Годината: А под елхата – пак кутията на Пандора. Ама на ротация!

Ядохме, пихме (така се празнува!), но пък още преди това отчетохме (според социологически изследвания): 2023 г. е била лоша, но пък Новата 2024 ще е по-добра (от тази толкова лошата, де!). Ще! Че то надеждата умира последна – даже не умира там в кутията на Пандора. Дето същата тази прелюбопитна Пандора, според гръцката митология, разбила ключалката на делвата, кутията та да види кво пък толкова са им подарили боговете. Един вид – оставили са им под елхата!

И хоп – изненадааа! От кутията наизлезли всичките злини на света: Завистта, Жестокостта, Гневът, Омразата, Гладът, Бедността, Болката, Болестта, Старостта, Смъртта. И пак хоп – всичките тия беди се изсипали върху хората (като пълноводен поток – ама това е друго, не от гръцката митология, а е от комунистическата идеология). Но все пак на дъното на кутията останало нещо последно, което не излязло – глей ти какъв късмет! Останала Надеждата. Та да има човекът все пак нещо (в днешни времена може и фейк да го наречем) за най-тежките моменти, когато е на предела на отчаянието. Надеждата да остава винаги жива, та да ни крепи. Е, и като сламка за удавника, но да се надяваме, все пак.

Така се надявахме и в началото на миналата година. Българинът се оказва голям ценител на Надеждата, че то други сламки рядко успява да завъди, най-вече когато смята че те са задължителен дар „отгоре“ – от "боговете", а не са плод на негова жътва в тоя живот. И като такъв (не)ценител Старата година винаги му е виновна, а Новата година иде с цветя и рози, които после през годината безнадеждно сам ще направи „на салата“, че и на туршия – в буркани, та да си има и зимнина.

Ей я – на, тая последната социология по въпроса - обобщена. Песимистите – тия дето не я смятат отминалата година за добра, са над 50 на сто, даже към 60%. Но пък за настъпващата година вече близо 50% са оптимисти. Длъжни сме да отбележим, че все пак черногледите през 2023-а са намалели, но в сравнение само с предишните няколко години – от 2020 г. насам.

Ето как са се случили тия врътки, макар отново и социологията категорично да сочи, че продължаваме все да ровим в Пандорината кутия за още и още надежда за напред с яростна безнадеждност за назад. В смисъла на врътките на държавно ниво, тия на тия „отгоре“ – на „боговете“.

Според нашите (не)социологически, но съвсем прагматически наблюдения, в началото на миналата 2023-а очакванията бяха, че всичко тръгва пак отначало, откакто през 2020-а се случи онова газиране тип менте-шампанско и оня здрав като дрян запек на политпартийната ни система, дето роди само балончета – въздух под налягане, но дори и дренки не върза, камо ли нещо държавнически по-хранително. Три години парламентаризма го пиеха на екс и разливаха като евтино пенливо вино, докато ни обещаваха, че всичко ще е „истинско“ шампанско. А баницата с късметите на властта я правеха моментално на попара. Очакванията бяха, че и през цялата 2023-а ще си разтягаме предизборно-изборния-следизборен локум, по-скоро даже дъвка - уж че нещо ядем, ама само слюноотделяме, докато политпартийците си правят все предизборните балончета. Като ще ни убеждават, че ей го – на, все по-хранителна ни става плюнката, след като през 2022-а сме имали само едни избори, докато през 2021-а са били „цели“ три. Така за 2023-а средноаритметически можеше да се очаква според оптимистите „само“ два пъти да се гласува, а според песимистите „минимум“ два пъти.

То така и стана: по отношение на изборната вакханалия нещата се събраха „само в минимума“, по-малко от два вота нямаше как все пак по конституция в случая. „Разминахме се“ през 2023 г. с вече предстоящия пак извънреден, предсрочен избор на парламент на 2 април и със съвсем редовните, срочни – на 4 години, избори за местна власт на 29 октомври.

Преди това вече взе да става ясно, че политпартийният и властови пъп на Нероден Петко (под името Кирил Петков) се е загубил някъде в пукнатините на жълтите павета. А това постоянно трополене по тая централна столична настилка е събудила от няколкогодишния сън Голямата мечка „тип Винету“ Бойко Борисов. Който мечок в кожата на лидера на ГЕРБ и бивш многомандатен премиер първо се разходи на срещи из парламента, а после и влезе в него уж като „прост“ депутат след априлските избори. Но още преди тях, ако не социологията, то политологията привидя, че може би вече ще се създаде някакво редовно правителство – „с ограничен хоризонт, но ще имаме поне няколко месеца политическо спокойствие“.

