 1935), Значение на боянския надпис (1935), Принос към изучаването на българските говори в Източна и Западна Тракия (1936), Бележки за алитерацията (засловно съзвучие) в българската народна словесност, с оглед към пословици и поговорки от турско потекло (1939), Граматика на българския език (София, 1939; в съавторство със Ст. Попвасилев), Българският език в светлината на балканистиката (1939) и др. Отделни трудове са посветени на езика и езиковата дейност на български писатели – Към оценката на Вазовата дейност от езиково-историческо гледище (1921), Бележки за езика на А. Т. Страшимиров (1932), Към вокализма на българския книжовен език с оглед на римите у най-видните поети (1934) и др.
Тук ще отнесем и значимите прояви на неговата лексикографска дейност: Речник на чуждите думи в българския език с обяснения за произхода и състава им (София, 1932), Етимологически и правописен речник на българския книжовен език (София, 1941), Български тълковен речник. Т. I. А-К. (София, 1951), Български тълковен речник Т. ІІ (даден за печат в 1956 г.).
Не бива да се подценяват и многогодишните усилия на учения за чиста, изразителна и самобитна българска реч, демонстрирани на страниците на редактираното от него и от Ст. Попвасилев списание Родна реч (1927-1943 г.).
Друга група трудове на Ст. Младенов са свързани предимно с проблеми на общото и индоевропейското езикознание: Значение на семантичните успоредици в индоевропейското езикознание (Krakow, 1921), Към изследването на т. нар. хипертрофия в индоевропейските езици (1923), Мислене и език (1923), Забележки върху етимологията на някои турски и гръцки думи… (1926), Увод в общото езикознание (София, 1927; II изд. София, 1943), Няколко теории за далечното родство на евроазийските езици (1928-1929), Някои езикословни въпроси… за развоя на детския говорСравнително и индоевропейско езикознание (1927), (София, 1936), Gemeinsame Eigentümlichkeiten und Elemente der indogermanischen, türkischen und mongolischen SprachenМорфологическа и генеалогическа класификация на езиците с оглед към индоевропейските и уралоалтайските езици (1937), (1951) и мн. др.
Приноси в общото и индоевропейското езикознание правят и редица от съчиненията му, отбелязани в групата трудове със славистична и българистична насоченост.
