Гръмотевицата отказа на Интер, Юве и Милан, вричайки се във вечна любов на Каляри

Имало едно време избори в живота. Такива на футболисти, които с едната ръка, подсушаваща сълзата, а с другата - портфейла си, се чувстваха принудени да напуснат, за да отидат и най-накрая да спечелят нещо.

След това, и това е най-новата история, житейските избори с дестинация Саудитска Арабия. Без дори да се нуждаят от носна кърпичка. След това имаше житейски избори, подтикнати от победите и парите. И тогава имаше един пример, една история, която се разказва и предава и до днес като ценна стока. Историята на Джиджи Рива - всичко това на един дъх, като въздишка и дълбока емоция - способна да върви срещу течението. Едно "не" на твърде лесното, на конформизма, на това да не бъдеш винаги и само себе си, на терена и извън него.

Луиджи Рива, или както всички го наричаха Джиджи, имаше профил на гръцки бог, следа от неизказано страдание в сенките на лицето му, сянката на самотата, която го предхождаше. Красив, с антична красота, с хлътналата и ъгловата физиономия на самотника, с тяло, моделирано от бронз, с естествена склонност към срамежливост, сдържан, интровертен и меланхоличен, враждебен като някои безплодни пространства, които в Сардиния очакват морето.

Един странен тип италианец - викинг от Севера, прехвърлен на остров - който, преследвайки една топка, бележи една епоха. Поради тази причина в смесицата от болка от новината и трогателна красота в спомена, която пронизва тези часове, фигурата на Ромбо ди Туоно - както го беше кръстил Джани Брера - се откроява като знакова и монументална, надхвърляща периметъра на игралното поле и измерваща се с историята на Италия, дотолкова, че го мислим - но наистина - като баща на една малка и щастлива страна от миналото.

Един от най-великите нападатели за всички времена почина на 79-годишна възраст. С необичайно мощния си ляв крак той изведе Каляри до титлата в Серия А през 1970 година. По това време журналистът Джани Брера го наблюдава как унищожава Интер на "Джузепе Меаца" и му слага прозвището Гръмотевицата. За мощния му удар се разказват невероятни истории.

Една от тях е от тренировка на националния отбор на Италия. По време на заниманието Рива минава двама и излиза сам срещу вратаря. Вкарва гол, но топката разкъсва мрежата и нокаутира един от малчуганите зад вратата. Момчето се оказва със счупен нос. Според експерти топката е летяла с около 120 км/ч.

Тарчизио Бурнич – непоклатим защитник с над 450 мача за Интер и 66 двубоя за националния отбор на Италия, се оказа безпомощен да спре Рива. Той дори има затруднения да опише с думи присъствието на Гръмотевицата на терена.

Луиджи остана верен на Каляри през цялата си кариера. В периода 1967-1970 вкара над 200 гола за клуба и бе на върха в Серия А. Непрестанно към него интерес проявяваше Ювентус. "Старата госпожа" обаче така и не го убеди да напусне сардинците, които се превърнаха във второто му семейство. Не успяха да го сторят и Интер, и Милан, но за това по-късно.

Джиджи Рива пристига в Каляри от Леняно през 1963 г., когато е още тийнейджър. Животът му преди професионалния футбол е изключително труден, детството му - кошмарно. Джиджи произхожда от бедно семейство, което живее в малкото градче Леджуно в региона Ломбардия. Първоначално не иска да напусне Леняно, за да се премести в Сардиня, но после островът променя живота му. Постоянството му винаги е било оценявано от феновете в цяла Италия.

На 11 години преживява ужасна трагедия. Неговият баща Уго, който се завръща без драскотина от три войни, умира в нелеп инцидент във фабриката, в която работи. Метална част от машина разкъсва стомаха му.

Смъртта на Уго принуждава съпругата му Едрис да започне работа в текстилна фабрика. Тя печели допълнително като чистачка. Междувременно малкият Луиджи е пратен да учи в религиозно училище. Той губи майка си на 16. Едрис не успява да се пребори с рака и до пълнолетие за Джиджи Рива се грижи по-голямата му сестра Фауста.

През 2010 година Луиджи даде емоционално интервю пред телевизия РАИ и си спомни за болката, която е изпитал при загубата на родителите си. Той призна, че би пожертвал част от футболния си успех за по-добро детство. Легендата на Каляри неведнъж е признавал, че най-голямото му съжаление е, че родителите му не са успели да видят успехите му във футбола.

В Сардиния той намери второто си семейство. Още през първия си сезон в клуба вкара 8 гола и Каляри влезе в Серия А за пръв път от 44 години.

През следващия сезон прибави нови 9 попадения, които му отредиха специален статут не само сред феновете на Каляри, но и сред всички в Сардиня. По онова време регионът не е това, което е днес. Сардинци са забравени от централната власт. От италианците те биват третирани като чужденци и към тях се отнасят с недоверие.

"Рибарите често ме канеха на вечеря. Отнасяха се към мен сякаш съм един от тях. Осъзнах, че не само един град, ами цял регион ме подкрепя. Те ми бяха като второ семейство. Хората си закачаха моя снимка в домовете", разказва Рива.

Привързаността му към Сардиня остана и след края на професионалната му кариера. През 2019-а беше обявен за почетен президент на Каляри. Нито за момент не се отдалечи от града, който запълни празнотата от тежкото му детство.

Към днешна дата Джиджи Рива остава най-добрият голмайстор на националния отбор Италия за всички времена с 35 гола в 42 мача с "адзурите".

По време на ерата на Рива "скуадрата" спечели Европейското първенство през 1968 г. и достигна до финала на Световното през 1970 година, губейки от Бразилия на Пеле на легендарния "Ацтека" в Мексико Сити.