С тази мечка на хоризонта обаче, а и с тия малките мечета, дето им се свърши безславно делвата с мед – продължаването на „промяната“ без да е започнала, хоризонтът се оказа сглобен за къде, къде по-дълго време. Случи се нещо пак като с Кутията на Пандора, но чрез ротация на надеждата. Първо с Надежда Денков, а после с Надежда Габриел като премиер. Всичко друго се сглобява в движение според колкото и каквато надежда може да се пробута по особено надеждната формула – долу служебната власт на „службогонеца с юмрука“ и президент втори мандат Румен Радев, да живее редовната (не)коалиционна власт на ГЕРБ-СДС – ПП-ДБ.

Веднага след гласуването на 2 април цялата политпартийност налетя и таз последна надежда да я тръска като брашнен чувал. След този пети пореден експеримент за работещ парламент и действащо редовно правителство нещата пак тръгнаха към уж работещ и уж действащ, като моментално в капана се вкара „сиренцето“ за шести нередовен вот. От всичките политпартийни мишоци се заложи, продължи експериментът за белите мишки-избиратели, които да отидат/неотидат отново да гласуват – ама най-късно на местните избори през есента, включително и за депутати.

И тъкмо тогава Пандорковците пак бръкнаха в магическата си кутия да поразтресат Надеждата, че нещо съвсем се беше успала. Точно около ланшния Великден ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ – вече официално първа и втора политсила в новия парламент, си чукнаха яйцата и почнаха да готвят общ омлет с властова трайност поне няколко месеца, ако не до есента, както се заканиха. Омлет не се получи, макар да обявиха, че сядат да говорят, без да се замерят със запъртъци.

Не стана омлетчето понеже всеки се опитваше да разбие яйцата, ама тия на другия. И се видя, че в кулинарията надежда няма, а трябва тежко строителство. Примерно като сглобяването навремето на т.нар. естакада от летището до Цариградско шосе (бул. Ленин тогава, разбира се). Уж за да не спират движението за часове (включително и на градския транспорт), когато непрестанно пристигаха официалните лица от тогавашния СССР. Сглобиха го, но движението пак го залостваха всеки път и под естакадата, като се допълни със залостване и на прозорците по блоковете в ж.к. „Дружба“ наоколо, та да не вземе някой не, не да стреля, а просто да се изплюе през отворен джам по посока на „делегациите“. И тръгна твърдението, под форма на виц естествено, че естакадата е само за да им е удобно на преялите търбуси на делегатите-освободители, да не им прилошава при движение ха нагоре, ха надалу, а всичко да им минава естакадно гладко.

Така се роди новата достатъчно стабилна, макар и ротационна сглобка на редовно правителство с мандата на втората сила ПП-ДБ, но във вид на мечешка услуга от страна на първата сила ГЕРБ-СДС, та да си разиграват по-удобно (не)управляващите своята мечка в (не)коалицията. И настана „такъв живот“, настана великият сглобен резултат от мешането на надеждата под лозунга „Имаме хоризонт!“ – като онова „Земя на хоризонта!“, за отчаяните корабокрушенци-перманентни гласоподаватели. Корабоплаването и на парламентаризма, и на властимането, и на държавността като начало просто се премести от леген в по-голям „воден басейн“. Преди сглобяването хоризонтът все ни беше това – един леген с мръсна вода. А новосглобените дадоха по-едра надежда – вече да си пускат корабчетата „по-мащабно“, в корито.

Коритото обаче се задържа на повърхността, дори взе да изглежда, че плава и досега – на принципа като няма друго и сглобеният с ръждиви пирони сал е лайнер, фрашкан с джентълмени. Като в новата сглобка веднага се отвори и медицински пункт с работно време 24/7/12/365. Където за главен Чичо Доктор се назначи новата-стара надежда Бойко Борисов, та да следи Кирил Петков и Асен Василев редовно да си пият хапчетата. И ако не, бате им Бойко на Кирчо и Асенчо да им ги вкарва с инжекция.

А къде беше през цялото това време през изминалата година президентът втори мандат Румен Радев, дето безмандатно служебно беше и премиер. Е тук си е и през новата година, ама продължава да е като след запой от това служебно препиване. Все така, дори в повече, „нищо му няма“ - ни държавничеството, ни конституционността.