Кариерата на Рива ще бъде завинаги свързана с Каляри. Той прекарва 14 сезона с "рособлу", допринасяйки за първата и единствена титла в Серия А през 1970 година. Джиджи Рива е и най-добрият голмайстор в историята на клуба с 208 гола в 378 мача.

Беше треньор в националния отбор на Италия от 1990 г. до 2013 г., беше част от екипа на Марчело Липи, когато "адзурите" спечелиха Световното първенство през 2006 година.

Любовта - тя го преследваше през всичките му години в Сардиня - на острова на неговите желания, на неговите успехи, на неговите тревоги, на неговите "не", този път сухи и силни, макар и прошепнати. С онзи негов непрекъснато драскащ глас, на човек, който не изпитва - и с право - нуждата да разчита на форма. Защото съдържанието е по-важно.

И в това най-известно от всички негови "не" - за Ювентус, той не искаше да изглежда неблагодарен, неблагодарен към онези, които му показаха цялото си професионално уважение. Но искаше, в това обърнато с главата надолу признание в любов, да разкаже на Каляри, на Сардиня, за своята голяма любов. Съставена от дълбоки погледи и малко думи. Защото, от една страна, съществуваше милиардът, който семейство Аниели бяха готови да му осигурят, а от друга - и това е най-висшето - вътрешното спокойствие. Както самият той казал на приятелите си един ден.

"Спомням си една демонстрация, която ме накара да остана. И си спомням една възрастна дама, която беше сред феновете. Тя не знаеше нищо за футбола, но знаеше, че аз никога няма да изневеря. И това също беше нещото, което ме убеди. И да провали сделката, която щеше да доведе и Албертози в Торино. Нищо повече не се получи".

Джиджи Рива беше такъв.

Способен да разбие не само противниковите защити, но и условностите на един свят - този на футбола, в който невъзможното днес може да е малко по-малко невъзможно утре. И затова Милан и - както разказва Масимо Морати - дори Интер на баща му почукаха на вратата. Винаги са получавали един и същ отговор: "Не, благодаря". Без дори да се замисли, и без това - в тези две простички писма - всеки можеше да прочете малко арогантност.

Той никога не е бил с фигурата на суперзвездата, все още най-добър голмайстор на националния отбор, европейски шампион, вицесветовен шампион, шампион на Италия с Каляри, на когото каза второ "не" само на тридесет и две години. Мнозина настояваха, след като получи сериозна контузия - разкъсване на сухожилие - да му позволят да продължи. Той беше непреклонен.

"Предпочитам да оставя най-добрия спомен за мен".

Защото Джиджи Рива беше не само изключителен футболист, но и специален човек, способен да каже "не" на твърде лесното. Той беше скала, скала, за която да се хванеш. Майстор на етиката и посланик на футбола, за който трябва да се разказва на внуците. Защото в неговото "не" се криеше: "Не, не се отказвам от себе си" и там се крие големият урок, който той искаше да ни остави като наследство.

Не е имало друг Джиджи Рива, нито италианците вярват, че някога ще има. Може и да има нов велик нападател, но Рива беше нещо повече, нещо много различно: смесица от талант, сила, смелост, независимост, осъзнатост, почтеност. Все качества, които трудно се откриват у днешните футболисти, а някои от тях дори са непознати за повечето. Той се ожени за Сардиня, отказвайки се от големите пари на Интер и Юве. Спечели само едно Скудето, но запомнящо се. Уникален.

През ноември 2022 г. в Театро Масимо в Каляри се състоя премиерата на документалния филм "Nel nostro cielo un Rombo di Tuono" ("В нашето небе - грохот на гръмотевици"), посветен на Джиджи Рива и създаден от режисьора Рикардо Милани. В театъра накрая, придружен от двамата си сина Мауро и Никола и внуците си, се появи и легендата за "рособлу" - разплакан!

Той е играчът, който най-добре въплъщава ролята на герой. Дума, която за повечето, не само за футболистите, но и за спортистите, почти винаги се използва неуместно. Джиджи Рива, от друга страна, я носеше до съвършенство, както онази негова фланелка с №11. Няма повече номера с такъв дизайн, може би семпъл, но елегантен. Виждате ли друг Ромбо ди Туоно наоколо?

Като всеки истински герой и той беше крехък: няколко пъти се контузваше на терена, дори сериозно. Страдал е от депресия, когато е спрял да играе. Но тази крехкост кара хората да го обичат и уважават още повече. Той беше идеалният лидер на делегацията за националния отбор. Рамото, на което да поплачеш, когато загубиш финала с дузпи, приятелят, с когото да вдигнеш Световната купа, когато спечелиш.

Харизматичен, без да се опитва да бъде: мълчанието му говореше вместо него. Всяка друга роля във футбола, след като спре да играе, би била непоносима за него. Допадаше му единствената, в която според футболните кодекси е предвидено почти никога да не си отваря устата. Говоренето е в правомощията на треньора или на този, който е на терена.

Наблюдавал е радикалните, дори вихрени трансформации, които се развиват от кътчето на Сардиня, което е избрал за своя столица. Земя на повече от 600 милиона години, една от най-старите на нашата планета. Попаднал е там случайно, но никога не си е тръгвал. Там е имал всичко, което е искал. Дискретна привързаност, дълбоко уважение, безусловна любов. Все неща, които не могат да се купят с банков превод. Винаги е предпочитал уиски с Дьо Андре пред телевизионно участие. Истинският му лукс беше да живее живота, който искаше, а това е дар, който се дава на малцина.

Накрая сърцето му го предаде, след милиони цигари. Рива си отиде, но грохотът на Гръмотевицата - не!